Спомням си мое стихотворение от детството

                     Бъдни вечер

          Бъдни вечер, в одаята

          покрай топлата камина

          ще посрещнем ний зората,

          а навън е люта зима.

          Баба почва да разправя

          чудеса за Бъдни вечер,

          кой каквото пожелава -

          в полунощ го има вече.

          Слепват и сълзят очите,

          но ще чакам полунощ,

          ще погледна към звездите

          светещи с неземна мощ.

          И това ще пожелая:

          "Нека винаги да имам

           нощи в прелестна омая

           през вълшебна бяла зима!"

п.п.:    Малкото момче е писало тези непохватни, неумели, но искрени стихове с чиста душа. Господи, кажи ми, пак ли е така чиста душата му? Колко малко е искало момчето, колко много иска сега мъжът - удобен, осигурен живот за себе си и близките, удоволствия, признание, популярност... И понякога с разперени, остри лакти разблъсква другите, за да вземе от живота колкото може повече. А кое е по-малко и кое е повече? Не губим ли чувството за ценност като остаряваме? Кое е по-ценното, по-стойностното - това, което е искало малкото момче или това, което иска зрелият мъж? Въпрос, на който е трудно да се отговори.

    Боже мой, защо не съм малкото момче!...