Дори не съм разбрала кога си си тръгнал. Дали съм нямала очи да видя или уши да чуя, все едно, теб май отдавна те няма. Когато усетих липсата ти, попитах някого къде си, но той дори не те познаваше, все едно. Къде съм била?

Отишъл си си толкова тихо, колкото тихо отшумя страстта ми към теб. Съвсем безболезнено, ти знаеш, една сутрин чувството просто го нямаше. Тогава ли си тръгна? Опитахме ли изобщо да оправим нещата? Да, аз знам, че ти не обичаш да кърпиш душевни пробойни. Сега, като се замисля, не съм те чула да казваш „Сбогом”, да, аз знам, че ти никога не би го казал.

За теб знам повече, отколкото за себе си. Вторачвала съм се в лицето ти безброй пъти и съм заспивала, повтаряйки си някоя твоя дума... Тогава защо не се получи? Защо дори не ме боли? Някъде по пътя престанах да се обръщам, за да те видя и сега дори не знам дали много зад мен си изостанал или си някъде твърде напред... Все едно, не си до мен, сега това е сигурно.

Отивам в банята и там е тихо както никога, все едно в банята шумът е оглушителен... Май ставам глупава. Да, виждам, че четката ти за зъби я няма... много показателен жест от твоя страна, трябва да призная. Не виждам пръски в огледалото и си мисля, че или не си измил лицето си на тръгване, или си тръгнал още вчера...

Не ме боли, разбираш ли, че няма капка съжаление в сърцето ми и няма нотка на съмнение, че именно така е трябвало да стане. Защо тогава сънена стоя сред банята и сякаш се страхувам да изляза и сякаш нямам сили, за да включа кафеварката? Дори не съм опитвала да го направя, не зная как се прави единична доза кафе и не зная дали изобщо има смисъл от кафе сега? Да, знам, че най-много от всичко обичаш кафе, макар да е вредно... Така си обичал и мене - напук, макар да съм вредна... А аз не разбрах кога си заминал.

Нелепо, досущ като двама ни, от друга страна едва ли е можело да бъде по-добре. Нелепо би било да кажеш „Довиждане”, знаейки, че мен повече няма да видиш, нелепо би било аз да отговоря „До скоро”, макар да зная, че в този случай скоро няма да има.

Наистина всичко е свършило, наистина няма да чуя гласа ти довечера и вече е късно така, както никога и нямат значение лъжата и истина.

Къде съм била, когато си тръгвал? Нима не съм чула глухо похлопване, нима от спокойствие тихо обзета, съм спяла, а ти си отишъл нанякъде? Така ли си тръгват вързоп скъпи спомени или пък точно така се създават, защото напук на милиони агонии, аз все още нямам какво да ти кажа. Не съжалявам, не чувствам и болка, копнеж да те върна, разбираш, че няма, а някак си странно е, някак си тихо и някак си няма причина за драма.

От утре просто ще изхвърля портокалите, защото знаеш, че не ги обичам, ще си почистя и пренаредя сандалите, ще се науча да работя с кафеварката, ще се науча да не пуша на балкона и ще вечерям с кофичка китайско на дивана...