1.10.2016 г., 10:07 ч.

Кошмарни дни - ден първи 

  Проза » Разкази, Фантастика и фентъзи, Други
879 1 3
5 мин за четене

Главоболието ми се беше засилило отново, шофирах вече три или четири часа. Налагаше се да карам бавно, защото пътят бе осеян с дупки. Умората ме застигаше, но знаех, че не трябва да спирам, защото ако не стигнех в селото през деня, най-вероятно нямаше да открия къщата. Не бях идвал доста време, дори на погребението не присъствах. Разбрах за кончината на баба ми едва вчера(цяла седмица след смъртта ѝ). Тогава ми съобщиха че е оставила къщата си на Мен. А аз си мислех че ме мрази. До последно ме обвиняваше за смъртта на татко(единствения и син). На помена преди 2 години, тогава се видяхме за последен път. Но явно чувствата ѝ към мен се бяха променили оттогава.
Забелязах табелата на селото в далечината „село Бряст“. Внезапно Страйк скочи от задната седалка на колата и започна да лае .
- Спокойно момче-Казах му аз и се пресегнах да го погаля по главата. Част от козината му остана в ръката ми.-Стария ми Страйк- прошепнах и се обърнах да го погледна в очите .Той легна.
С влизането в селото видях гробищата, отбих. Излязох от колата и оставих Страйк вътре. Започнах да претърсвам гробището, нямаше и следа от скорошно погребани. Не можах да намеря гроба на баба. Разгледах таблото с некролози. Нищо. Потеглих отново, криволичих из пътя за да избягвам множеството дупки. Намерих къщата доста лесно. Все пак тя беше една от двете постройки в края на селото, дори не бях сигурен че е в плана му. Беше точно както си я спомнях, стара кирпичена едноетажна постройка с падаща мазилка. Паркирах колата близо до входната врата и слязох, оставих вратата отворена за Страйк, но той нямаше особено желание да напусне стария ми Форд.
-Хайде Страйк излизай момче - Извиках му с леко повишен тон.
В този момент забелязах една възрастна жена която беше се засилила към мен и крещеше нещо.
-Ееееей ей кой си ти? Кой търсиш?-започна да ме разпитва леко прегърбената баба. Тя се спря на няколко метра от мен и сякаш ме изпитваше с поглед. Бях останал безмълвен за секунди и единственото което правех беше да зяпам глупаво.Бях се втренчил в леко оредяващата ѝ коса която беше боядисана в някакъв ярък нюанс на червеното.
-Аз съм Павел- отговорих леко засрамено едва успявайки да отместя поглед от косата ѝ.
-Павел чии? Не те познавам. Кого дириш тук?-започна да нарежда отново тя.
-Павел Кацаров внука на баба Вени. Вчера разбрах за кончината ѝ ,и освен това ми казаха че ми е завещала къщата си-Казах аз с леко наведена глава и явна мъка в очите.
-Значи за това си дошъл а?!. За да видиш колко можеш да вземеш на съборетината.-изсмя се дъртофелницата.
-Не, не съм тук за това. Мислех да поостана за няколко дни тук. Малко почивка на село от ежедневния стрес в големия град.
В този момент Страйк скочи от седалката и започна да лае по старицата. За нейно щастие успях да затворя вратата на време и той не можа да излезе от колата.
-Озъпти тъпия си помияр- изсъска старицата, като местеше погледа си от мен към Страйк и обратното.
–Страйк не е помияр- сопнах и се насреща аз.-Той е породиста немска овчарка. А и за първи път го виждам да лае по човек така.-Никога не го бях виждал такъв, беше вперил поглед в жената и сякаш устата му започваше да се пълни с пяна от злоба.
-Не ми пука дали е породист или не. Помияра си остава помияр, и трябва да си знае мястото!
Дори не и отговорих просто гледах как старото ми куче се опитва да излезе от колата и да прегризе врата на бедната старица.
-Прави с къщата каквото искаш момче само не вдигайте много шум с породистия си помияр- изсъска отново тя с лека подигравателна усмивка.-С дядо Минчо сме възрастни хора и ни е нужна повечко почивка.
Тя ми обърна гръб и закрачи бавно към къщата си, която се намираше на около 150 метра от тази на баба ми.
-Извинете ..бабо..
–Иванка. Казвам се Иванка момче. Какво искаш сега?-измърмори тя без дори да се обръща към мен.
-Бабо Иванке знаеш ли къде е погребана баба ми? Ходих на гробищата но не можах да открия гроба ѝ.
-Че от къде да знам момче?!Гробищата са прекалено далече. А аз съм прекалено стара. Присъствах само на опелото в къщата.-отсече тя и отново се завлачи към къщата си.
-Благодаря все пак.- извиках зад нея, но тя сякаш не ме чу.
Страйк се успокои веднага след като дъртата се скри зад вратите на дома си. Пристъпих отново до колата и му отворих. Той слезе и седна до мен, като ме гледаше право в очите както правеше винаги.
-Какво става момче? Защо и се нахвърли така на старата?-говорих му докато го галех по главата. -Ще те нарича помияр а? Ти си 100 пъти повече човек от тая дърта клюкарка.
Взех ключа за къщата от жабката на колата и реших да вляза да разгледам вътре. Още с влизането ме удари миризмата на мухъл, сякаш никои не беше живял тук от години. Нищо не се бе променило от последното ми идване .А бяха изминали петнадесет години. Същия стар диван и малката масичка за кафе, сякаш и паяжините по стените ми бяха познати. В къщата имаше ток, явно го бе платила преди да си замине. Влязох в спалнята ѝ, леглото беше оправено, постлано с чисти бели чаршафи. Точно в това легло са я намерили(два дни след смъртта ѝ),казаха ми че е умряла в съня си. Отново ми стана мъчно, не само за баба но и за баща ми. Реших да продължа с обиколката и се отправих към малката кухничка. Чешмата капеше, опитах да я спра, но без успех явно кранчето се бе развалило. Побързах да изляза защото шума от водата засилваше и без това нетърпимото ми главоболие. Исках да си почина, но ме беше малко страх да легна в спалнята затова просто се облегнах на старя диван. Заспал съм. Събуди ме някакъв шум идващ от мазето. Дори не успях да стана за да проверя, бях прекалено уморен от дългия ден. Погледнах към Страйк, който стоеше на дивана с наострени уши и сякаш наблюдаваше нещо в тъмнината. Клепачите ми отново се затвориха.

 

Ако разказите ми ви харесват можете да посетите моята страничка https://www.facebook.com/Eddiesstories/?ref=aymt_homepage_panel. Благодаря!

© Георги Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??