Спокойствие и тишина обгръщаше сетивата ми, докато... започнах да дишам тежко и нямах сила да изкрещя ,въздухът стигаше до дробовете ми твърде тежък и внезапно отворих очи. Намирах се в кутия, в която не достигаше въздух, така необходим ми за да оцелея. Къде се намирах, какво, по дяволите, беше това? Приличаше на… на ковчег. И тогава, когато последните глътки въздух изпълниха дробовете ми, се осъзнах - намирах се в гроб, но бях жива… поне все още. Започнах да блъскам с всичка сила по дървото, исках да изляза, умирах от страх, но не си позволявах да се отказвам, въпреки че въздухът свършваше, въпреки че ударите сякаш не бяха способни да ме освободят продължавах да се боря. Ръцете ме боляха, кожата по юмруците ми бе съдрана и кръвта се стичаше върху мен, кокалчетата ми се оголиха и болката стана непоносима. Въздухът свърши и нещо сякаш притискаше гърдите ми с менгеме, ръцете кървяха, дробовете бяха на път да колабират, което щеше да бъде краят. Краят на болката, краят на безполезните уси ...