Колко тъпи неща се получват, като се хванеш на бас

След дълги спорове с Ян (казва, че не разбира нищо от онова, което пиша) реших да се хвана на бас, че мога да пиша и "нормално" (т.е. вписващо се в нормалните граници и разбираемо за всички) и то на една безкрайно скучна тема. Ето го и, според Ян "суперския", а според мен подобаващо за темата банален резултат:

Любовта...

Има хора, които казват, че всеки може нещо и трябва да го развива докато постигне съвършенство. Това са същите хора, постоянно повтарят заплашително „99% труд, 1% талант" и същите онези, съобщаващи, че никой не може всичко. Вероятно са прави. Ние, човеците, сме несъвършени и често правим неща, за които после съжаляваме. Може би нарочно е така, за да не сме твърде могъщи. За да е вярно, че никой не може всичко. Но ако онзи, който ни е създавал, е целял да сме такива, за да сме несъвършени е направил основна грешка - дал ни е чувства. Дал ни е едно конкретно чувство - Любов. А тя може всичко. И ако ние пуснем Любовта в сърцата си, значи можем всичко, нали?

Любовта кара жената, изпаднала в кома, да се събуди, щом чуе плача на детето си.  В името на Любовта към родината  си геройски са загинали милиони мъже, жени и дори деца. Заради Любовта пиша това съчинение отново и отново, защото обичам да виждам кривите черни следи, оставени от ръката ми по съвършено белия лист, мекотата му и лекотата, с която химикалката се движи по него. Любовта кара всяко пролетно стръкче да се покаже от уютната почва, за да види небето, изсъхналото дърво да ражда плодове и  кактусите да оцеляват в пустинята, защото Бог е навсякъде край нас, а нали Той е Любов.

Значи Тя също е навсякъде. В песните, в детските очи, в усмивките ни, по устните на обичащите, в думите ни, когато сме радостни и в мълчанието. О, най-вече в мълчанието. В онова памучно-шоколадово мълчание, което настъпва когато толкова дълго си говорил с някой (с онзи Някой с главно „Н")  и вече сте си казали всичко, дори онова, което не е трябвало и крачите заедно, преплели пръсти, мисли и чувства и това е напълно достатъчно, защото когато погледнеш в притихналите топли очи виждаш... Любов. Никой никога не е успял да опише с думи момента, в който два чифта очи се срещат, пеперудите в стомаха започват да се бунтуват и става ясно, че „аз" и „ти" се е превърнало в Ние. Има само една подходяща дума - Любов. Другите... те са излишни.

Тя, всемогъща и всепоглъщаща, убива и съживява, кара ни да убиваме и съживяваме,  радва и натъжава, задържа ни на едно място завинаги или  ни кара да пътуваме, за да я намерим, да преследваме мечтите си или в Нейно име да ги изоставим напълно. За Любовта си бихме могли да преплуваме всяко море и да пресечем всяка пустиня, защото Тя ни дава сили, вяра и надежда, но и ни обезкуражава и ние сме само кукли на конци в нежните й коварно женски ръце. Ала щастливи кукли. Глупашки усмихнати и по-красиви от преди. Живеем и животът има смисъл.

И винаги е край нас, дори без да я виждаме, без да я усещаме, дори често да я забравяме. Тя е като тиктакането на часовника в твоята стая. През цялото време е там, но никога не го чуваш, освен ако не си го поставиш за цел. А може би ако по-често се заслушваме в тиктакането на часовника, светът би бил по-добър и по-щастлив...

Много отдавна, в една стара книга, написана може би преди да са измислени дългите извъртяни фрази, прочетох най-простичката мисъл, която казва всичко, преживяно и почувствано от света. „Любовта е навсякъде около нас. Остава да я пуснем в сърцата си".