Спокойствие и тишина обгръщаше сетивата ми, докато... започнах да дишам тежко и нямах сила да изкрещя ,въздухът стигаше до дробовете ми твърде тежък  и внезапно отворих очи. Намирах се в кутия, в която не достигаше въздух, така необходим ми за да оцелея. Къде се намирах, какво, по дяволите, беше това? Приличаше на… на ковчег. И тогава, когато последните глътки въздух изпълниха дробовете ми, се осъзнах - намирах се в гроб, но бях жива… поне все още. Започнах да блъскам с всичка сила по дървото, исках да изляза, умирах от страх, но не си позволявах да се отказвам, въпреки че въздухът свършваше, въпреки че ударите сякаш не бяха способни да ме освободят продължавах да се боря. Ръцете ме боляха, кожата по юмруците ми бе съдрана и кръвта се стичаше върху мен, кокалчетата ми се оголиха и болката стана непоносима. Въздухът свърши и нещо сякаш притискаше гърдите ми с менгеме, ръцете кървяха, дробовете бяха на път да колабират, което щеше да бъде краят. Краят на болката, краят на безполезните усилия, краят на напразните надежди…Краят с главно "К"! И тогава последните мисли прекосиха съзнанието ми като светкавица, която удря веднъж и се скрива в облаците. Зачервените ми очи пророниха последни горещи сълзи и отпуснаха клепачи, разкървавените ми ръце се свлякоха до тялото ми, последна  въздишка и... край.

  Отворих влажните от сълзи очи и изкрещях с пълно гърло - заглушителен, зловещ писък - сякаш бягах от нещо. Кошмарът беше свършил, но сякаш още бях там…всяка глътка въздух ми се струваше като последна, ръцете ми трепереха, както когато кървяха, очите ми бяха влажни. Притиснах ръце до гърдите ми, които отново бяха изпълнени с въздух - кошмарът свърши!