Когато слезе Опашатият

             Слезе днес Опашатият през ей онази дупка между озъбените черни облаци и чевръсто се настани насред селото, баш на мегдана. Надяна кожата на партизанина Гандин, грабна пистолета му и право в челото на дядо Таньо взе да се цели. Изтръпнал, малкият Станчо надничаше иззад вековната мура, стискаше зъби да не вика, че чак челюстта му се схвана.

         -Ти ме предаде, свиньо, когато в храсталака жандармерията хайка ми направи, затова сега тъпкано ще си платиш! – дереше гърлото си Гандин така, че детето неволно притисна с ръчички ушите си.

         -Лъжеш се! Нямаше предателство, а аз дори ти помогнах към Балкана да се измъкнеш, не помниш ли?! – опита да се защити старият човек.

         -Кой е лъжец бе, кой, гиди гнидо такава?! – изтрещя гласът на партизанина,  заедно с няколко изстрела, а от устата на Таньо потече кървава струйка и той много бавно се свлече  на калдъръма.

         Станчо удари пета в задницата си и се затича като обезумял. Защо Гандин уби дядо му, Господи, защо?!  

        Чуваше писъците на баба си и на майка си и бягаше далече. Дяволът сигурно и тях щеше да застреля, а и него да догони, за да го претрепе! Не усети кога стигна до гробищата. Като уплашено зайче се сви зад един каменен кръст и захлипа… Озъбената паст на графитените облаци се отвори по-широко,  появи се мълния и разцепи земята. Рукна дъжд, който захвана да плиска очите на детето и да мие сълзите му, а те бликаха отново и отново… Станчо така и не разбра колко време бе седял зад кръста, но когато се съвзе, пороят бе престанал и слънцето се опитваше да пробие между челюстите на облаците. Съзря женица, лутаща се като сянка между гробищните паметници. Тя се доближи до плоча с две гнезда за портрети, на която бе запълнено само едното. Наведе се, поизчисти тревуляците, прекръсти се и извади нещо от джоба на престилката си. Станчо протегна врат. Поклонницата внимателно положи предмета на паметника, върху мястото, определено за втората снимка. О, Боже - на портрета бе самата жена, а детето я виждаше от жива, по жива! То взе да се опипва и не беше сигурно дали не е на оня свят, за който баба му често разказваше.  Прокара ръце по мократа си коса и по напишканите от зора панталонки.  Успокои се. Не, не можеше да е в отвъдното!

         -Хе, да му се не види макар! Как да извадя пустата снимка! Мъжо, мъжо, не ме пускаш, либе, до тебе пак ме искаш… - детето дочу напева на чернокърпата и я заследи още по-внимателно. Тя отчупи един дълъг трън от близката акация и с него се опита да извади портрета си от леглото му, в което сякаш бе положен веднъж и завинаги. Дълго се мъчи, но така и не успя.

         -За смях на всички от село ще стана… Господи, помогни ми! – дочу Станчо и изскочи от скривалището си. Доближи жената и рече:

         -Ще ти помогна, стрино.                                                            

        Сетне,  с фините си ноктенца, чевръсто измъкна снимката и я подаде на вдовицата. Тя бързо я прибра в джоба на престилката си и  протяжно захлипа:

         -Убиха дядо ти, Станчо-о-о, убиха го-о-о! Скоро всички в отвъдното ще отидем, дете-е-е!

         Мъникът я изгледа стреснато и пак удари пета в задницата си. Къде да скрие душичката си, Господи, кажи къде?!