Пространствено - времевите координати бяха напълно размити. Усещането за неопределеността на ситуацията се разливаше из всяка фибра на тялото й. Тя пристъпваше бавно по коридора и звукът от нейните стъпки не беше обикновено кънтене, а наситено с приглушена носталгия трептене. От походката й струеше самоувереност, която макар и ефимерна, беше повече от наложителна, за да балансира вътрешната колебливост. Повече от всичко друго й се искаше да не знае къде отива. Въобразяваше си, че щом стигне дотам, ще съумее да се отърси от изградената представа. Но, уви, всичко онова, което я очакваше отвъд вратата, в дъното на коридора, щеше да се окаже болезнено познато. Единствен пътят дотам беше забулен от мистериозността на евентуалната изненада и тя тръпнеше от нетърпение да се сблъска с непредвиденото. А то я дебнеше зад ъгъла на нейните собствени мисли, очаквайки подходящия момент, за да се материализира.

Изведнъж в съзнанието й изплуваха заучени клишета, чиито смисли сега добиваха нови измерения. Чувството, което я обзе, предвещаваше близостта на философския камък. Миг по-късно безмълвният проблясък се сдоби със словесни одежди: „Целта трябва да бъде свалена от своя непоклатим пиедестал, а нейният антураж от непременности – хвърлен в каторгата на спонтанността!”. Реалността беше изобличена и сега пъзелът очакваше да бъде преподреден.

Споменът за думите на един човек, вживял се в ролята на говорител на здравия разум, я озадачи: „Как е възможно да се отдаваш на усещане за света, което не е реално?”. Някога тези слова бяха успели да пронижат с остротата на кинжал вътрешната й непоклатимост и за един безконечно дълъг миг да я принудят да събира частичките от себе си, попаднали в бездната на угризенията. Сега същите тези слова стояха отново пред нея, но ролите бяха разменени. Укорителното питане, което доскоро беше обвито с наметалото на рационалността, зъзнеше от студ, разсъблечено от доводите на абсурда. Въпросчето очакваше своя безславен край и  ужасът, който беше сковал буквеното му тяло, въплъщаваше безпомощността на цялата тълпа неверници, зовяща се „разумни същества”. Земята е претъпкана с чудаци, които се лутат в омагьосания кръг на аргументността и формират представата си за света, уповавайки се на чуждата опитност. За тях реалността е синоним на видимите, потвърдени безброй пъти същности и обозрими конструкции, отвъд които или нищо не съществува, или дори да съществува, не заслужава и песъчинка от вниманието на преерудираните им мозъци.

Но да надзърнем отново към нещастното въпросче. Макар и на интуитивно ниво, то отчасти беше започнало да осъзнава случващото се. Дори се помъчи да измисли подобие на заключително слово, но скоро си припомни, че статутът му на обикновено въпросче  му позволява да борави с твърде ограничен набор от думи, които се свеждат до гореспоменатото безумно питане. При все това, то напъна синтактичните гънки на своето мозъче, така че заветът, който остави след себе си, гласеше: „Реално е усещането за света, на което се отдаваш.”

Тя се усмихна и в тази усмивка беше съсредоточено победоносното ликуване на всички велики пълководци, съумели мълниеносно да сразят своите достойни противници. Устоите на прагматизма се бяха сринали по-скоропостижно дори и от дъсчена барака под напора на земетресение. Поставяйки реалността под съмнение, тя съумя да се домогне до обратната страна на дефиницията. Там светът на обективния разум, запечатан от плеяди умове в неизброими томове познание, се свеждаше до една едва забележима точица. Но не невзрачността й, а пресъхналият извор на нови тълкования осуетяваше сезифовските опити на точицата да се уголеми и да попадне във водовъртежа на събитийността. А наоколо действително се случваха неща, носещи отпечатъка на необикновеното и неподлежащи на описание. Всеки опит да бъдат рамкирани като им се прикачи словесен етикет, предварително беше обречен на провал. Този приказен свят, лишен от притегателната сила на гравитацията, даряваше своите обитатели с усещането за душевна безтегловност и те се чувстваха неразривна част от едно цяло, което би изгубило своето магическо обаяние, ако дори и една прашинка се отдели от него.

Колко безлична беше точката в сравнение с паралелната реалност, изтъкана от вълшебства. В света, където статичните постулати бяха господари, човеците представляваха марионетки в ръцете на разума, гордеещи се с ролята, отредена им в кукленския спектакъл на живота. Всеки опит на сетивността да вмешателства в царството на рационализма, открехвайки портали към другомерни пространства, беше квалифициран като лудост. Но тя, лудостта, елегантно се изплъзна от дишащите във врата й преследвачи. Малцината смелчаци, дръзнали да я последват, се озоваха в коридора на прозренията. В дъното му ги очакваше загадъчна врата, а незнаен глас, идващ от никъде, шептеше, че отвъд прага те ще се потопят в алкалоидния разтвор на кристалното осъзнаване…

Никой сред шепата авантюристи не обърна внимание на силуета на една бавно, но уверено крачеща срещу тях фигура. Мрачните нюанси доминираха в излъчването й, а погледът й беше скован от минорна празнота. Имаше вид на човек преживял страховита емоционална буря, но удавил се в локвата на безразличието. Ако някой си беше направил труда да спре тази почти безплътно носеща се сянка, щеше да узнае повече, отколкото би понесъл за точките и въпросителните, за вратите и коридорите, за херменевтиката на лудостта.

Тя продължи да пристъпва по протежение на коридора необезпокоявана. Из главата й се разхождаше една мисъл: „Привлекателността, която одухотворява изненадите, понякога се таи в невъзможността те да се състоят.”. Ще попитате -  Кой дирижира тази пречка? Ще ви отговорят – Лесно ли се слага точка? А от вас ще се изисква да проявите едиповско остроумие, отвръщайки – На човешката история - едва ли, но на тази тук е крайно време. Точка…

И само още една вметка преди окончателния завършек: Хора, разкъсайте оковите на онова, което ви възпрепятства да се чувствате самите себе си! Дайте шанс на светлината, извираща от дълбините на вашите квантови души, да се разпръсне извън пределите на вътрешния ви мир и да озари всички кътчета от безкрая!

P.S.  Скоро след като завърших този разказ, само един човек в Студентски град благоволи да спре при звука на сирените в памет на загиналите за свободата на България. Беше на около 50 години и облеклото му издаваше неговата професия. Свали кепето от главата си и застана мирно под дъжда. Поставям точка, крещяща от възмущение.