КОСИТЕ НА ЯНИЦА

Балканът беше се сковал в ледената прегръдка на зимата. Дълбоки преспи криеха горските пътеки и придаваха на пейзажа спокоен вид. Градът спеше. Спяха и планинските селца, смирено сгушени под бялата завивка. Спяха и ледените води на Тунджа, предали се временно под тежестта на дебела ледена покривка. Комините на притихналите къщи протягаха дългите си кокалести ръце и бавно се изгубваха в небето. Чуваше се само свистенето на вятъра между голите клони на дърветата. В ледената си гонитба ветровете от три балкански прохода повличаха след себе си кълбета сняг, които се завъртаха в обща снежна виелица. Град Сливен беше свикнал с пронизващите вихрушки и капризите на зимата. От векове помнеше само смразяващи и дълги зими. Планината затваряше входа към сърцето си и правеше пътищата непроходими. Никой не дръзваше да пробие път навътре в ледената й гръд.

   Мразовитата нощ беше затворила по къщите им всички жители на града. Едва доловими светлини подсказваха, че в селището има живот. Но уморен и притихнал.

Храмът в близкото село също беше притихнал. Варосаните стени на църквата  „Св. Пророк Илия” се сливаха със снежната картина, а високият каменен дувар го пазеше от силните снегонавявания. Нощта беше студена, небето – ясно и обсипано със звезди. Единствено те осветяваха пътя до храма.

 Поп Иван не можеше да заспи. Тишината го държеше буден. Коленичеше смирено пред олтара и се молеше за Свободна България. Душата му беше изтерзана, прашна. Искаше да я поотупа като стара черга, па белким падне, всичко което й тежеше и да му олекне. Но душата не е черга и той го знаеше. Поп Иван беше видял много болка и страдание, безчинства и разруха. И много тайни беше скътал в душата. Живееше си ужким мирно и спокойно, ала в гърдите му бушуваше огън. Барутът беше навсякъде из българските земи, чак у въздуха се носеше. Кога ли щеше да гръмне и неговото сърце? Някой трябваше да драсне клечката. Мислите му бяха черни, точно като расото му.  Поп Иван крачеше нервно пред олтара забил замислен поглед в пода.

  Слаба светлина идваща от двора на църквата привлече вниманието му. Проблясваше в студената зимна нощ и сякаш му прошепваше нещо.

      - Недо, ти ли си? – прошепна поп Иван.

Приведената фигура не отговори нищо. Свещеникът не разбра дали го беше чула. Стоеше все така неподвижна като статуя, коленичила в снега пред каменна плоча. Неда беше жена на не повече от петдесет години, но тежката й съдба беше качила още едно десетилетие на крехките й плещи. Под изхлузилата се леко забрадка се забелязваха бели коси. От широките ръкави на вехтата й горна дреха две кокалести ръце прегръщаха студена надгробна плоча. Милваха я нежно, а сухите устни на Неда бавно прошепваха майчина молитва.

         - Аз съм, отче! Не ме ли позна?

     Жената отвърна без да се обръща. Нямаше сили и желание. Тя беше дошла в мразовитата зимна нощ, за да посети последния дом на едничката си дъщеря Яница. Отдавна беше положена в земята. От тогава почернената майчица всеки ден разговаряше с душата на своята непрежалима рожба. И поп Иван всеки ден я беше наблюдавал плахо през решетъчния прозорец на църквата. Страхуваше се да не наруши уединението на две души. Не искаше да навлиза неканен в интимния свят на една майка, страдаща по изгубеното си дете. Но тази вечер беше различна.

Яница беше едничка на майка  и баща. Младото девойче цъфтеше в своята младост. Хубостта й беше всеизвестна из цялата сливенска околия, а меденият й глас завладяваше много сърца. Балканът се любуваше на песните и красотата на девойката. Пролетните цветя разцъфваха в дългите й кестеняви коси и тя носеше аромата им, където и да отидеше. Цяло село обичаше Яница, а тя им отвръщаше с внимание и топли грижи.  Свободолюбива и със свободен дух.  Всяка пролет къпеше босите си бели нозе в росната трева. Лете пиеше студена вода от бистрите планински извори и събираше пресни билки, а зиме заедно с майка си подготвяше своя чеиз. Предстоеше да се задоми и да създаде свое семейно огнище. Меденият й глас и тънката й снага бяха привлекли и още едно сърце. Сърце черно като катран, с душа мътна като пролетните кални води на Тунджа.

  Зъл дух властваше в горите край селото. Тъмните му очи вече бяха забелязали младото българско момиче и горяха в опустошителен огън.

 Джин Али бе страшилището по тези места. Турският хермит, отдал живота си на самота сред горската тайнственост, кръстосваше планината и присвояваше всичко по пътя си. Местните хора залостваха и денем, и нощем вратите на домовете си, пазеха покъщнина и поминък, озъртаха се вечно подплашени от легендите, които се носеха за отшелника. Образът на самотника скоро се превърна в страшната фигура от най-големите им кошмари. Пазеха имотите си, но никой не успя да опази най-ценното си – дъщерите на Балканското селце.

          - Свещат догаря, Надо. И навън е кучи студ. Нека влезем вътре, да се стоплим! – настоя поп Иван и замълча.

          - За какво ми е да се топля, Иване, когато милото ми момиче мръзне там под онзи камък? Не можах да я опазя! Не можах, Иване!

Баба Нада избухна в ридание и приведените й рамена се тресяха неудържимо. За първи път, откакто беше дошла на гроба на дъщеря си,  изправи глава и отправи поглед нагоре.

      - Моли се, Надо, моли се! Не тай мъка в сърцето, излей я тая болка. Господ ще те чуе....

     - Господ ли, отче? Господ? Чий Господ? Къде беше, когато моето момиче се давеше във водите на Тунджа? Когато реката поглъщаше всички седемдесет млади и крехки животи, родили се и отрасли по тези земи? Почерни се нашата земя, отче! Кървави са вече водите на нашата Тунджа, каменни са сърцата на майките, изгубили децата си!

Думите на Нада не спираха да се изливат като придошлите пролетни води в реката. Помитаха всеки опит на поп Иван да я възпре и успокои. Излизаха не от устата, а от сърцето на изстрадалата жена. Вълна от гняв и безсилие заливаше всичко около нея. Поп Иван я гледаше безмълвно, приковал поглед в разперените ръце Нада. Сега жената му приличаше на разярена майка орлица, разперила крила , за да защити малките си. Тя вече нямаше кого да защити под крилото си и кръжеше около празното и студено гнездо в своя последен полет.

Пролетта на 1844 г. беше топла, с аромат на билки, цъфнали дръвчета и прясна трева. Студените води на Тунджа се надпреварваха игриво в коритото на реката и образуваха бистри скокчета. Шумът от реката се сливаше с песните на пролетните птици, а слънцето закачливо изправяше всеки клюмнал стрък трева. Животът се зараждаше. Природата се пробуждаше и се разтваряше гостоприемно за всеки, който искаше да я опознае.

 Пролетта на 1844 г беше топла, но никой не очакваше, че за жителите на селото и цялата околия тя ще стане по-черна и от катран.

 „Злият дух” бродеше нощем из горите. Познаваше местността като дланта си и имаше планината за свой дом, своя обител. Не обичаше красотата в женски образ. Вярваше, че е коварна, способна да подмами дори и неговото празно сърце. Самотата му беше до болка позната и не искаше да се разделя с нея.

 Денем кръстосваше селата предрешен в търговец и пътник. Една по една девойките из околните села изчезваха. Срещнеше ли красиво младо момиче по пътя си, то бързо ставаше негова жертва. Яница беше последната, попаднала между ноктите на звяра. Омразата на Джин Али към младите български невести замъгляваше все повече разсъдъка му. Глух за молбите им и сляп за страха и болката им, отшелника беше погубил живот след живот. Тунджа се беше превърнала в последното изпитание за младите булки. Нито една не успя да  го премине и скоро, след неравна битка с дълбоките и студени води, безжизнените им тела бяха изхвърлени по бреговете на реката.

  Отшелникът беше потънал в дън земя. Дяволът си го беше прибрал.

Месеци по-късно местни ловджии откриха скривалището му, но то изглеждаше отдавна изоставено.

 От клоните на близкото дърво висяха  дълги, черни коси.  Косите на Яница.