20 декември
Снежинките танцуваха грациозно във въздуха и с тих шепот кацваха на земята.
Облечена с черен панталон, червено яке и бяла шапка, Ивет вървеше с наведена глава, стискайки с обич топлата ръчичка на Дани, тригодишния ѝ син. Момченцето се радваше на снега, весело подскачаше и бърбореше, докато влизаха в двора на детската градина и изкачваха стъпалата към входа.
- Мамо, знаеш ли, че тези дни при нас ще дойде Дядо Коледа и ще ми донесе влакче, което се движи по релси, защото бях много послушен. Нали, мамо?
- Да, мило – продума тя, целуна детенцето по главичката и го побутна през вратата.
Прекоси двора и излезе на улицата. Очите ѝ се насълзиха. Разбира се, че знаеше за тържеството; днес бе последния ден, в който трябваше да предадат подаръците за децата. Бедата бе там, че нямаше с какво да купи влакчето; сутринта преджоби всичките си дрехи, но не откри нито лев.
Разведе се със съпруга си преди две години, заради лошото му пиянство. Някои мъже като си пийнеха ги караше на сън, ама де тоз късмет. Безработен и озлобен, Борис я пребиваше от бой; накрая тя не издържа, взе детенцето и си тръгна.
Двадесет и шест годишна, хубава и без работа, Ивет завърши курс за компютърна грамотност и преди два месеца постъпи като секретарка в една стабилна фирма. Още първия ден, обаче, преди да е подписала трудовия договор, шефът ѝ каза:
- Или ще бъдеш моя любовница, или си заминаваш.
Ивет си взе чантичката и излезе през вратата. Спестяванията ѝ свършиха, сега бе на нула, нямаше пари дори за едно кафе.
Тъкмо минаваше покрай кафене „Виена“, стъклата бяха изпотени от топлината вътре. Премръзнала, тя реши да влезе да се постопли, може пък някоя приятелка да я почерпи. В салона бе уютно, приятно ухаеше на кафе и вече имаше коледна украса. Съблече червеното си яке, снежинките бързо се стопяваха по него; свали бялата си шапка и тъмната ѝ къдрава коса се разпиля върху жълтия пуловер. Огледа се. Видя висок, елегантен четиридесетгодишен мъж да се изправя до съседната маса и с жест на ръката да я кани при себе си. Тя с изненада позна Николов, човекът, който за малко да ѝ стане шеф.
Ивет прие поканата. Мъжът срещу нея ѝ се стори променен. Имаше същото лустро както преди, но тя по-скоро усети, отколкото видя, че той е някак по-различен, по-кротък, на моменти погледът му излъчваше тъга.
Той поръча кафе за двамата. „Да ме прости Господ, но ще го поканя вкъщи, нямам друг изход, трябва да намеря пари за влакчето“, мислеше си тя.
Поговориха за това-онова и Ивет промълви:
- Живея наблизо. Ако искате, можем да отидем у дома.
Николов помълча, видимо изненадан, после каза:
- Добре, да вървим, колата ми е отвън.
Той придържаше вратата на автомобила, докато тя се настани; метна чантата си на задната седалка, седна зад волана и потеглиха.Колата остави на улицата пред къщата ѝ и влязоха вътре...
Когато си тръгваше след час, Николов се сети, че е оставил чантичката с портфейла си отвън, но бръкна във вътрешния джоб на сакото си – там държеше петстотин лева за непредвидени разходи. Остави ги на нощното шкафче и продума:
- Ивет, моля те, приеми ги, купи си нещо за празниците. Отдавна съм ти длъжник.
Целуна я по косата и си тръгна.
Изненадана, Ивет се чудеше дали наистина видя сълзи в очите му или така ѝ се бе сторило.
*
Облечен с топла шуба в цвят какѝ, Асен влезе с рецептата на майка си в аптеката и попита на касата колко биха стрували лекарствата.
- Шейсет лева – беше отговорът.
Имаше само десет лева. Излезе на студа и безпомощен се огледа насам-натам за някой познат. Не виждаше такъв, а майка му беше вкъщи с инсулт. Завършил електроника, той поработи малко във фирмата на Николов, но шефът скоро го натири, за да назначи свой роднина. Сега Асен вървеше по улицата и се чудеше откъде да намери пари за лекарствата.
Изведнъж се спря. Позна номера на луксозния автомобил, паркиран пред близката къща. Огледа се, нямаше никого. За него ключалката не беше проблем, за няколко секунди отвори задната врата на колата и бръкна в чантата, оставена на седалката. Портфейлът в нея бе пълен с пари. Асен отброи само пет банкноти по петдесет лева – за лекарствата, за тока, водата и храната до седми януари, когато щеше да получи пенсията на майка си. Върна портфейла в чантата, остави я на седалката, затвори вратата и отиде отново в аптеката.
*
25 декември
Хората в църквата бяха празнично облечени. Ивет държеше Дани за ръчичката и се промушваше напред в навалицата, за да запали свещ. Гласът на свещеника бе тържествен, църковният хор припяваше.
Ивет запали свещичка, прекръсти се и се помоли за прошка. В този момент мобилният ѝ телефон завибрира – бе изключила звука. Обади се, а отсреща любезен женски глас каза:
- Госпожо Михайлова, Вие се явихте на интервю при нас преди седмица. Имам удоволствието да Ви съобщя, че сте приета на работа в нашата фирма. Исках точно днес да Ви го кажа, за да Вие е по-светъл празникът. Честито Рождество Христово!
С разтуптяно от вълнение сърце Ивет продума:
- Благодаря Ви, госпожо! И на Вас! – обърна се и тръгна с Дани към изхода.
До вратата срещна Асен. Бяха се запознали във фирмата на Николов през първия ѝ работен ден.
Каза му добрата новина. Той сподели:
- Знаеш ли, Иви, наистина по Коледа стават чудеса. Сутринта дойдох да запаля свещ и да поискам прошка – скоро сторих голям грях, взех пари без позволение. Отец Стефан ме спря и ме покани да стана клисар в църквата, предишният се бил разболял от Ковид 19. Ще поработя, докато си намеря нещо по специалността.
В ъгъла на залата сам и с тъмни очила стоеше Николов. Видя двамата, които си говореха и се прекръсти.
Преди седмица му казаха, че има рак в лявото око. Разбрала за болестта, жена му замина с приятеля си в близкия курорт. Когато на двадесети среща Ивет, Николов се почувства гузен за начина, по който я принуди да напусне работа. От стреса имаше нужда от човешка близост, макар и платена. Следобед отиваше в онкодиспансера в близкия град, за да му извадят окото.
Днес стоеше тук сред множеството, но се чувстваше самотен, смирен и искрено разкаян.
„Господи, моля те за прошка. Сега, макар и с едно око и с тъмни очила, виждам нещата по-ясно и по-добре. Ще започна живота си начисто. Ще поговоря с жена си, ако иска да изясним всичко и да продължим заедно, ако пък иска – да се разведем. Във фирмата ще плащам на хората редовно, ще им дам премии за Нова година, ще даря средства на църквата и на дома за възрастни. В живота досега успях, но на каква цена! Аз съм мразен и едноок, но обещавам да се променя, Господи!“
Николов сега разбираше по-добре думите на баща си: „Сине,“ – бе му казал той, – „помни, че всяко нещо струва нещо.“
© Margarita Vasileva Всички права запазени