28.11.2008 г., 21:29 ч.

Кошмарен край 

  Проза » Разкази
804 0 1
3 мин за четене
                                               Кошмарен край

Кошмари... всяка нощ... едно и също, точно в 4:00 се будя от кошмар. В мига, в който отворя очи, започвам да го забравям с всяка изтичаща минута. Те са като видения. Няма нищо свързано, просто странни предмети. Единствените неща, които съм си спомняла, са: непознат мъж, есенна буря
и цигулка. Кошмарите бяха накъсани и винаги ги прекъсваше бяла светлина.
Вече мина един месец от последния кошмар и почти го бях забравила. Беше изключително горещо през целия ден, затова аз и моята приятелка се осмелихме да излезем чак когато слънцето се скри. Срещата ни беше в една градинка. Там обикновено кипеше от живот – малки, големи, хора и животни, всички обичаха този парк. Когато отидох там, седнах на една пейка и зачаках вечно закъсняващата ми приятелка. Наоколо беше пусто и прекалено тихо. Вятърът леко подухваше и обстановката беше толкова спокойна, че дори ужасяваща. Чу се нещо... нещо много странно, но и много познато. Както оглеждах уплашена, чух някакъв глас, който шепне името ми.
- Ейми... Ейми! - Повтаряше зловещо някой.
Обърнах се рязко и видях на пейката до мен мъж. Това беше мъжът от сънищата ми! Той беше... някак... по-различен от другите хора. Очите му... те бяха... черни, толкова дълбоки и воднисти, че се огледах в тях и видях очарованата си физиономия като в огледало. Устните му алени, кожата бяла и толкова чиста... гарваново черната му коса стигаше почти до раменете, като накрая бе леко накъдрена. Той ме оглеждаше сякаш никога преди не е виждал човешко същество. Гледаше ме по начин, по който никой друг не го е правил. Така седяхме, вперили погледи един в друг дълго време. След което той се приближи до мен и започна да ме целува, аз не можех да помръдна, беше ме омаял с чара си. Заедно с целувките почувствах лека болка, сякаш нещо се забиваше в кожата ми. Това беше последното, което си спомням.
Осъзнах се на ъгъла на една скала, а под мен се разбиваха огромните океански вълни. Аз стоях на нея изправена и свирех на цигулка в черна рокля с една кърваво червена роза в косите, които нежно се разпиляваха от лекия вятър. Чувствах се като
кукла на конци. Не можех да се движа, не можех да управлявам тялото си. Досега никога не бях докосвала цигулка, но сега свирех като професионалист. Малко по-малко усетих, че мога да се движа. Преди изпитвах страх от високото и бих се отдръпнала назад, но не и сега, не и днес. Чувствах се като преродена по-силна, по-смела и с нови умения. Всичките ми страхове бяха изчезнали, всички освен един. Той беше най-страшният за мен, този страх от самотата. Само той се бе скрил в душата ми и лудо биеше в ритъма на сърцето ми. Имаше пълнолуние. Луната изглеждаше по-различна, някак жива. Тя осветяваше с призрачната си светлина целия океан. Имах чувството, че някой ме наблюдава. Обърнах се, но не видях никой. Продължих да свиря с гръб към живописната гледка и вниманието ми бе отвлечено от бързо движещата се сянка на цигулката. Да, цигулката, аз нямах сянка. Изплаших се и тръгнах назад. Както луната сияеше над чистото небе, изведнъж задуха, силен вятър и я закри огромен черен облак като обрече цялата останала нощ на тъмнина и милостта на нощния вихър. Стреснах се, отстъпих няколко крачки назад и паднах право в пропастта...

следва продължение...

© Десислава В. Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Готино разказче... точно като от сън...

    (6)
Предложения
: ??:??