Рон се събуди с тежък махмурлук. Главата го болеше вертикално от лявата вежда

до върха на темето. Докато разтриваше слепоочието си мислеше:

“Не можах да свикна с тези българи. Какъв е този алкохол? Как си го произвеждат? Как го пият? Остава загадка за мен. Направо съм разглобен. Цялата ми дивотия вади наяве. Изпиват литър, а се държат така сякаш са ударили по два шота Шери. Ракия, що за име само. Какво правихме снощи? Ах да, гърмяхме с пушката и надупчихме мечата кожа. Каква глупост. Аз съм виновен! Казаха ми да не я слагам на дървото, но настоях. Щях да я пращам подарък на баща ми. Спомних си, да! Развиках се, че този дъртак не заслужава нищо и я прострелях. Жалко, дадох толкова пари за нея. Къде е Соня? Сигурно приготвя закуската, а може би вече е обяд.“

- Соня, къде си скъпа?

- Стана ли? Минава обяд. Ще искаш ли кафе?

- Най-силното, ако обичаш, захарче!

   Рон беше тридесет и девет годишен англичанин, роден в Северна Англия в град Карлайл, графство Къмбрия. Баща му Пол беше заможен човек. Преди Рон да замине, Пол имаше транспортна фирма и ръководеше добре изградена мрежа за дистрибуция на стоки в Шотландия и Северна Ирландия. Майка му почина, тъкмо когато Рон, влизаше в колежа. Получи злокачествен тумор на надбъбречната жлеза и в рамките на година си отиде. Старият тогава все още беше шофьор на камион. Рон помнеше ваканциите, как обикаляше магистрали и градове в кабината му. Веднъж го заведе и до Франция. Тунелът още не беше построен и пътуваха с ферибот през Ламанша. Рон нямаше братя и сестри. Бизнесът баща му разви в началото на деветдесетте, с негов приятел съдружник. Теглиха кредити и купиха пет камиона.

   По това време на Изток паднаха режимите и наеха бедни полски шофьори, които работеха на минимума и полулегално. За едно десетилетие Островът бе заливан от вълни класифицирана работна ръка, които навлязоха в секторите на индустрията, селското стопанство и услугите. Потреблението на стоки се повиши драстично, оборотите скочиха до невиждани висоти. Баща му сключиха множество контракти и развиха мрежа за доставки на стоки до промишлените зони на Северна Ирландия и Шотландия. Бизнесът се разрасна и Пол, почувствал силата на парите, се ожени повторно за два пъти по млада от него полякиня. Рон по това време учеше в университета в Единбург, в наскоро открития департамент по информатика. Компютърните системи и технологии заемаха лавинообразно сферите на човешките дейности и той реши, че това ще е попрището, в което би творил с желание. Баща му щеше да го направи достоен наследник на транспортния бизнес, но не му отнемаше правото да се развие в насоката, която желае. Той знаеше, че човек когато е готов за път, всяко нещо, което го задържа, предизвиква само фрустрации.

     Беше един студен януарски уикенд, когато се прибра в Карлайл, да види баща си. Стана така,че инцидент с един камион в Манчестър изпрати Пол по спешност в този град. Рон остана вечерта с прислугата и Зоя, втората жена на Пол. Тя му отправи недвусмислено предложение да сподели леглото и, при което той категорично отказа и напусна къщата и родният си град. Беше възмутен и гневен. Когато в последствие каза на баща си какво се е случило, той отказа да повярва и така се скараха.

      Имаше известни спестявания от издръжката, която му превеждаше. Решил, че повече няма какво да научи в университета и възползвал се от предложението на негов приятел, замина за ЮАР, да работи по реализацията на програмен продукт свързан с онлайн търговия. Това беше новаторска област и бързо набираше скорост.

    Запозна се със Соня в Кейптаун. Майка и беше българка, а баща и аржентинец. Тя изучаваше лингвистика и публикуваше статии на испански език в мрежата. Майката на Соня, Мария беше емигрирала с родителите си след падането на комунистическият режим и се беше запознала с Алфонсо, бивш военен, взел участие във Фолклендския конфликт. Какво го беше довело в ЮАР, никой не знаеше. Носеха се слухове, че работел за Аржентинското разузнаване. Беше преживяна голяма любов и Соня беше вторият красив плод, който се бе появил на белият свят, след брат и Хуан. Рон и Соня се влюбиха един в друг и заживяха самостоятелно. Изкарваха добри пари и не се лишаваха от нищо. Липсваше им само едно. Децата щяха да са естественото продължение на тяхната любов, но те не идваха.

     Така минаха няколко години. Китай се разви като силна икономика и стъпи твърдо на африканския континент. Започна изграждане на мащабни инфраструктурни проекти. Магистрали, жилищни сгради, летища. Трябваха специалисти. Рон взе участие в няколко софтуерни разработки и получи висока оценка от работодателите си. Предложиха му работа в Европа. Китай получаваше огромни производствени поръчки и имаше нужда от изграждането на експортни бази за дистрибуция на стоките към страните от Европейския съюз. Търсеха и възможности за скъсяване на времето за доставки. Плаващите контейнеровози бяха тромави и отнемаха месец, два за доставка от източните брегове на Азия до Средиземноморието и северните пристанища на Европа. Идеята за построяване на скоростна железопътна линия по “Пътя на коприната” беше назряла и търсеше своята реализация.

     Предложиха на Рон да участва в изграждането на логистични центрове с разработката на гъвкав софтуерен продукт, управляващ дистрибуцията на стоките идващи от Китай по съответните транспортни канали.

    Спомни си бизнеса на баща си. Не беше го чувал от години. Беше простил, но не направи опит да му се обади. Как бързо се променяше светът и как съдбата му поднесе отново транспорта. Сигурно е някаква карма. То е като занаятите в миналото, дядото обущар, бащата обущар и сина и той. Те затова се срещат фамилии Шумейкър, Карпентър, Тейлор, Смит и други подобни.

    Сподели предложението на китайците със Соня, а тя възкликна:

- Чудесно! Можем да се върнем в родината на мама. Тя толкова ми е говорила за нея. Казва ми, че изпитва носталгия тъй като детството и е преминало там. Можем да я извикаме, да ни идва на гости. Баба и дядо са вече стари и доколкото знам нямат желание да се върнат. Имали са някакви сериозни основания за това. Пък и търговията с бяла техника, която държат откакто са тук, направо са се сраснали с нея. Алфонсо можем да го вземем и него. Той помогна много в развитието на фирмата. Напоследък изглежда много изморен и състарен, затвори се нещо и пуши само тези отвратителни кубински пури. Аз зная български, ще науча и теб.

      Китайците планираха да доставят контейнери от Джънджоу, град в Източен Китай до Грузинското черноморско крайбрежие и от там с претоварване на контейнеровози до пристанища в България и Румъния. Градовете Бургас, Варна и Констанца бяха основните маркери. Търсеше се най-благоприятното пристанище. Бургас имаше изграден терминал за разтоварване на контейнери, нужно беше да се изградят складови бази. Очертаваше се да се развие като основен транспортен възел, на входа на Европейският съюз.

  Пристигнаха в началото на март.  Рон не беше очарован от първото си впечатление за България, сиви бетонни сгради, скучни и затворени хора. Имаше и цветни петна, наченки на реформи и частен бизнес, но като цяло се искаше доста работа и капитали. Соня му беше говорила за тази страна, като за магия. Обичаи, фолклор, гостоприемство, здравословна храна, тези неща ги разбра, чак след година престой.

    Купиха си къща близо до курорта Слънчев бряг, в едно село, в полите на Стара планина.

- Това е вид инвестиция. Свършваме работа и продаваме. Нужно ни е спокойствие и комфорт за работа и почивка. – разсъди Рон.

Соня беше съгласна с него. Мястото и хареса. Бяха и омръзнали трафиците и мръсният въздух. Майка и беше от другият край на България. Беше и разказвала за красотите в околностите на гара Бов, но в тази страна тя разбра, че красотата е навсякъде, стига да имаш очи за това. В рамките на тридесет километра се променяше ландшафт и местни нрави.

   Сприятелиха се с хората от селото, в което живееха. Местните си бяха любопитни по природа и открито търсеха поводи да ги приобщят. Рон работеше на компютър от дома. Когато се налагаше, пътуваше до София, Варна и Бургас, също и до Румъния по служебни срещи. На фона на цялата работа имаше и доста дълги интервали от скучни дни. Тогава разбра потенциала на местните. Записа се в ловната им дружинка. Организираше събирания. Запозна се с българските нрави и обичаи. И му харесаха.

    Соня все така правеше преводи за испански сайтове и си докарваше хонорари от това. В другото време се грижеше за двора на къщата, където оформи красива цветна градинка с алпинеум. Понякога се цупеше за пиянските вечери на ловджиите, но Рон го правеше рядко и в промеждутъка и минаваше.

    Мария и Алфонсо бяха им дошли на гости за две седмици през лятото. Наеха кола и обиколиха България по родните места на майка и, както и всяко по-известно историческо кътче, с което беше известна тази страна. Последните три дни изкараха на Слънчев бряг и останаха крайно разочаровани. Шумно и пълно с пияни младежи, определено не било тяхното място за почивка. Въпреки това Алфонсо имаше свеж вид и усмивка на лицето.

    Стана така, че година след като заживяха в България Соня забременя. Тя определи това като чудо и цялата засия. Рон също беше щастлив. Почувства, че трябва да се обади на баща си. Не беше го чувал от години и не знаеше жив ли е или мъртъв. Свърза се с него, отначало по имейла, а после и по телефона. Баща му скърбеше, зарадва се и много искаше да го види, каза му, че скоро като Рон си тръгнал, зарязал Зоя, тъй като тя много го мамела и сега живеел с една почтена дама, с която много се обичат и взаимно си помагат. Съдружникът му се увлякъл по хазарта и бил на път да потопи бизнеса, затова той продал дела си и се оттеглил. Купил товарен кораб и наел екипаж за трансфер на карго товари от Англия до Ирландия и континента. Срещнал Бети, новата му любов в Шотландия. Тя била от благородно семейство и също била вдовица като него. Имала двама сина, които заминали да учат и останали да живеят в Щатите. С Бети си купили малко имение в Шотландия и си гледали старините. Кани ги на гости. Рон също му разказа живота си, уведоми го, че ще става дядо и когато намери възможност ще го посетят.

- Не е ли чудо, че толкова години нямахме деца, а когато дойдохме тук и ето, че стана. Лекарите не ни даваха много шансове.

- Така е скъпа, чудо е. Пък и тези шарлатани, какво разбират.

  Рон я погали нежно по заобления корем, отпи дълга глътка от кафето, което му беше приготвила и промърмори:

- Снощи здраво съм се подредил.

- Така е, нямате усещане - леко сърдито му отговори Соня.

- Натрупало е сняг. Доста обилно трябва да е валяло докато съм спал. Небето още е оловносиво, нищо чудно пак да завали:- каза той и добави -Довечера е Коледа!

- Да. Според местните обичаи трябва да се направят седем постни гозби.

- Не се претоварвай скъпа, можем да опечем месо и да отворим бутилка вино. Виж какъв пухкав сняг е навалял, ще ни придаде страхотно настроение, още сега отивам да запаля камината. Ще спрем тези климатици.

   Няколко часа по късно, камината грееше. Огнени езици хвърляха искри нагоре със съскащ и пращящ звук на суровите дървета. Навън отново валеше сняг и в безветрието снежинките танцуваха своя танц, изпращайки студеното декемврийско слънце зад хоризонта. На масата беше постлана красива везана покривка и върху нея имаше свещник с горящи свещи. Рон отпиваше червено вино от тумбеста чаша поставена върху кухненският плот и режеше тънки резени пастърма. След като прояви кулинарните си умения в кухнята Соня не се почувства добре и се отпусна на канапето във всекидневната.

- Рони!

- Да, мила, как си?

- Рони, мисля, че нещата почват да се случват. Усещам силни контракции.

- Не, не може да бъде! Нали терминът е за другият месец. Да не би да е лъжливо.

- Не Рони, усещам го. Трябва да направим нещо.

- Да те карам ли?

- Да мисля, че трябва.

- Сигурна ли си?

- Мисля, че да!

- Добре отивам да извадя колата, ще трябва да те карам до града. Ама че късмет. Точно сега ли?

     Пътят не беше почистен. Гумите на автомобила вървяха в коловозите на преминали преди това транспортни средства. Фаровете едва пробиваха завесата на гъстия снеговалеж. Чистачките се мятаха като луди. Рон се опитваше да кара максимално бързо, доколкото сигурността позволяваше. Малко преди да стигнат до селото, където щяха да се включат към главният път, който се очакваше да е почистен, пред колата изскочи голямо куче. Рон инстинктивно натисна спирачките, при което тя поднесе. Кучето не се отдръпна веднага от пътя. Англичанинът завъртя волана наляво, за да избегне удара, излезе от коловоза и пропадна с предницата в крайпътната канавка, покрита с дебела преспа сняг. Соня извика от уплаха. Кучето се врътна и изчезна в тъмното. Половин часовите опити да извади колата от канавката бяха без резултат. Снеговалежа намаля и се видяха светлините на селото, което не беше повече от километър. Соня беше жилаво момиче, но контракциите й се усилиха. Решиха да тръгнат пеш към светлините и да търсят помощ.

      В първата къща светеше. Прозорците бяха украсени с разноцветни лампички, които мигаха и придаваха празнично настроение, а на двора имаше елхичка с гирлянди и лъскави топки. Външната порта не беше заключена. Влязоха и прекосиха двора. Приближиха се до входната врата и почукаха. Въпреки, че бяха добре облечени, долната устна на Соня потреперваше. От вътрешността на къщата нямаше реакция. Почукаха втори път, но по-силно. Отвътре се чу някой да пита:

- Кой е?

- Пътници сме! Молим за помощ!-отговори на английски Рон.

   Вратата се открехна и се подаде главата на възрастна жена. Щом ги видя, тя отвори широко и взе да се кръсти. Зад нея се появи мъж на средна възраст, а по-назад се виждаше празнично наредена маса, около която бяха седнали млада жена и две деца, момче и момиче. От предверието лъхаше топло и се носеше миризма на канела, препечен хляб и тамян. Поканиха ги да влязат. Соня настаниха на един диван, а на Рон дадоха стол да седне.

- Ветеринарят на селото живее три къщи по надолу, Стоян ще отиде да го извика. - каза бабата.

    Стоян явно беше мъжът, който беше до нея. Без да чака втора покана той се облече, обу се и излезе. Рон тръгна с него. Обадиха се и на бърза помощ, която трябваше да пристигне от града.

    След двадесет минути пристигнаха с ветеринаря. Очевидно беше, че бърза помощ щеше да се забави при такова време. Соня беше започнала да стене от болка. Младата жена и двете деца стояха объркани до дивана и се опитваха да помогнат по някакъв начин. Бабата беше напълнила леген със студена вода и слагаше мокри компреси върху челото на родилката. Ветеринарят леко подпийнал, което си личеше от зачервеният му нос, при вида на обстановката, леко се стъписа.  Досега, въпреки дългогодишният си стаж, не беше му се случвало да изражда човешко същество.

   “Какво пък толкова, човекът и той е като останалите бозайници”: помисли си той.

Искаше му се линейката да пристигне по-скоро, но се виждаше, че бебето излиза и не трябваше да се губи време. Рон му беше предложил солидна сума, за да го склони да дойде. Изпратиха децата със Стоян и младата жена на вторият етаж. При родилката останаха само Рон, бабата и ветеринаря.

- Напъвай, напъвай!- бяха последно думите, които се чуха.

    Дим се издигаше над къщите на селото. Снегът ситнеше леко на фона на уличното осветление. Някъде по улиците надолу се дочу монотонно мъжко пеене. Отначало слабо и приглушено, като постепенно се усилваше. Песента се движеше от улица към улица и спря на площада, където звучеше най-ясно.

“Стани, стани Нине,

Нине Господине ,

че ти идем добри гости …”

    Песента заглуши детският плач, който се изнесе през комина на първата къща.  Кучета се разлаяха.

“...тръгнали сме чак от снощи,

в тези дълги тъмни нощи.

Да ви търсим кой къде сте ,

да ви носим добри вести…”- носеше се песента.

- Момченце е! - каза ветеринарят и го подаде на майка му.

   В далечината по пътя откъм града се виждаше проблясваща синя светлина движеща се към селото със съпътстващ я звуков сигнал. Пристигаше линейката.