Когато снеговете се стопят

Градът остана зад гърба й. Валеше дребен сняг, но времето беше спокойно – нямаше вятър. Караше бавно и внимателно, макар че нямаше движение по пътя. Не мислеше за нищо. Чувстваше се разбита на късове... празна... безнадежна. Бягаше от него. Знаеше, че от себе си не може да избяга, но в душата й блестеше слаба надежда да се намери – такава, каквато беше, преди да го срещне. Когато се отби от главния път по посока за селото, снежинките се превърнаха в плътна пелена, но тя не ги забеляза. Държеше здраво волана и погледът й се беше зареял в белотата, сякаш търсеше един нереален свят, който щеше да я скрие от болката. Не мислеше за път назад... Все още. Тръгна към селото с вярата да намери...
Не спа цялата нощ. Когато се разсъмна, пое на път. Още вчера се раздели с часовника, телефона и лаптопа. Караше и бягаше от мислите, от чувствата... от себе си. 
Първите къщи на селото се появиха внезапно като призраци. Колата сякаш сама спря до прага. Тя остана дълго затворена в нея, сякаш съжаляваше, че пристигна. Внезапно чу радостното скимтене на немската овчарка, която я очакваше, усетила още във въздуха далечното й присъствие. 
Божана отвори входната врата с дистанционното и вкара колата в двора. Слезе и се намери в топлите лапи на Линда. Беше я купила като бебе и я донесе подарък на родителите си, когато дойдоха да живеят тук след пенсионирането си. Но нямаше сили да й се порадва и бедното животно, разбирайки това, се отдалечи натъжено. Изкара куфара от багажника и тръгна към къщата. Линда я последва от разтояние. Катерина, съседката, се грижеше за нея, както и за цветята, останали още от баба й. 
Тежката дървена врата безшумно се отвори, сякаш да сподели с нея тишината на душата й. Влезе в спалнята си, остави куфара, седна на люлеещия се стол и замря. Не знаеше колко продължи този миг на безвремие. Когато се свести, имаше чувството, че се е родила отново. Светлината, идваща от прозореца, галеше косата й. Усещаше аромата на дървото, смолата, с която още от дядо й поддържаха живота на къщата. 

***

Къщата е цялата от камък и дърво. Направена от дядото на дядо ми. Помагали му двата рода – неговият и на жена му. На един етаж е, но просторна. Когато отвориш вратата, влизаш в коридор. Три стъпала по-нагоре започва салонът. Отляво и дясно има по две стаи, а в дъното е дневната одая. Таваните, подът, долапите, миндерите в одаята, всичко е дървено. Къща, правена за голямо семейство. И наистина е било такова – пет сина и три дъщери. Къщата останала за най-големия син – бащата на дядо. Той я оставил на дядо. Дядо я остави на баща ми и внезапно къщата се озова в моите ръце. 
Брат ми не я поиска. Не знам защо. Когато я разделяхме, стана и тръгна от стая в стая. Да поздрави. Отвори долапите, чекмеджетата. Винаги когато идваше, правеше това. Баба и майка ми се смееха, но им харесваше. Вдъхваше аромата на бабините дрехи, а по-късно и на мамините. Двата аромата се бяха смесили с годините, а сега се беше влял и моят. Беше нещо странно. Бяха различни аромати, но се бяха слели като дъгата... 
Нещо се свличаше от мен, докато преминавах от стая в стая. Изтичаше се като застояла вода. Вдишвах къщата и усещах благината й, която ме пълнеше с живот! Камината в одаята беше заредена. Драснах кибритената клечка и пламъкът, отначало слаб и несигурен, полека-лека прегърна дървата и затанцува сред тях. 

***

– Божице, Божице!
Съседката, вече разбрала, че е тук, викаше от пътната врата. Снегът беше навалял до колене и трябваше да се проправи пътека. Божана грабна лопатата.
– Ела, дъще, ела през снега. Аз нося лопата. Двете по-бързо ще се справим. Чичо ти Кольо и калеко Христо взеха трактора и тръгнаха към града. Думат, преспи по 5 метра се вдигнали. И от града ще тръгнат насам. Мисля си за горните села. Има нови хора, които купиха имоти, и това им е първата зима. Дошли са с колите си. Не познават пътищата и се тревожа да не им се случи нещо...
– Е, лельо, не мисли лошото – смъмри я Божана.
– Е, как да не мисля? Виждаш какво е. Телефоните не работят. Ако спре и тока?
– Стига де! Бог да пази!
– Чеденце, аз да тръгвам, че ще меся хляб. И на теб ще донеса. Хайде, прибирай се да не настинеш.
И леля Катерина бързешком, но внимателно се запъти към портата. Божана подвикна на кучето и го прибра в къщата. Грехота беше да го остави навън в тоя студ...

Денят минаваше бавно. Снегът кротко продължаваше да вали. Младата жена беше спокойна... изненадващо спокойна. Цареше тишина вътре в нея като предвестие. 
Внезапно Линда скочи и заскимтя. 
– Божице, Божицеее! – викаше някой от пътя.
Отново гласът на леля Катерина, но този път имаше нещо тревожно в него. Линда задраска по вратата. Младата жена се стресна, остави книгата, която четеше, и се забърза. Обу гумените ботуши, наметна дебелия бабин шал, отвори вратата и излезе да отвори. Съседката не се виждаше, но когато стигна до пътната врата, тя изведнъж се изправи. Божана се стресна.
– Лельо, какво става?
– Отваряй, отваряй, Божице, и ще видиш.
Божана бързо завъртя големия железен ключ и бутна тежката врата. Гледката, която се откри, я стресна. Едър мъж лежеше по гръб до високия каменен дувар, сякаш се бе търкулнал от пряспата. Имаше кръв по лицето му.
– Кога дойдох и го видях тук, пред твоята порта, така се уплаших, че ангелите ми изхвърчаха. Лежеше по очи, та го обърнах да видя дали е жив. Ох, Божице, успокоих се, като разбрах, че диша. Изглежда е катастрофирал някъде наблизо. 
– И какво ще правим сега, лельо Кате?
– Ами знам ли? Мъжете тръгнаха към града с трактора, не можем да го оставим на
пътя, докато се върнат. Да го внесем у вас, а?
– Ние ли? Дали ще можем?
– Божице, дядо ти беше направил една количка, че да пренася дърва и други неща в къщата. 
– Лельо, той е голям мъж. Как ще се побере в количката?
– Не знам, Божице, не знам. Докато не опитаме, няма да разберем.
– Лельо, няма ли някоя съседка да извикаме на помощ?
– Че коя? Наоколо само старите са останали. И все болни. Хайде, Божице, да се захващаме, че не знам откога лежи тук човекът. Може от студ да умре.
Божана хукна към бараката, където дядо й държеше всички инструменти. Платформата беше там. Тя я огледа и остана доволна. Беше около метър и половина дълга и около мерър широка. Като кутия, но отпред имаше вратичка, която се сваляше надолу, за да се качват по-лесно товарите. Божана я изкара и я забута припряно по тясната пътека. Остави количката пред главата на мъжа и свали задния капак.
– Айде сега, Божице, да го придърпаме, че да влезе вътре. Ти го хвани под лявата мишница, а аз под дясната. Дръж го здрав, чедо, и се запри за нещо, че да не паднеш. 
Двете жени дружно задърпаха и въпреки че мъжът беше тежък, успяха да го вкарат в количката.
– Божице, иди, миличка, и донеси една възглавница да го подпрем. Иначе ще му се суркат краката.
И Божана се затече към къщата и бързо се върна обратно. Настаниха мъжа и потеглиха внимателно. Линда, която през цялото време мируваше, сега се затича край тях, сякаш искаше да помогне. 
Вкараха количката в коридора. За салона имаше три стъпала, но отдясно бяха оставили вход към избата и вратата бе направена полегата, та се отваряше нагоре. Така жените я използваха и качиха количката по нея в салона.
– И сега какво ще правим, лельо?
– Сега ще се обадя на фелдшера. Той има джип, може да минава и през преспите. 
Жената набра номера и зачака, а Божана се вгледа в мъжа. Късо постригана кестенява коса, добре оформена брада... Чувствени устни, изящен нос. Ръцете му бяха фини, с дълги пръсти. Беше облечен с тъмносив панталон и много красив ръчно плетен пуловер. 
– Готово, Божице – стресна я гласът на съседката. – Фелдшерът е в селото и след половин час ще дойде. Каза да го завием с топло одеало. Хайде да сваля ботушите му, а ти донеси одеала.
Божана отвори долапите в стаята и извади две съвсем нови родопски одеала.
– Божице, аз ще си тръгвам. Казах на фелдшера къде да дойде. 
Съседката си тръгна. Божана постоя малко, без да знае какво да прави. Реши да си вземе книгата и да седне при непознатия. Не беше изплашена, усещаше само леко треперене някъде дълбоко в себе си. Като полъх на вятър...
Седна, зачете се, но от време на време се вглеждаше в мъжа. Странно, усещаше, че вече го беше срещала някъде... някога. 
След половин час чу звънеца от пътната врата. „Фелдшерът ще е” – помисли Божана, наметна шала и излезе от стаята. Линда вече се беше изправила на вратата. 
– Добър ден, как е болният? – попита фелдшерът и потри ръце от студ.
– Добър ден! Не знам, в несвяст е още.
– Ще видим какво е положението...
Божана мина напред, отвори входната врата и се запъти към стаята. Влезе и застана до прозореца. Фелдшерът се приближи до леглото и отвори голямата чанта, която носеше. Извади апарат, измери кръвното и се обърна към нея:
– Ще трябва да ми помогнете да го съблечем. Най-напред ще свалим  панталона и след това пуловера. 
Бързо смъкнаха дрехите и го оставиха по слипове. Когато Божана погледна почти голото тяло на мъжа, неволно ахна. Фелшерът я погледна усмихнат:
– Нали!... Като статуята на Давид е. Идеална анатомия... 
В този момент Божана си спомни откъде познава този мъж. Беше го виждала във фотографското ателие на брат си. „Сигурно е модел – помисли тя. – Какво ще прави при брат ми, ако не снимки за някое списание...”
– Няма тежки травми. – Фелдшерът беше приключил с прегледа. – Но кракът му е лошо навехнат. Ще ми помогнете ли?
– Естествено, няма нужда да питате. Кажете какво да правя.
Фелдшерът се залови за работа и скоро стегна навехнатия крак в здрава превръзка. Сложи възглавница под него и каза:
– Сега ще тръгвам. Нека стои завит, явно е доста премръзнал. Когато се събуди, дайте му нещо топло. Супа или силно подсладен чай... 
Божана кимна с глава и го изпрати до дворната врата. После се върна бързо и седна до леглото. 
След около половин час мъжът отвори очи. Постоя с поглед, прикован към тавана, и после обърна глава към нея. Божана мило се усмихна. Мъжът я гледаше недоумяващо. 
– Къде съм?
– Спокойно, в добри ръце...
Непознатият я погледна тревожно.
– Не ви познавам...
– Не се притеснявайте. Аз съм Божана. Намерихме ви пред къщата. Спомняте ли си какво се случи?
Мъжът разтри челото си, после я погледна, а очите му се изпълниха със страх...
– Няма нищо – успокои го Божана. – Ще си спомните. Ето, направих чай от мащерка. Докторът каза, че трябва да се стоплите.
Мъжът се надигна непохватно и пое горещата чаша. След първата глътка усети приятна топлина да се разлива по изтръпналото му тяло и се отпусна. Но това беше само за миг, после пак впери тревожни очи в нея.
– Не си спомням как се казвам...
Божана безпомощно отпусна ръце. Не знаеше как да го успоки, не знаеше изобщо какво ще прави с този непознат мъж. А навън снегът валеше и затрупваше света, сякаш искаше да скрие всеки от всичко. И старата къща потъна в тишина, каквато не помнеше никога...

– Божице! – Леля Катерина хлопаше по портата и Божана скочи да отвори.
– Влез, лельо, влез. 
– Как е момчето? Оправи ли се вече? Що рече фелдшерът?
– Кракът му е навехнат – усмихна се Божана. – Обаче нищо не помни. Даже името си не знае...
– Ще го научи, чедо, ще го научи – потупа я съседката мило. – То главата на човек е като тенджера: като спре да ври на огъня, всичко ще се нареди на мястото си. На, вземи, донесох ти хляб и малко пилешка каша – да хапнете нещо топличко.
– Благодаря, лельо! А ти влез де, влез!
– Утре ще влезна, сега бързам, че ме чакат дома. А ти не бой се, господ си знае реда – избъбри старата жена и заситни обратно през тънката като конец пътека. 
Божана я изпрати с поглед и затвори вратата. После се върна в къщата.

– Наистина ли ме намерихте пред вратата? – Непознатият я гледаше изпитателно, докато обираше последните остатъци от чинията си.
– Да. Като паднал с последния сняг – пошегува се Божана и двамата прихнаха в смях. Беше наистина много нелепа ситуация.
– А някакви документи? Нищо ли нямаше в джобовете?
– Не – поклати глава Божана. – Нито в панталона, нито в ризата. Вероятно са в колата, ако изобщо имате кола... Но аз май съм ви виждала преди.
– Къде? – погледна я мъжът и в погледа му се прокрадна плаха надежда.
– В ателието на брат ми. Той е фотограф, прави снимки на модели – простичко обясни тя. – Мисля, че и вие сте модел...
– Така ли? – тръсна глава мъжът и се загледа в ръцете си. Бяха силни ръце с дълги пръсти, явно несвикнали с тежък труд. 
Двамата замълчаха – той, залутан в неясните отблясъци на изгубени спомени; тя – объркана от мъжкото му присъствие, което изведнъж бе започнало да изпълва свободното пространство в притихнала къща. Кой беше той и защо се беше появил точно сега? Човек без минало... Ангел, спуснат от небето, сякаш да затвори раните й, да стопли опустошената й от вледенени чувства душа.
Божана се изчерви, засрамена от собствения си егоизъм. Разчисти припряно масата, пожела „лека нощ” и си легна. Хладните чаршафи с дъх на лавандула приятно галеха горещото й тяло, сякаш го обгръщаха в успокояваща прегръдка. И за първи път от много нощи насам тя сънува истинска, разцъфтяла във всички цветове на щастието пролет.

  – Не мърдай, ще те нарисувам – каза Павел – и тя се усмихна. 
Вчера си беше спомнил как се казва и това беше сигурен знак, че паметта му си проправя път през мрачния лабиринт от тежки спомени. Ръката му ловко се плъзгаше по пожълтелия картон, останал от детското й албумче. С насечени движения той очерта контурите на лицето й, после буйната коса, стегната в непретенциозна конска опашка. Най-дълго се задържа върху очите й. И Божана разбираше, че така му позволява безпрепятствено да нахлуе в нея, да я разгадае от край до край, но нямаше сили да го спре. 
    Внезапно Павел остави листа и се изправи.
    – Искаш ли да си направим снежен човек?
    – Сега ли? – попита тя и се изкикоти като дете. 
    – Да! – отсече той и двамата излязоха навън.
Отгоре снегът беше лек и пухкав и се разпиляваше на чудни ледени прашинки, но долните пластове бяха станали твърди и сплъстени. Скоро те изтъркаляха три големи топки и на двора се появи прекрасен снежен грамадан с уста от червени репички и предизвикателно вирнат морковен нос. След това Павел струпа голяма камара сняг, взе една огребка, с която дядо й остъргваше калта от лопатите, и започна съсредоточено да работи. Божана гледаше изумена как под сръчните му движения безформената снежна маса бавно и като в приказка се превръща в красива ледена къща.
– Божичко! – ахна тя. – Как го направи?
– Всички модели го могат – ухили се той. – Не знаеше ли?
А после се наведе и я целуна – бавно, сякаш отпиваше от нея. И устните му имаха вкус на пролет и мащерка...

    – Божице! Отвори, чедо, аз съм, леля ти Катя.
    – Какво е станало, лельо Кате? – Божана припряно отвори пътната врата. – Да не си намерила още някой пред къщата?
    – Де, де! Не дърпай дявола за опашката – ласкаво й се скара съседката. – Викни гостенчето, намерихме му колата. Люснала се в една пряспа, не можеш я видя. Добре че чичо ти минал с трактора, пък му се мернало нещо черно, та спрял и разринал. И я намерил. Джип голям било, ама на – бухнал се право в пряспата.
Божана остави старата жена да бъбри запъхтяно и се затича към къщата. Една червена лампа светеше като семафор в главата й. Ами ако Павел е женен? Ако някъде го чакат? Тогава какво? Какво ще стане с тях? С нея?...

    Мерцедесът стоеше като голямо черно куче, забил муцуна в двуметровата пряспа. Мъжете успяха да разринат снега и Павел предпазливо отвори задната врата. В мига, когато ръката му посегна към нея, той се олюля и отстъпи назад като опарен от огън. Божана изтръпна и посегна към него. 
    – Тихо, Божице, тихо! – спря я леля Катя. – Остави човека да се освести. Може пък да му се е върнал акълът, кой знае...
И в този миг Павел се разсмя – беше светъл и пречистващ смях, смях на облекчение и още нещо, неизказано досега. Сякаш огромен товар се беше свлякъл изведнъж от гърдите му и за пръв път му позволяваше да поеме свежия зимен въздух с жадни за свобода дробове.
    – Аз съм! – каза той. – Павел Велев! И имам къща в съседното село, на двайсетина километра от вашето. Всичко е тук, където го оставих – документи, телефони, папки, даже и чантата с продукти. 
    – Трябва да се обадиш – несигурно прошепна Божана. – Сигурно у дома те чакат и се тревожат...
    – Кой да ме чака? – сепна се Павел.
    – Ами... жена ти... Децата...
    – А, не! – тръсна глава той и се усмихна широко. – Никой не ме чака.
    – Никой ли? – попита Божана, сякаш да се увери, че наистина е така.
    – Дръж това въже и да дръпнем колата! – изсумтя чичо Христо и бутна в ръцете на Павел здраво стоманено въже. – Те, женорята, могат и до утре да се тюхкат, а виж кое време стана. ‘Айде, че съм гладен!
Божана се засмя. И изведнъж сред целия снежен пейзаж се усети свежият аромат на пролет – истинска, разцъфтяла във всички цветове на щастието пролет... 

***     
  
     Баба казваше, че сама къща е половин къща. Не знам кой кого намери в оня изгубен сред преспите тежък зимен ден – аз Павел или той мен. Знам само, че старата къща отново е цяла. Минаха много зими. И пролети дойдоха след тях... Но сега е лято. Дворът прелива от зеленина и безгрижен детски смях, а радостният лай на Линда, натежал и одрезгавял от годините, тромаво следва малките детски стъпчици по топлата пръст. И пак е приказка, само че друга – с аромат на зима и спомен за чай с дъх на мащерка и любов.