Колиматорът (Част 6)

Тази история никога не се е случвала. Имената на хората са измислени и ако има съвпадение, то то, е напълно случайно!

6

-         Много се проточи тая ваша среща – каза Юри, захвърляйки на задната седалка жълтото вестниче, което си беше купил за да не скучае.

-         Карай към базата – казах аз присядайки с омекнали колене на предната седалка до него.

-         Ти, шефе, нещо ми изглеждаш щастливо развълнуван – подхвърли ми усмихвайки се под сурдинка Юри – онзи дръвник Шумански да не ти е превел вече онези исторически сто хиляди, заедно с аванса за новата поръчка?

-         Не – усмихнах се аз на деликатното въпросче на Юри -  старата хиена се циганее за тези пари и казва, че като му преведат на него, тогава на нас.

-         Ами, какво толкова си се впечатлил тогава, че чак краката ти треперят – рече Юри и завъртя ключа на стартера, подкарвайки колата.

-         Всъщност, дойде ми като гръм от ясно небе – отвърнаха аз – но много приятен гръм... Все едно, някоя мадама, която си кандърдисвал маса време, да вземе да ти бутне, точно когато не очакваш...

-         Ха, ха, ха – разсмя се Юри на сравнението – шефе, ако мадамата е старата Шума, бих рискувал само при положение, че се окаже с цици на гърба си... За такова нещо си заслужава да се включи човек в експеримент и да си затвори очите, та да не вижда съответния метил, докато го клати...

-         Юри! Понякога изпадаш в дълбок цинизъм и просташки шеги – засмях се аз – но пък, ти идат отръки и някак си, ти прилича. Шумкарина ни преведе 500 000 евро аванс, а аз си мислех, че ще бъдат лева...

-         Опааа – възкликна Юри изненадано – че той много сериозно е започнал да го дава... Циганее ти се за 100 000 лева, пък ти превежда маса евра... Не мога да схвана, къде е логиката?

-         Логиката е следната Юрка – отговорих му аз – трябва да си направим сметката, колко хора ще ни трябват за контрола на резервоарите, каква техника да си закупим и какви консумативи. Да задвижим медицинските прегледи на тези, които ще отиват. Да подадем искане за работни визи и да ги платим. Тези визи са шестмесечни и струват по 2000 долара на човек. Но Шумански ме убеждава, че народа можем да изпратим и с едномесечни туристически визи за 80 долара, пък после, когато ги връщаме обратно имал човек в местната администрация на Басра, щели сме да платим по 600 долара на човек глоба и така да ни стъпи по-тънко. Освен това ще трябва да разработим и процедури за контрол и инспекция на английски. И още маса други неща, ама хайде,  като му дойде времето ще видиш, че не ми се обяснява сега подробно...

-         Ще извиняваш шефе, ама свети Петър Шумкарина си е ебал капаците – засмя се Юри – аз например няма да тръгна с туристическа виза, пък ако ще турско да е, нали знаеш какъв го ядох в Афганистан при талибаните? Мюсюлманска държава ли е, не ми я хвали! Особено пък с нередовни документи... Ако е в Европа, където и да си щом те спипат ченгетата без виза, задържат те максимум 20 дни и после дори да нямаш пари, те екстрадират у вас за сметка на държавата. При чалмите обаче не е така. При тях времето тече по друг начин. Задържат ли те нередовен, прас – в слънчев затвор без покрив на припек... Иии, като си само единствен бял лебед между черни врани, познай какъв секс настава и от коя страна на секса си? Ако нямаш рода да плати за тебе и то след хиляди пазарлъци, затриват те по занданите и кост няма да остане от тебе. Пък и каква е тази Басра? Басра, нали е в Ирак! Да не би след войната американците да са я харизали на Кувейт, а?

Тъкмо щях да кажа на Юри, че и аз не приемам на сериозно това предложение на Шумански - да изпратим хората си в Ирак без подходящи визи и че всъщност инвеститор е кувейтска фирма, което разбрах едва при нотариуса в последствие, когато вибрациите на мобилния ми ме ритнаха в гърдите. Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и видях, че ми звъни неизвестен номер.

-         Кой ли пък се е присетил сега да ме търси – измърморих аз и отговорих с ало.

-         Здравей, братче – чух познат глас в слушалката – забравихме се вече... Колко години станаха? Изгуби се като старите пари, след оня наш последен спор...

-         Зорка? Ти ли си бе – казах аз, наистина изненадан от неочакваното обаждане – откъде ми имаш номера на телефона?

-         Ти пък, от къде ти имам номера – весело продължи Зоран – на твое място щях да кажа - радвам се да те чуя, как си? Що си? Все пак, нали се пресели и ти в този град от доста време, и заради келявото ни спречкване, забрави миналото и никакъв не се обаждаш...

-         Радвам се да те чуя - започнах предпазливо аз – но, какви са тия кръшни хора дето се чуват около тебе?

-         Ами, като не се обаждаш – продължи Зоран - от къде да знаеш, че преди година ми се роди трето... Най-после син... Та, сега му правя кръщене...

-         Жив и здрав да ти е, Зоране! Благодаря, че се обаждш по този хубав повод... Но и ти като не ме подири, реших, че си ми много сърдит...

-         Че аз и сега съм ти много сърдит – въздъхна Зоран – но не се обаждам по повод кръщенето...

-         Тогава по-какъв повод – повиших вниманието си аз.

-         Ами, нали сме приятели – пак се засмя той – що не вземеш да дойдеш на кръщенето, пък ще ти кажа за какво, че не е за по телефон?

-         Ами да дойда, но къде? На ресторант ли сте някъде?

-         Не бе, у нас в къщата. Нали знаеш, че тук в Бояна си ми е най-спокойно. Всяко камъче лае за мене, а не по мене... Така, че заповядай докато не сме се напили, че ще изтървеш веселата част.

-         Добре. Ще дойда след 30 минути – рекох аз и чух отсреща едно о.к. след което Зоран затвори тлефона си.

-         Към Бояна ли да обръщам – запита Юри след като видя, че разговора ми приключи.

-          Да, Юрка – отговорих аз.

-         Този Зоран – продължи да ме разпитва Юри – да не е онзи, известния, баретата?

-         Да - отговорих кратко аз, мислейки си, защо ли ме търси след като 5 години не сме се и чували.

-         Хм, Зоро – промълви след кратка многозначителна пауза Юри – че ти от къде го познаваш този звяр?

-         Майка му и майка ми са били приятелки, преди да се родим – казах аз – не познавам майка му, защото тя починала при раждането му. И двамата сме се родили в един и същи ден, в едно и също село  и в една и съща болница... Познавам само баща му, баба му и дядо му Бог да ги прости... И сестра му. А Зоро ми е млечен брат. Като станало така с майка му, майка ми го откърмила с мене. Пък и израснахме заедно. Бяхме приятели...

-         Явно за него все още си, щом те търси сега – каза Юри.

-         Явно – продължих аз – но по-скоро това вече не е от приятелството... Нали знаеш – двама братя се скарват, не се виждат и чуват с години, но пак са си братя...

-         Е, вие за какво се скарахте – продължи Юри да пита.

-         Ами поводът беше един възникнал спор между нас на един сбор преди 5 години, на който ме беше поканил на гости. Но всъщност, като станахме пълнолетни тръгнахме по различни посоки, след като отслужихме службата си в армията. Той започна да се занимава с бандитизъм, а аз не. В един момент се отдалечихме, поради различната среда, която обитавахме. И на мен не ми беше удобно да ме виждат с него мои познати, и на него не му беше удобно „вълците” около него да го виждат, че си има работа с хора извън техния кръг.

-         Ясно – каза Юри – познато ми е. Поради подобни причина се върнах от Русия в България. Добре че имам двойно гражданство, защото там си прецаках тотално положението... Ех, хубави времена бяха... Тогава не пиех евтина водка... Е, после си платих за всичко, но сега съм по-добре. Като никой, определено се живее по-спокойно.

-         Да, Юрка. Ето точно това спокойствие не искам да си нарушавам. Само, че щом Зоран ми се обажда, подозирам, че няма да е за да си продължа да спокойствам – казах аз и затворих очи, облягайки главата си на седалката като за дрямка.

Юри разбра намека на жеста ми и замълча, докато шофираше по „Борис” за да хване пътя за Бояна.

С Л Е Д В А   П Р О Д Ъ Л Ж Е Н И Е...