Тази история никога не се е случвала. Имената на хората са измислени и ако има съвпадение, то то, е напълно случайно!

1

         Всеки има дни в които, ама нищо не върви както трябва. Днес ми е скапан, нервен ден. От сутринта не съм в час. Три пъти се връщах от долу пред входа до третия етаж, да проверя дали съм си заключил вратата на апартамента. Рових по всички джобове на якето, дънките, чантичката на лаптопа и ръчната да търся ключовете за гаража за да установя накрая, че с тези за колата ги държа в дясната си ръка.

          Както и да е. Пристигнах в офиса си.

- Шефе! Имаме писмо от БСА – ме посрещна с чаша кафе в ръка отговорничката ни по качество.

- И какво сега г-жо Лачева? Ще яде ли най-накрая Асан баница или ще продължава да си плаща за мириса, напоил филията му над сакрата с наденица на държавния дерибей – смотолевих аз, усетил пулсираща болка в слепоочието си от вълнение.

- Ааа, ще яде, ще яде – щастливо продължи Лачева. Внасяме последната такса и листчето в други ден е у нас.

- Най-после – въздъхнах облекчено. Това кафе за мен ли е?

- За тебе шефе – поставяйки го на бюрото ми се усмихна Лачева - аз, такова... Принтнах проформа фактурата им от мейла... Написах и нареждането за плащане... Ти само постави електронния подпис, аз ще задвижа нещата...

- Добре Лачева. Какво щяхме да правим без тебе – рекох аз подавйки и флашката с подписа – ще ви водя на ресторант с екипа тогава, като вземем листчето с акредитацията. Разгеле, че си била в системата, иначе още година и половина не ни мърдаше.

- Тъй, тъй шефе! Ама, нека да е някъде с жива музика, че да му ударим и хоро за сплотяване на колектива... Знайш, моя от както го пенсионираха и купихме къща на Староселци, стана селянин и никъде не ме е водил... Пък аз тук в София само с дъщерята и сина, на работа – в къщи – на работа в къщи... Дотяга.

- Добре Иренче – рекох аз – и жива музика, и ръченица ако щеш... Благодаря ти за кафето! А сега върви, че трябва да започвам да се надлъгвам с някои хора.

-  О кей шефе – изстреля Лачева – завъртя се доволна и затвори вратата след себе си излизайки от кабинета ми.

Глътнах кафето набързо. Беше станало девет и половина, и трябваше

да проверя, дали Шумански е тръгнал вече за София. Вчера ми беше позвънил ръководителя на базата ми в Ихтиман и ми беше подшушнал, че стария Скруч, както наричаха Петър Шумански щял да идва в София. Нали предприятието му като държавно е в регулация, намерили му някакви несъответствия в счетоводството при външния одит  и тия от НАП щели да му запорират сметките, та Скруча щял да идва в София при личните си банкери, да прехвърля парите на фирмата на други сметки по спешност.

         Пуснах климатика да върти и отворих вратата към терасата, та да се чува бръмченето на преминаващите коли. Набрах Шумански по мобилния. След няколко позвънявания той вдигна:

- Здрасти печения – чух в слушалката дрезгавия му глас – кога ще пием по едно в резиденцията ти на Велинград?

- Здравейте г-н Шумански – започнах нарочно официално аз. Как да пием, като все ми бягате по тъча? То, да не задлъжнеете на някого със стотина хиляди, веднага се превръщате от Шумански в жив шумкарин!

- Ееее, ти пък сега – каза ехидно Скруч – до тия сто хиляди ли си опрял? Нали сме приятели! Знаеш, пари има... Не си ги поискал...

- Как да не съм – троснах се лекичко аз преминавайки на обичайното „ти” – миналата и по-миналата седмица нали на два пъти пътувайки за Пловдив се отбивах до Ихтиман! И като ти звъннех наближавайки, ти все ми казваше, че току що си отпътувал за София и сме се разминали?

- Ами, че то така си беше – излъга Скруч без да му мигне окото – ама нали ме знаеш, щом сте си ги изработили, ще си ви ги платя. Да не се познаваме от вчера?

- Добре – започнах да хитрея аз – тъкмо сега влизам в Ихтиман, пътем се отбивам, че отивам пак в КЦМ-то... Хайде да се видим и за колко ще ми ги приведеш? Нали сме в една и съща банка – ще ти напиша фактурата на крак.

- Ето, виждаш ли – засмя се скруча – пак се разминаваме... Аз тъкмо наближавам Църна Маца и след малко ще вляза в София, по Цариградско шосе. Не е ли съдба? Като не звъниш навреме, какво да сторя?

- Много хубаво – се засмях и аз – аз пък съм си в офиса, а тези коли, които чуваш, фучат под прозореца ми. Кажи сега, не е ли съдба?

- Ха, ха, ха, ха! Брада! Абе ти, си си ебал пиперите, бе – заласна се Скруч – за двадесет стотинки ще ме дебнеш по цялата страна!

- Смей се ти – му отвърнах – ама наближава края на месеца и мойте работници пари ще чакат. Като не ми платят няколко като тебе приятели, могат да вземат накрая и да ме набият...

- Че да чакат! Да те набият! Мойте не чакат ли – изсмя се Петър и продължи с харабийски глас – добре де, имаш късмет, че са ме натиснали малко тези от НАП. Сега ще ходя при банкера си да спасявам каквото може, най-добре всичко. Така и така си ме хванал ще ти преведа твойте сто, ама дай да седнем да измислим и някоя друга фактура с договорче за консултантски услуги и да ти преведа още петстотин хиляди, пък ще ги приспадаме, като ми ги отработите.

- И как да ги върнем във времето тия консултантски услуги – задавих се аз от неочакваната оферта – като си имаме официален регистър на всичко що сме извършили по дати и последната е от вчера? Ако от днеска ти издам, ще трябва цялата сметна палата и едно две министерства да те консултират вкупом, и пак не ще могат да стигнат тази цифра за ден.

- Много си наивен бе, брада – изхихика Петър – всичко ще е напълно законно. Няма да връщаш никакви дати във времето. Имам подписан договор за изграждане на 6 петролни резервоара петдесет хилядници в Кувейт. Ще сключим договор с теб сега, при нотариус, за консултантски услуги, супервайзерска дейност, технологична подготовка и безразрушителен контрол на тези резервоари, и парите ще ти ги преведа, като аванс за тази работа.

- Шума! Ти ме разби – хлъцнах аз – откога дебнем такава работа, та да стопим дълговете, а ти си траеш... Бива ли така, нали сме приятели!?!

- Ха, ха, ха, ха! Вчера стана работата – изсмя се шумата – ама като ми влязоха ребром тия от НАП и нямах време де те светна.

- Добре... Добре... Шума! Казвай при кой нотариус – забързах аз – считай, че вече съм там.

- Амиии, дай при моя, на Руски паметник, нали го знаеш? След час – каза Петър.

- Добре... Не бързай. Кажи на твоя шофьор да кара внимателно... Ама много внимателно, че си ми много и все по-скъп – закуртоазих се аз.

- Хубаво! Разбрахме се... Кума Лисо! Хайде, до часа – засмя се Шумански за последно и затвори.

- Лачева – викнах аз – дай подписа! – И се изстрелях от офиса...

2

- Жега! Дявол да го вземе – избърса потта от челото си старши полицай Исаев – вали, вали... Ама като вземе да пече, спирачки няма... По-полека бе! За къде си се разбързал – обърна се той към младшия полицай зад волана на патрулката – най-после да ни дадат нова Астричка, пък ти да не искаш да и вземеш душичката? Има още много време до края на работния ден.

-  Кефя се на опелчето, старши – ухили се младши полицай Попов – още мирише на ново и ми се ще да му пробвам возията...

-  Като ти плесна един зад врата, ще ти дам аз една возия – намръщи се Исаев и направи жест с разперена длан, показвайки обратното на огромната си лапа, като за цигански шамар – няма нужда да привличаме внимание, нали знаеш, че караме оборота... Само трябва някой колега да ни види, че правим рали по улиците на София, да ни изкудкудяка на началството, та да ни пратят някой пейзевенк от вътрешните...

-  Хм... То, пък един оборот – измънка младшия – шест, седемстотин лева... Всякак ще ги оправдаем...

- Хората работят за шест, седемстотин лева по цял месец бе пиле, мое ненагледно – продължи да се мръщи Исаев – а някои дори и за наполовината... Колко пъти да ти казвам, че повече от 20 до 40 лева джобни не бива да носиш и трябва да се правиш пред колегите постоянно на гладен за да не будиш съмнение?

- Че аз и не нося, ама това нали е оборота от днес – ухили се Попов – а, ти като си толкова предпазлив старши, защо повдигаш дума за оборота тук в колата? Ами ако са ни поставили микрофони наще?

- Много си тъп бе младши – засмя се Исаев на свой ред – нали затова вземаме само процент от оборота, а останалото го предаваме нагоре на тоя дето ни покрива, а той на оня, дето него... Без покрив, тая работа не става... Ама ще узрееш, ще пораснеш и ще видиш... Току, ти самия си станал нечий покрив след време.

- Я, го гледай тоя – отклони разговора младши полицай Попов – говори по мобилния в онзи очукан голф комби, да вземем да му дръпнем гащите, а?

- Спри до него и му кажи, щом завие да отбие – изръмжа Исаев, като хрътка надушила следата на жертвата си...

3

         Абе, като тръгне да не върви, не върви и това е... Наложи се да ме закара на срещата Юрката, с неговия голф комби, че на идване ми се беше забил някакъв електрод в гумата на джипа, а нямаше кога да си играя да ми я сменят... Забелязах тази работа в последния момент, та само му викнах да пали колата си по спешност и той набързо излетя от лабораторията в която си играеше по настройките на един нов дигитален ултразвук, който бяхме закупили наскоро за работа.

         Юрката ми е връстник, приятел от сто години, а и на всичко отгоре го взех при мен на работа, като се върна в България и закъса.  С две думи, той е човека на който мога да разчитам във фирмата, като най близък – без тайни – доверено лице. Двадесет и пет години живя, работи и скита по Русия, жени се и се развежда там три пъти, по едно време около 2003г. го лепнаха с незаконно оръжие, та го наградиха с 8 години, които изкара във ФБУ ИК-1 колония със строг режим гр. Тюмен, Западен Сибир. Като се облечеше, като човек с костюмче, си изглеждаше най-обикновен гражданин на около 35 години, среден на ръст, при все, че беше вече на 45... И само татуировките на пръстите му издаваха, положението му в руския криминален свят и то на тези, които са имали досег с тези среди.

- Какъв е тоя зор, началник – запита той, докато лавираше с белия голф между колите паркирани отляво и дясно по „Симеон”, въпреки забранителните знаци за спиране и паркиране.

- Излезе ни късмета Юрка, ще получим хубав аванс за бъдеща работа – казах аз – сигурно ще отнесе поне година и половина, работата... И ще си навърнем заемите, че и може някой лев да остане, та, да си купим по-модерна апаратура.

- Аха – каза Юрката разбиращо и спря на червения сигнал на светофара, на кръстовището на „Симеон” и „Опълченска”.

Мобилния му телефон в това време звънна. Той погледна, кой го търси. Видя, че е приятелката му. Отговори и с думите – „Не сега. Бързам. Ще ти звънна после. Чао миличка!”

         В това време в което той говореше, по „Опълченска” в дясно от нас се появи една патрулка. Спря на светофара. Прозорците и бяха отворени, и видях как младия полицай зад волана посочи към нас, на якия като горила по-възрастен полицай до него.

- Айдее, заядоха се с нас  - изпъшках аз – не можа ли да изтраеш с този телефон?

 - Пфу – изпуфтя Юри – сега ще има да ни пилят по мъдете тези боклуци...

         Светофара светна зелено откъм „Опълченска”. Патрулката даде ляв мигач и завивайки спря ребром до голфа. Младия полицай се пресегна и почука грубо по стъклото от към Юри, който се правеше, че следи внимателно, кога ще светне зелено.

         Юри се пресегна, усили леко музиката, натисна бутона и електрическото стъкло се отвори плавно.

- Какво има – рече той – господин полицай?

- Като завиете в дясно отбийте – рече младия полицай.

- Моля – отвърна Юрката, сякаш не го чува добре, пресягайки се с жест да намали радиото – какво, че не разбрах?

- Ще разбереш ти – наведе се горилата през младшия полицай към нас – отбий в дясно като завиеш, ще ти кажа.

- Добре, ама къде – продължи фино да го дразни Юри – я, вижте каква е навалица!

- Където и да е – продължи да ръмжи „Урко” отвътре.

- Добре. Добреее – рече Юри – и завивайки вдясно през светналия в зелено светофар след 20 метра спря, давайки възможност на другите коли да вземат завоя и да ни заобиколят.

Изчакахме около три-четири минути, за да могат полицаите да обърнат

на бензиностанцията на ОМВ на „Симеон” и да се върнат обратно през светофара на „Опълченска” при нас.

- Кво става бе? Тежко ли го даваме днес, а – изръмжа надвесвайки се през прозореца, здравичкия старши полицай.

- Моля – отговори Юрката с възмутен тон – що за език държите г-н полицай?

- Ще ти кажа аз, що за език – изправи се „горилата” гордо и потупвайки пистолета си многозначително с дясната ръка, продължи – не плямпай много! Аз, тук командвам. Давай си документите!

- Заповядайте г-н полицай – подаде му личната си карта, шофьорската книжка и талона на колата Юри – от кога патрулните станахте катаджии? Не съм нарушил с нищо закона за движение по пътищата, че да ме спирате.

- Ти не ме учи, как да си гледам работата – погледна го страшно полицая – защо говориш по джи-ес-ема? Пък и ако си пиян...

- Г-н полицай – възмути се Юрката – дотам ли опряхте да занимавате народа с глупости? Много добре видяхте, че съм спрял на червено, когато дойдохте тъкмо привършвах разговора. Само казах на жената, че пътувам и това е. После още една минута чаках за да светне зелено. С какво толкова ви се видя, че съм попречил на движението? Какъв е проблема?

- Попов – обърна се старши полицая към младшия – тук си имаме философ... Вземи документите и започни да го оформяш!

Усетих как Юрката се ядоса, но запазвайки хладнокръвие, той продължи лекичко да натиска горилата:

- Вижте, какво г-н полицай! Разбирам, че работата ви е напрегната, но ще ви кажа едно нещо... Вие сте двама и ние сме двама... Пишете, каквото искате и ни пускайте да вървим, че бързаме. Но да знаете, че това което напишете, няма да го подпиша и ще се видим в съда. Ако толкова много ви се занимава с простотии, творете, но по-бързо... Ако обичате!

Полицая почервеня от гняв, че няма да стане неговата... Вероятно си представи съдебни разпри, на които е присъствал при подобни ситуации и ревна на колегата си:

- Попов! Дай ми на този документите!

Попов изприпка и му ги подаде чинно. Вземайки ги, той ги хвърли през стъклото, чак върху мене и изсъска на Юри:

- На! Бягай! Но да знаеш, че не си мъж!

На това и аз се ядосах. И рекох:

- Господин полицай! От самото начало използвате тон, който не подобава на служебното ви положение. Какво означава според вас да си мъж? Да не би това – да ви се вържем на акъла и да излезем да си натрошим кофите тук на улицата? Застанали сте на средата на платното. Направихте задръстване и цирк за нищо и никакво. Ей там около църквата тия дето ви се хилят, наблюдавайки този водевил, половината са нарко пласьори, а вие се ебавате с нас, защото сме в очукан фолксваген. Ако бяхме с джипа ми с видеорегистратора, щяхте да се държите като баронеса поканена на виенски валс. Но сега понеже сме без него и не ни познавате се правите на мъж с това пищовче, и чакате да ви се върже някой на акъла, та да му вземете двайстак, като най-обикновени просяци...

- Кой сте вие, че ще ми говорите така – смени тона смутен горилата – аз съм на работа в момента...

- Виждам – отвърнах аз – и аз съм на работа, а вие ми пречите да си я свърша. Ето ви визитната ми картичка. Знам една боксова зала в Павлово – 30 кинта струва на час за човек. С удоволствие ще платя и за вас. Когато решите обадете ми се, ще дойда да си раздвижа старите кокали... Ще ни дадат хората там и рефери, и ще се блъскаме до 12 рунда или докато единия се откаже...

- Хубаво - ухили се полицая – като ти гледам титлите на визитката и пардесюто, не те виждам до трети рунд... Ама щом казваш... Ще... А  тоя дето те вози все пак, е женичка... Но да знаеш, че ще си взема с мен и агитка от нашите...

- Хубаво – рекох аз, но гледай да се обадиш за събота срещу неделя, поне два дена по-рано, че сме работещи хора... Хайде Юрка, карай!

Юри запали колата и в огледалото видяхме, как ченгето се ухили многозначително и ни направи жест сякаш ни клати за довиждане.

- Аман от тъпаци – сякаш псувайки на ум процеди Юри – това тъпо ченге го знам. Но той мен, не.

Погледнах го въпросително.

- Нали ми знаеш миналото – продължи Юри – внимавам да не настъпя котето и си живуркам най-кротко и прилично в квартала. Имам маза, която има отдушник около два цола фи, който е на сантиметър над плочките и гледа към гаражите в задния двор. Погледнато от към гаражите прилича на тръба за отводняване забита в стената и забравена от строителите някога. От отдушника, като се покатериш на столче и махнеш капачето се вижда всичко, каквото става в дворчето. Долу ми е работилничката, нали се изучих в колонията и там си изработвам най-различни инструментчета, които ми поръчат от братвата... Отсреща, срещу нас, живее в къща отпусната му от общината, един „социално слаб” доставчик на дрога... През деня идват пласьорите му да вземат от него стока, както и през нощта, де... Та, тоя барон – продължи изкашляйки се за момент Юри, докато минавахме покрай мола на „Стамболийски” – е наел всички гаражи отзад и постави блиндирана врата към двора с дистанционно управление... Не можеш да си предствиш брат, какво само може да види и чуе човек през един отдушник... Тия двете тъпи ченгета са събирачи... Идват в сряда и в неделя да им киха барона кинти за това, че го покриват... И са си спокойни отзад, защото там е калкана на блока, няма прозорци и има ограда от по три метра панели, а зад оградите са поляни от по 50 метра до най-близките блокове...

Докато Юри ми разказваше стигнахме Руски паметник. Не ми беше до слушане на разказа му за ченгетата, защото се страхувах да не закъснея за срещата.

- Виж! Спри ей там на платения паркинг! Ето ти пари и ме чакай тук, докато се върна. После ще ми доразкажеш – казах аз и излязох от колата, забързан към нотариуса.

С Л Е Д В А  П Р О Д Ъ Л Ж Е Н И Е...