11.10.2023 г., 16:43 ч.

Космоса на Климент 

  Проза » Разкази, Фантастика и фентъзи
244 0 0
9 мин за четене

Космоса на Климент

 

 

   Космическият звездолет изведнъж спря. Този транспортьор превозваше огромни количества космическа руда към Земята. Беше самоходен, но за всеки случай при авария на кораба спеше един човек. И сега неговата криогенна камера се отвори. От замръзнало-спящия човек се отдели ледена пара. Тя бързо се стопи в помещението, а спящия отвори очи. В тялото му се вляха голямо количество помощни вещества. Човекът смръщи чело, тъй като усети действието на всички едновременно. Когато организма му ги усвои, той ведро скочи от криогенната камера. Голото му тяло се движеше из затопленото помещение все едно преди час-два бе легнало. Влезе в гардеробно-преобразователното помещение. Разпери ръце и около него се появиха боксерки и потник, а след това работнически цял гащеризон с логото на компанията, за която работеше, а под него с едри букви бе изписано Климент Велчев. Когато бе готов се отправи към командното табло. Натисна един бутон и пред него се прожектира огромен екран. На него се показа схема на звездолета. Тя показваше наличието на малки отвори, които явно бяха сътворени от микроастероиди. Климент натисна два бутона на прожекционния екран и картината се смени. На екрана се показаха малки роботчета, които се движеха по корпуса и почнаха да поправят щетите. Докато те работеха, Велчев отиде в столовата и хапна. Взе си една бутилки отлежала бира и сядайки на един стол загледа екрана как роботчета поправят щетите. Той се отпусна отпи голяма глътка и се замисли за планетата, на която бе роден. Не беше Земята. Но за там прекарвашересурсаите. Климент беше от планета далече от Земята, RTY67840DF. Обичаше да пътува, за това и изпълняваше само такива мисии. Не обичаше да се сближава за дълго с хората. За това и когато се прибереше у дома, всички които познаваше бяха вече мъртви. Климент създаваше връзки с техните деца и при следващото си завръщане се запознаваше вече с внуците им. За един негов живот се бе запознал с 5 поколения. За това му и харесваше. Не беше създал семейство, но това никога не го е влечало. Той обичаше да е сам. Това не го плашеше. Допи си бирата, а роботчета се прибираха. Той също се отправи към криогенната камера. Тога чу глас:

- И, вечно ли ще си сам? – Климент се спря. На звездолета нямаше никой друг освен него. Но някой току-що му зададе въпрос. Той се обърна и видя баща си, който с бастуна и стария си домашен пеньоар стоеше и го гледаше загрижено.

- Татко! Но... ти си...? -запелтечи Климент.

- Аз съм мъртъв, нали? -отговори старчето. - Е да но се качих с теб преди 5 поколения.

- Не това не може да си ти!

- Може, аз съм. – баща му разпери ръце. Климент го погледна скептично. Замисли се, имаше само една криогенна камера. Няма къде да е стоял до сега. След всяко пътуване звездолета се разтоварваше и преглеждаше щателно от роботи. Ако имаше друг човек на борда щеше да се разбере. Не нямаше как да е баща му. Вярно той не беше отишъл на погребението му. Но ходеше на гроба му, все пак брат му и сестра му го увериха, че е починал.

- Не, не може да си ти! -каза категорично Климент и погледна срока на годност на бутилката от бира. Имаше още 2 века срок на годност.

- Синко докато беше дете аз бях все на различни планети командировка.- поде баща му сядайки на другия стол, и продължи: - После когато порасна ти пое тези между галактически курсове. Нямахме много време да сме заедно. Позволи ми да те опозная.

Климент седна на стола си позагледа го, беше точно като баща му. Поне както го помнеше преди да замине за първия курс. Реши да го изслуша.

- Добре да приемем, че си ти. Защо до сега не се показа?

- Показвах се, но ти не беше готов да ме видиш. -каза баща му.

- И защо точно сега съм готов?

- Защото вече си узрял, и не ти тежи толкова детството ти прекарано само с майка ти, брат ти и сестра ти.

- Аз никога не съм имал нужда от теб! – каза леко гневно Климент.

- Всеки има нужда от баща, а аз не бях до теб! – каза баща му и една сълза се откъсна от лявото му око. Той скришум я избърса, но Климент я бе видял.

- Мама бе до мен! Това ми стигаше!

- За това ли пое тези курсове?

- Не, това е просто работа. -каза категорично Климент. – По никакъв начин не си ми липсвал.

Климент стана и отиде до столовата от там взе две бири. Когато се върна, баща му все още стоеше. Той седна на втория стол и го загледа с усмивка. Климент му остави едната бира пред него. После баща му поде:

- Помниш ли първият летящ скутер,

който ти купих? Ти беше само на осем или девет годинки. Когато се качи на него се прибра чак за вечеря.

- Бях на десет! – отговори сериозно Климент. – С мама се бяхте скарали нещо. Но ти ми бе купил тази прекрасна машина и аз цял ден летях по улиците на града. Чак тогава, усетих глад и се прибрах за вечеря. Но вие още се карахте. Тогава си мислех, че е заради мен?

- Не! – поклати глава стареца. – Аз много ревнувах майка ви. Ти нямаш вина! И нали все ме нямаше, за това когато се връщах или си говорехме от разстояние си мислех, че ми изневерява. Е тя все пак го направи! Но много по-късно.

Климент отпи здрава глътка, загледан в пода. След което погледна баща си и каза:

- Защо тогава, когато бях на десет не си смени работата? Тогава ти бяха предложили работа в съвета по сигурността. Защо не прие?

- Сложно е синко! – стареца се изправи, взе да се разхожда из помещението потривайки леко с бастуна си. - Сигурно съм сгрешил. Но тогава тази работа ми носеше добри доходи и удовлетворение, което не бях получавал другаде.

- Но така ни отблъсна! – Климент също се изправи. Тогава видя нещо на екрана. Роботите още не бяха завършили работата. Но те се бяха прибрали? Нещо ставаше тук! Защо бяха навън? Климент погледна баща си, който не беше докоснал бирата си. Климент много добре помнеше, че баща му пиеше големи количества бира. Друг алкохол не близваше, но бирата я пиеше в количества.

- Татко какво става, защо не пиеш? –

попита изведнъж. Баща му погледна бутилката, поклати глава и отговори:

- Не ми се пие в момента.

- Какво? – Климент се приближи до него и опита да го докосне. Но докосна въздуха.

- Не, не, не... – извика той. – Не може да се побърквам?

- Ти не се побъркваш. Това не е лудост, синко. Това е твоят космос.

- Моят какво?

Бащата на Климент се засмя. Когато спря да се смее поде:

- Всеки човек, добре де всяко разумно същество с годините на съществуването си, си създава свой космос. Той е съвкупност от близки хора, на които иска да каже нещо. Или такива, от които иска да чуе нещо. Аз съм тук с теб от първия ти между галактически полет. Но сега имаш нужда от мен, тук.

Климент се хвана за главата. Прониза го силна болка и му се зави свят. Климент се олюля и падна на пода. Баща му се надвеси над него и му прошепна:

- Почини си сине, почини си...

Климент се събуди. Някой го беше преместил в удобната криогенна камера. Той се изправи и се насочи към тоалетната. Когато приключи отиде до командното табло и видя, че ремонта навън е приключил. Пусна диагностика на системата и зачака. На отсрещния стол с любопитство го наблюдаваше баща му. Климент се стресна и извика силно. Просто звук. Не произнесе дума. Уплаши се, беше решил, че се бе напил. Но явно не беше така. Всичко бе истинско.

- Ти не може да си тук! – каза поглеждайки баща си.

- Но съм тук, и те слушам синко.

- Какво искаш да чуеш? – Климент се почеса по главата.

- Ти си този ,който управлява космоса си. – баща му говореше със сериозен тон.

- Виж не знам какво си, но правя диагностика и ще те открия.

- Погледни екрана! – посочи баща му. Диагностиката бе приключила и резултатите от търсенето бяха нормални. Климент почна да чеша главата си. След което отде до столовата и хапна. Гледаше звездите как отминават около бързия звездолет. Тази гледка всъщност я видя за първи път с баща си.

- ...да спомняш си как ходихме на гости у брат ми на Луната на RTY67840DF. Тогава скоростта бе по-бавна, но ти много хареса гледката. – баща му стоеше прав до масата за хранене. Климент изтръпна, не очакваше да се появи в столовата. Обърна се и каза:

- Отивам да спя, когато се събудя ти няма да съществува, нали?

- Това зависи от теб!

Климент стана отиде до командното табло видя, че всичко на звездолета беше наред и изгаси проекцията на екрана. Свали дрехите си и ги остави в гардеробното помещение. След което си легна в криогенната камера. Пресегна се да затвори вратата, но баща му бе застанал над него и му каза:

- Липсваш ми сине...

- Моля? – опулено попита Климент.

Той скочи и седна на ръба на камерата. – Ти, никога не си ми говорил така!

- Не съм, знам и много съжалявам синко. – каза баща му и седна до него. – Знам че пишеш добре, забелязах го още, когато беше малък и исках да ти го кажа, че съм горд с теб от това, че пишеш. Но така и не успях. Писателите в нашето време са малко. Мисля, че вселената има нужда от един в твое лице.

- Да, но аз вече не пиша. Не мога! Изчезна!

- Не, напротив. Не си опитвал, за това.

- Когато се събудя ще опитам, обещавам! –Климент, легна обратно в камерата и тръгна да затваря, когато се спря загледан в баща си и каза:

- Тате и ти ми липсваш, радвам се, че си поговорихме... Радвам се, че си простихме...

Капака на криогенната камера се затвори. Лицето и тялото му бързо се покри с лед и той заспа.

 

 Климент се събуди на два дни от Земята. Това беше първопланетата на всички хора. Когато включи екрана видя, че товара го няма. Това го шокира. В товарния отсек имаш тонове руда, как можеше да изчезне. Той си спомни разговора с баща си. Поклати леко глава, усмихна се след което извади малко устройство, на което започна да пише. Думите буквално му извираха от пръстите ...

 

Костадин Койчев-Kovak

10.10.2023г.

© Костадин Койчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??