СИРОМАШКО ЗЛАТО

   Стоя и чакам. Плевнята е пълна с дъхаво сено, попило аромата на ливадите. Някъде зашумява мишка, а над мен лястовиците през минута се стрелват към гнездото, свито под покрива. Легнал съм върху сеното и трети ден очите ми гледат чорбаджийския двор. Ето го старият хаджия. Годините му сякаш са го прекършили на две. Скрит от юлското слънце под стария орех, той посръбва кафе със седналия на червена възглавница турски паша, командващ казармата зад хаджиевата къща. Големецът си тръгва и след малко опустява дворът. Заедно с мрака всичко живо се скрива. Синовете на хаджията се прибират по своите катовете. Мазгалите от запад изпращат последните лъчи на слънцето. Настава тишина. Облечен в моминските си дрехи, заситнявам по калдъръмената уличка към двора на нашата помагачка баба Кина. В задната одая са насядали четирима мъже, облечени в женски дрехи. Аха да се засмея. Срещаме строгия поглед на македончето Перо. Той е нашият водач:

- Казвай!

- Тази вечер хаджията е сам, всички синове си легнаха.

Някъде наблизо прозвучава тръбата от турската казарма.

- Време е! - очите му сякаш проблясват.

- Вържете сина и снахата на бабата. А ти, бабо, утре ще идеш направо в конака, нека заптиетата ги отвържат. Ето ти тези пари, не са много, но ще свършат работа. А на децата ти нито дума! - Комитите бързо завързват шамии на главите си. На пушките надяват големи къдели с вълна. Групата, преоблечени като жени, мъже се спира пред  хаджийските порти. Баба Кина затропва с чукчето:

- Отвори, ма бабо Хаджийке, дошли сме с тези жени да похортуваме. Да направим попрелка.

- Луди ли сте по това време? Хайде, влизайте!

Жените се промъкват край хаджийката, последната я сграбчва и затиска с парче плат устата.

- Да мълчиш - откъсвам ти главата.

Спуснатото отвътре резе е единственият шум, който се чува. Останалите “жени” се спускат в стаята, в която свети огнището. Там наведеният хаджия взема въглен за лулата си. Перо опира ножа до гърлото му и просъсква:

- Млък! Хаджи, идваме да ни вземеш мярката. Това са момчетата, избрал съм ги такива, че на всеки да направиш по пет чифта дрехи. Ала за по-лесно ще дадеш пари! Научихме за хилядата брава овце, които си продал в Беломорието - пари имаш.

- Нямам пари! Дал съм ги на турския паша на заем, когато ги върне - ваши са.

   Пиростията е облегната до огъня в пепелта. Перо я грабва и поставя върху жарта, нейният цвят от сив става оранжев. Устата на хаджията е запушена с чорап, а ръцете, вързани за горящия дънер, треперят от страх.

- Е, Хаджи, цар ще те правим. Има и корона. Перовите ръце държат с машата почервенялата пиростия.  Опулените очи търсят помощ от струпаните в женски  дрехи мъже. Пиростията се настанява на главата на стария мъж, зацвърчава месото - замирисва на изгоряло. Хаджийските очи изхвръкват от клепачите и животински ужас трепти в тях. Перо повдига желязната корона, алено-черна дъга се е получила там, където е лежала пиростията. Мученето ни раздира сърцата. Махват чорапа от устата му.

- Недейте повече! Ще кажа!

Със затворена уста, влачен от двама четници, слизаме в избата. Погледът му се спира на голямата каца. Повдигам я. Отдолу намирам торба с жълтици. Зад мен се чува Перовият глас:

- Това са за дрехи, а трябват и пушки.

- Нямам повече, това са.

Перовата ръка грабва главнята с борената, която държа. Издига я над хаджията. Закапва по главата му горещата смола, лицето му примира от болка. Под краката му се появява локва - хаджийските потури се подмокриха. Мученето преминава в скимтене:

- Всичко ще дам! Копайте тука! Кирката е ей там!

Жилестите ръце заблъскват по твърдата земя, кирката удря нещо и се заби навътре. Махваме пръстта, а отдолу блясват с кървав цвят жълтици. Колко ли сиромашка пот се беше ляла да се съберат. Напълваме още две торби, а не се виждаше дъното на делвата.

- Оставяме ти ги!

Нашите посягат да заграбят по шепа, но стоманеният глас на Перо ги спира:

- Да вървим, момчета! - Хаджи, ако си беше дал парите, нямаше да видиш тази мъка. Курназ си! Турската казарма е до теб, пиеш кафе с пашата. Не така, Хаджи, българин си! Тези пари ще идат за българските юнаци, тука да е българско. Ама на теб какво ти пука? Изпрати на войводата писмо да дойдат четници да им вземеш мярка. Взе им, а сега пито-платено. Ще дойдеш с нас, като минем българско, ще те пуснем.Отвън ни чака катър с обвити от парцали копита. Метваме хаджията и тежкия товар и запрашваме по тъмните пътеки нагоре към “Карлъка”. Сутринта осъмваме зад Рожен, в българско, там ни чакат нашите другари и войводата.

   Натирваме катъра към турския пост, отгоре като кукла се люлее тялото на хаджията.

     Скоро започна Илинденското въстание. Нови дрехи не видяхме, със старите пушки останахме. Само моята брада и мустаци, които бях обръснал, за да изглеждам мома, пораснаха. Сега паса селските кози и псувам всички управници. А когато дойде пладне и задремят рогатите по чукарите. Още се питам за кого се бих, за кого взехме парите? И още колко ще се питам. На панаира в Узунджово срещам Перо с една ръка, другата останала край Одрин. Подгонили го сръбските агенти в Македония. Бях го научил да свири на гайда. Сега свири с една ръка, а гайдата му приплаква. Бедният Перо!...

Срещам и войводата, живеел в София, депутат бил.

      На синовете си построил по къща. Взех Перо в нашето село да пасе овцете. Когато запладняват стадата, ги събираме наблизо. Като заечат чановете и заплачат гайдите, от двете страни на пресойката се разлюлява листето. Поклащат се и елите от нашата песен. Кучетата ту лаят, ту вият, сякаш ни припяват. Господ идва при нас и се радва. Песента ни отива на небето.