24.01.2023 г., 17:13 ч.

Когато Тя беше на друг... 

  Проза
824 0 0
2 мин за четене

                                                                      

- Обичам те, мое момиче.

- Обичам те, мили!

- Моя си…

- Знам…

- Ще се омъжиш ли за мен?

- Не.

- Защо?

- Не виждаш ли халката на пръста ми?

- Не съм я сложил аз…

- Така е, но я има.

- Свали я!

- Това няма да промени нищо.

- Люби ме…

   Той докосна нежно устните ѝ и силното му мъжко тяло се разтрепери от връхлетялата го слабост. Тя вдигна ръце и зарови дългите си пръсти в късите, с цвят на кестен коси на любимия мъж. Целувката им ставаше все по-жадна и по-искаща. Той усещаше облите ѝ гърди да се притискат в него и огънят на страстта го превзе напълно. Вратовръзката го задушаваше. Тя долови този факт и разхлаби възела, след това я свали през главата му. С треперещи пръсти започна да разкопчава копчетата на ризата му. С длани чувстваше бясното биене на сърцето, което обичаше. Тези удари бяха за нея, от нея и отекваха в нея. Погали плавно голите му гърди и се повдигна да целуне вдлъбнатината на шията му.

    Той я повдигна, а тя обви дългите си крака около кръста му. Правеха любов и двамата бяха един отделен свят от цялото, защото светът е за двама…

     През пердето на хотелската стая се прокрадваха последните слънчеви лъчи. Отпуснала отмаляла глава върху рамото му, тя знаеше, че трябва да тръгва. Да го остави за кой ли път сам, в тази ничия стая, без минало и бъдеше, само с изживяното настояще. Обичаше го толкова много, че чак се плашеше от силата на любовта си! Колко дълго се бе борила сама със себе си в самотните нощи в брачното легло! И накрая се предаде на чувствата си, защото жената е най-истинска само тогава, когато слуша сърцето си. А нейното ѝ казваше, че Той е светлината на живота ѝ, съдбата ѝ, нежността ѝ, силата ѝ, радостта ѝ, сладката болка…

      Галеше с ръка копринената ѝ коса и проклинаше отиващото си слънце. Само ако знаеше, че с неговото залязване Тя си тръгва, то би спряло своя вечен ход, за да може те да споделят любовта си още миг поне. Но не би! Огненото кълбо, загубило своя блясък, се приближаваше към своята постеля, а неговата пак щеше да остане празна. Обичаше я толкова много, че би изпратил по дяволите всичко и всеки, дълг, морал, амбиция. Тя бе първата му мисъл сутрин и последната му вечер. Тя е жената на живота му, ориста му, благословия, желание, тревога, истина, безгранична красота…

    Тя вдигна глава и погледна в любимите очи:

- Люби ме!

- Това няма да промени нищо…

- Ще сваля халката!

- Ще целуна ръката ти…

- Твоя съм!

- Знам.

- Обичам те, мили!

- Обичам те, мое момиче!

    

© Розалина Ружина Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:

"Любов и изневяра" »

11 място

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??