Всяка сутрин, точно в 6:30, звъни будилникът. Минават 10-тина минути, докато се осъзная къде съм, защо съм там, и как, аджеба, да се справя и този път със стреса от часа пик. Стаята ми два и  петдесет  на метър и осемдесет – знам го с точност, защото правих неуспешен опит да си сложа леглото напреко. Банята със седяща вана – метър и петдесет на метър. Да река да се развъртя, ще си счупя някой крайник. За да си измия зъбите се свивам на четири, а пък за облекчаването на естествените нужди не ми се обяснява в подробности. Самата килийка е достатъчно подтискаща, но мисълта за претъпкания влак, който ме очаква точно в 7:30, направо ме убива – изпотявам се, получавам пристъпи на задух и сърцебиене.

  Пускам радиото, да чуя какво ще е времето за деня. Не, че има някакво значение – и без това носа си не подавам навън за повече от половин час – от общежитието до спирката на електричката. После влизам в лабиринта от транспортни връзки – надземни и подземни, бивам изплюта от тълпата баш където трябва и по най-дългия в света подлез стигам до изхода за моята сграда. В сърцето на Токио.

  Много е особено това сутрешно пътуване. Имам само едно прекачване. За да стигна до другото влакче, минавам по един покрит надлез заедно с още хиляди еднакво изглеждащи салариманове (ще рече – служители във фирми), които, инатливо навели глави, крачат безшумно и мълчаливо.

  После заставам в редичка с все едни и същи хора от ляво и от дясно, и чакам влакчето да спре на точно определеното място, да отвори вратите, и качвайки се да бъда най-безцеремонно избутана от съседа отдясно. Като дойде реч за него, следва да го опиша. Един дребничък, полу-плешив, очилат и много нездрав позастарял чичко. Все се поти и току вади кърпа да си бърше челото. Всеки ден ми става жал за него, до момента, в който трябва да атакуваме вратата. Тогава той рязко се оживява, замахва с лакет да ме изблъска, и се втурва към единствената празна седалка във вагона. Сигурно си мисли, че ако не ме елиминира, аз ще седна. Често ми е идвало да го спъна с червения си чадър, но нали съм състрадателна, пък и чужденка, решавам да не дърпам дявола за опашката. Ама ми е криво, че ме подозира в липса на елементарно уважение към възрастните.

  След някой друг месец така се опознахме с пътуващите с влака в 7:30, че започнахме да се поздравяваме с едва забележимо кимване. С тези, които не спяха прави, де. Защото и такива имаше. Носеха си миниатюрно бъзърче в горното джобче на костюмите, да ги събуди малко преди да им дойде спирката.  Чичкото, обаче, макар да ми кимаше, не спря да ме ръга. По едно време заподозрях, че това е един вид опит за опипване. Какво пък, казвам си, ако това ще му удължи дните, нямам против.

  Един ден влакчето дойде претъпкано – нямаше нито една свободна седалка. Чичкото доби ужасно тъжно изражение. За първи път ми даде път да се кача преди него. Аз културно му благодарих. Сигурна съм, че се изненада, но не го показа. Като един истински японец.  Застанахме един до друг и търпеливо се оставихме да ни изтикат още по-навътре. Тогава забелязах, че не е облечен с обичайният си кафяв шлифер, а с някакво яке. Брей, рекох си, дядката май не е толкова консервативен, колкото изглежда. Или пък са го пенсионирали, но за да не нарушава статуквото, продължава да ходи до града в определеното време. Прииска ми се да го заговоря, но таман да си отворя устата, усещам една ръка да стиска бедрото ми. Ами сега? Я да видя първо кой е собственика. Понечвам да се мръдна назад, с което нарушавам съня на един младеж. Но идентифицирах ръката. Беше на дядката. Поглеждам го страховито, той,обаче, ни лук ял, ни лук мирисал. Гледа безизразно. А ръката му продължава опипването. Аааа, ще го ошамаря тоя, решавам аз, и правя безуспешен опит да си измъкна ръката от пресата на останалите тела. Не става. Тогава, ще го настъпя. Да, ама не виждам кой е неговия крак. Ще го наплюя! Ще го прасна с глава! Ще се развикам, ще го направя за резил! Докато изброявам наум възможните начини за реакция на това посегателство върху достойнството ми, идва моята спирка. Това е и неговата спирка. И на още хиляди пътуващи. Изливаме се от вагона като изкипяло мляко. В последната секунда виждам ухилената му физиономия, и преди да осъществя плановете си за отмъщение, той бързичко се врътна и отдалечи на безопасно разстояние. От тази перспектива забелязах, че на якето му пише нещо.  Понаместих си очилата, и прочетох следното:

  „Я американец”. На руски. В Япония.

  Космополит се оказа човечецът. А моят стрес от пиковия час се изпари яко дим..