Малката Ели живееше със своята баба  в покрайнините на градчето. Тя ставаше всяка сутрин и отваряше прозореца за да види как слънцето надничаше през боровете в двора. То огряваше ангелското и лице и баба и всеки път се разплакваше. Малката и внучка, беше единственото, което и остана след смъртта на дъщеря ѝ. Най-верният приятел на Ели, беше кучето Бобо. Когато дойде зимата, бабата на Ели се разболя и почина. Изведнъж се появи някаква нейна много лоша леля, която изгони момиченцето на улицата и продаде къщата.                                                                                                  Ели и Бобо вървяха по замръзналите улици. Беше много студено и търсеха къде ще се приютят. Валеше сняг и имаше виелица. Бобо се затича напред  и след малко се върна лаейки .Ели тръгна след него. Кученцето я докара до един обор, на който вратата беше отворена. Те влязоха вътре. Оборът бе пълен със сено. 

                           – Бобо, ела да се мушнем под сеното. Може така да се стоплим.                                                                                   Изведнъж погледът и спря на една черга която бе метната отстрани. Тя подскочи от радост ,взе чергата изрови сеното и се мушнаха с кучето вътре .Прегърнаха се и топлейки се взаимно, заспаха с гладни стомаси.                                                      Когато сутринта Ели се събуди не намери приятеля си. Тя стана, излезе от обора и видя как  кучето тичаше към нея. То държеше в устата  си едно  голямо парче хляб. Някой му бе подхвърлил и то реши да го сподели със стопанката си. Седнаха и си разделиха хляба. После целия ден стояха завити в сеното докато не спря виелицата вечерта.   
                            – Знаеш, ли Бобо, утре е Коледа. Баба някога ми казваше, че вечерта преди Коледа желанията се сбъдват. Хайде да отидем до църквата и да се помолим да си намерим дом. И те се запътиха на там. По тесните улички на градчето бе много красиво. Имаше преспи от сняг. Светлините от къщичките се отразяваха върху снега и той бе приел розово-оранжев оттенък.От вратите, които се отваряха,се носеше аромат на печени курабии и пайове. Една стара жена, която излизаше  от дома си, им подаде им няколко гевречета и две ябълки.  Ели пъхна ябълките в джобовите на старото си палтенце, а гевречета раздели с кучето си. Минавайки покрай една от къщите тя се спря и се загледа през прозореца.   Вътре грееше запалена камина. До нея имаше Коледно дръвче.  Едно момиченце помагаше на майка си да подредят масата. Накрая майка и я прегърна в една голяма прегръдка. От очите на Ели се търкулнаха сълзи .                                                                    – Аз не си спомням моята майка - каза тя.

                            – Колко е хубаво да имаш майка и дом. 

   Бобо излая жално и облиза сълзите и. Те продължиха по пътя ,като надничаха във всеки прозорец . Във всеки дом имаше светлина и радост . В един  обаче нямаше. През прозореца се виждаше жена която плачеше на масата.    „Значи ,не плача само аз  в този ден“ – си помисли Ели.                                                                                                       

     Когато стигнаха до църквата  тя влезе и се помоли. Помоли се с цялото си сърце .                                                               След църквата, Ели започна да се пързаля по пътя, кучето я гонеше и така си играеха.  Но изведнъж ,тя падна и се разплака. Не можеше да стане. Болеше я кракът. „Бабо, къде си бабо, да ми помогнеш..“ И погледът и бе към небето…тогава падна една голяма звезда…. Кучето отиде до най-близката врата и започна да лае. От там се показа една млада жена с подпухнали очи, която бършеше сълзите си.                                                                                                                                                –Какво има, миличко? Гладен ли си?  - тя не можеше да види Ели от преспите, които се бяха образували пред къщата.   Но кучето отиде до нея и започна да лае. Жената се приближи и остана стъписана. Гледаше  Ели много странно. И изведнъж, сякаш събудила се от сън, се притече да я вдигне.                                                                                                                     - Ела мило дете. Къде те боли?                                                                                                                                                            -Госпожа ,кракът ми .                                                                                                                                                                     Тя  я взе на ръце  и я въведе в къща си. Дори и кучето пусна вътре.   Положи я на леглото и я попита къде са родителите и. Тогава Ели и разказа ,цялата си история. Жената се разплака…Погали и главичката.                                                                 -И сега ти си нямаш никой?                                                                                                                                                                 -Не ,госпожа!                                                                                                                                                                                         -Казвай ми Мери ,скъпа Ели!                                                                                                                                                                     Мери се беше загледала в големите сини очи на момиченцето с една носталгия.Погали я по русите и къдрави коси и я попита:                                                                                                                                                                                         -А би ли искала да имаш мама?                                                                                                                                                     Ели отвори широко големите си очички ,които се напълниха  отново със сълзи,нещо като буца и заседна в гърлото и тя само поклати глава.                                                                                                                                                                                           - Тогава ако ме искаш, аз може да стана твоя майка  и да се грижа за теб!-каза Мери и я прегърна силно във скута си . Усмивката се върна на лицето и след толкова години .Държеше до сърцето си момиченце, което приличаше на нейната Шарлот, която бе загубила. А Ели ,погледна към прозореца… Молитвата ,която изпрати към Бог да си намери мама бе чута…