7.10.2012 г., 0:35 ч.

Koтаракът в маратонки 

  Проза » Хумористична
1323 0 4
51 мин за четене

Котаракът   в  маратонки
(оригинал на преиначената  версия”Котаракът в чизми”)

 

    Здравейте, здравейте, здравейте, ценители на фолклорната мъдрост! Не сте ме виждали, защото извънредно и изключително дълго отсъствувах. Ходих по  света и посетих роднините си. Аз, вашата фея, кака ви  Муца Раздувката, имам неизброим  род. Като коренища на джоджен сме плъзнали. И до един - все  трегери на автентичната фолклорна мисъл. Та хем се видяхме, хем обменихме опит. Запознах ги с най-новата  перла на самородния си талант – историята за котарака в маратонки. С нея възнамерявам да възхитя и вас... Навсякъде жънах суперлативи и слава... Богата жътва, казвам ви, благодатна, а аз пращя като презряла любеница от кеф и самочувствие... Но нека повече да не разстилам   емоционалната си черга, а да започна историята.

          Дядо Фъско имаше стара воденичка-караджейка. Тя  беше останала наследство от неговия баща Калцун. Години наред идваха мливари да мелят жито, защото от брашното  ставаха благи питки и хрупкави тиганици, а кой бяга от хубавото?!

            Преди да стане дядо, още на млади години Фъско Гавансюриев беше единствен син на тати и мама с уникално нетрадиционна  външност. Сякаш цели девет месеца в корема на майка си се беше колебал като как например да изглежда. Дали да е с къс или дълъг нос, дали очите му да са черни, пъстри или сини, дали устата му да е голяма или малка и се бе питал: ”Ами това как да измайсторя, ами онова как да е?!” И ето какво се получи в последствие. Формата на главата  приличаше на конско седло, проядено от молци, гледано в анфас. Носът тръгнал да бъде внушително дълъг,  в три четвърти от дължината си донякъде беше осъществил идеята. В последната си четвърт обаче, изведнъж  объркал посоката,  бе решил да расте на ширина. Поради тая причина завършваше с месеста топка и приличаше на градинска лейка. Очите на Фъско бяха изпъкнали като на жаба, страдаща от хроничен запек. Едното  наполовина тъмночерно, наполовина светлочерно, а другото - пъстро. Акцент на тоя  лицев шедьовър беше устата. Горната устна почти от ухо до ухо стоеше като опъната тасма, а долната провисваше набъбнала като превтасала бухта.При отварянето им се откриваха  изметнатите и  разсъхнали тараби на зъбите. Още твърде млад Фъско оплешивя и даде свобода на единствения си кичур коса от четири дузини косми да расте на воля. По-дълги от метър, ги завиваше върху плешивината си като чалма. Но духнеше ли вятър, чалмата се развиваше, вееше се пораженчески, а плешивото му теме лъсваше. Вече можете да си представите какви усилия положи  Калцун да задоми безценното си  недоразумение. Всички моми от селото и околността го бяха обявили за местния таласъм и като го срещнеха денем, си плюеха по три пъти в пазвата, а нощем пищяха и бягаха коя където свари.

               Кога Господ спря да се смее над Фъсковата гиздосия,  реши  да се смили  и му даде за жена Пъца. Тя си нямаше баща и майка и бе отгледана от леля си. Тая мома беше хубавица за чудо и приказ. Хората една гуша нямат, а тя - три надиплила една въз друга. И уж дребнолика, пък бузите ù се тресат като малеби, щом трамбоваше с крачунести  талпи земята. Миглите ù бяха прави и остри като четина, а очите ù имаха форма на  запетайки с цвят на кокоше цвъкане. За косите ù никой не може да каже нещо, щото тя не сваляше чембера от главата си. Но пък за носа,  винаги изложен на показ, можеше много да се говори. Кръгъл като балтонско копче, вечно сълзящ и морав като цвекло, той подсказваше недвусмислено, че момата обича да си посръбва кога тайно, кога явно, но винаги с мерак. Усмивката ù на маймунски прародител, оголваше   издадени напред ченета. За Пъцината снага какво да ви кажа. Сто литрова бъчва и на широчина, и на височина, само че без канелата. Провисете  отпред две кратуни и вижте какво се получава. Ей това беше наша Пъца. Но и тя се назлъндисваше на  Фъско Гавансюриев, докато Калцун не я прилъга с воденицата.

              Сватбата беше цял спектакъл. От страна на невястата бяха само леля ù, свако ù и двамата ù братовчеди. Всички останали сватбари бяха от рода на Фъско, комшии и сеирджии. В малката селска църквица лелята се строполи пред иконата на Иисус и зашепна с удавен от вълнение глас: ”Господи, щом и за наша Пъца се намери глупак да я вземе, аз вече обещавам, че ще вярвам  в чудесата ти! Обричам ти един бродиран пешкир, Господи, и  двайсет лева за чудото, което стори за нас.” По време на венчавката, когато попът фалшиво проблейваше  молитвени дрънканици, Фъско притеснен наместваше  чалмата от кичури върху темето си и крадешком поглеждаше към циците на своята избраница. А когато си мениха пръстените и той трябваше да я целуне, Пъца закачливо го захапа  за долната джуна и когато младоженика със сетни усилия я изтръгна от стръвната  захапка, тя каза така силно “пльок”, че и Господ, който любопитно надничаше отгоре, се стресна.

           Угощението стана в двора на воденицата. На тревата бяха разстлани дълги месали и върху тях  чинии със мазен курбан изпущаха фанара и се белееха дебели самуни хляб. От ръка на ръка тръгнаха  запотени бъклици с домашно вино и павурчета с блага ракия. Писнаха гайди, проточиха гласове  кавали и кларнета, а развеселените гости извиха юнашки хора и ръченици. Но когато всички крещяха “горчиво”, младоженецът, изплашен вече от буйния темперамент на булката, едва- едва докосваше устните ù, и впил подозрителен поглед в тях, много внимаваше.

           Младите заживяха в двете пристроени стаички към караджейката и започнаха да се радват на семейния си живот. Фъско Гавансюриев по цял ден мелеше жито на мливарите и така заработваше семейния бюджет. Пъца се грижеше за градината в двора и бе завъдила ято пернати и два шопара. Когато  работеше, и кръпките ù работеха. По цял ден  се търкаляше нагоре-надолу и тресеше кратуните си. Сееше, прекопаваше, поливаше, варосваше и подрязваше овошките и асмите. Бъркаше трици,  береше лобода и коприва за свинете и хвърляше просо и кукуруз на пернатите. Вечер като похапнеха каквото дал Бог и двамата с Фъско започваха да се трудят върху кревата за продължение и прослава на Калцуновия род. Първо се появи на бял свят Калцонино. Нарекоха го на дядо му Калцун. По Пъцино настояване леко го поиталианчиха,  защото тя си падаше  по жабарите. Изроди го местната акушерка баба Дряна, Като  му смъркаше и го боцкаше по брадичката, тя каза: ”У-у-у, взе името на дядо си, ама  цял си се ковнал на баща си бе, момчурляк! Да си жив и здрав и да радваш него и майка си!” После през две години се появиха и другите двама. Втория записаха Лозунг, защото бяха времена на  агитация  и под път и над път висяха лозунги. А наша Пъца обожаваше лозунгите и хоби ù  беше да ги чете  и  да ги рецитира вдъхновено. Последния, изтърсака, нарекоха Дарагой, защото Фъско   беше русофил  и към всеки втори се обръщаше с “дарагой”. Докато Калцонино, Лозунг и Дарагой растяха  на воля във воденицата, животът непрекъснато се променяше и слагаше  отпечатък върху събитията. Тъй като караджейката се гушеше в подножието на планински връх, обрасъл със гори, един  голям комбинат откупи земята наоколо от държавата и  построи хижа на пет етажа. Караджейката попадна във владенията на новите собственици. Добре, че Фъско Гавансюриев и фамилията му бяха купили  къщица  с двор във селото от наследниците на двама предали  дух старци. Дълго умуваха корифеите на комбината какво да правят с Фъсковата воденица. В механа ли да я преустроят и тя да привлича като мухоловка любители  на местни мезета и питиета,  и на певици, надарени с пищни форми. Или да я съборят  и да построят на нейно място паркинг. Накрая решиха да я реставрират и да я превърнат в атракция на почивната база. Поканиха Фъско отново да си пусне караджейката и да си меле брашното. Започнаха да идват невръстни ококорени гражданчета с майките и бащите си, а също и чорлави пубертети да гледат как се стрива брашно от жито с воденични камъни. Пак започнаха да прииждат селяни мливари и работата потръгна. Назначиха Фъско на щат, определиха му заплата, а и той си изкарваше нещо допълнително от мливарите, та имаше в изобилие и за него, и за шопарите му, и за пуйките, и кокошките. Само работата на Пъца се удвои, защото тя прибави към двора на мелницата още един двор и стана чифликчийка. Добре, че момчетата поотскочиха и започнаха да  помагат. Част от плодовете и зеленчуците, а също и яйцата, тя продаваше на ресторанта към хижата  и припечелваше по нещичко.

               Годините се изнизваха една след друга, приличайки си като еднояйчни близнаци. Мустаците на  Фъско Гавансюриев побеляха, от единствения му кичур коса останаха  няколко косъма, а на момчетата се появи мъх под носа. В гиздостта на Пъца също настъпиха промени. Появи ù се четвърта гуша.  Снагата ù също се измени и порасна  на ширина, тъй че заприлича на легнала бъчва, а кратуните ù съвсем провиснаха. Момчетата едно след друго изкласиха основно даскало в село и се пръснаха  като чукнати от бияч билички по широкия свят. Калцонино завърши руска гимназия по волята на  Фъско, а след две годишно отбиване на военна служба продължи да усъвършенствува руския си език в университета. Но точно тогава разпътната красавица България официално се разведе с ”дядо Иван” и пристана на многоженеца ”чичо Сам”. Религията стана модерна. Поповете облякоха копринени раса, разхождаха се вече с мобифони и западни коли, а новобогаташите, гузни, че бяха пристъпили и човешки, и божи закони, наливаха парични знаци като дарения за църкви и манастири. Фъско се подмаза на поп Памидко, занесе му два чувала брашно, тлъст мисир и шише домашна ракия и го склони Калцонино да бъде стипендиант на църковното настоятелство и клира към селската църква, докато изучи попските науки в духовната семинария. Калцонино се прехвърли в нея и работата се опече.

              Но другите две момчета видяха повече зор след настъпилите политически промени. Лозунг тъкмо беше влязъл в казармата. Той приличаше досущ на Пъца, нисък и тантурест. Големи беди на главата му донесе това негово име. Старите наборници, които бяха зевзеци, заковаха един огромен пирон на стената в спалното помещение и всяка вечер закачаха “Лозунга” на него, а той мяташе крачета във въздуха и  се потеше от срам и яд. Или пък викваха: “Момчета, да издигнем високо нашия Лозунг!”. После го хващаха кой където свари, вдигаха го над главите си и го бухваха оттам в леглото. Имаше и такива, които крещяха: ”Момчета, да скъсаме тоя Лозунг!” Няма да ви разправям какво се случваше след това, но на другия ден Фъсковото момче ходеше по плаца някак особено и не се чувствуваше напълно момче. Е, след като старите пушки си заминаха, нещата се поуталожиха и как да е, службата свърши. Първата работа на Лозунг беше да промени името си. Прекръсти се на Литъл. Хем модерно, хем точно, хем и нищо общо няма с политиката. Литъл записа да следва ветеринарна медицина по настояване на предвидливата Пъца. Тя  много държеше нейните кокошки и пуйки да  имат  придворен лекар, който да се грижи за тях.

        Най-малкият син на Фъско и Пъца, Дарагой, не излезе стока. Той едва-едва избута основно образование с успех 2,99. Даскалите го съжалиха и по милост  добавиха още една стотна, та го закръглиха на 3,00, само и само да го махнат от главата си. С тая диплома момчето нямаше големи шансове. Успяха все пак да го вредят в едно  занаятчийско училище по облекло и обувки. Е, може да не беше умник Дарагой, но пък излезе красавец. Ще кажеш, като го гледаш, че не Фъско, а самият Ален Делон го беше правил на Пъца. Високо, стройно като явор момче, с големи изумрудови очи, бяло лице и тъмни, леко къдрави коси. Беше аномалия, подвижен катарзис на родителските ликове, необяснима мутация на свещената грозота. Пропуснах да ви съобщя, че и той претърпя  поименна корекция поради претенциите на новото време. Изхвърли по съдебен път от името си буквата “А”. И макар че сивите му клетки  не бяха успели  да посивеят, беше чаровник и навсякъде му се отваряха вратите. Това му навлече завистта на братята-комплексари. Оказа се, че изтърсакът има  златни ръце и в училище  се научи да майстори обуща и дрехи. След като изпипа и двата занаята и завърши учението, го взеха на работа в  цех за маратонки.

           Годините продължаваха неумолимо да се нижат като бримки върху чорапен шиш. Фъско и Пъца съвсем остаряха. Върху главата на мелничаря не остана и косъм и темето му лъсна като калайдисан бакър. От старостта Пъца започна  да пусталее. Гушите ù се стопиха  и провиснаха, а кратуните ù се вакуумираха.  Калцонино завърши семинарията и се ожени за внучката на отец Памидко, а след това беше запопен от владиката. Надяна свещеническо расо и започна да служи на Бога в местната църква. Всички му целуваха ръка и му викаха “отче Калцуне”, но от това той не стана по-хубав. Все същия грозник  беше като преди. Само дето пусна брада и мустаци, но в сурата мязаше досущ на  Фъско. Попадийката го ощастливи с две женски отрочета и фамилията му набъбна.

                  Средният син Литъл завърши ветеринарните  науки и  откри лечебница  в село. Пъца  още въдеше пернати и той ходеше често да ги лекува. Беше стегнал една изоставена къща, дадена му от кметството, и живееше и работеше в нея. Бая години кукува сам, щото беше по-грозен и от бате си и никоя мома не скланяше да го вземе. Най-после го взе на куцата Пена сляпата дъщеря Калуда. Тя  не виждаше и хабер си нямаше що за гиздосия е мъжът ù. Не живееха лошо, погаждаха се, но Калуда все не можеше да  роди наследник, колкото и да се напъваше.

                  Най-малко се знаеше за  Драгойчо. Той работеше още в цеха за маратонки и рядко се появяваше в село. Още не беше се задомил. Казваха, че момите се скъсвали да го задирят, а той се скъсвал да ги обича. Обичал ги, ама за кратко и после  ги разлюбвал. Те обаче  не  се сърдели, а  го задиряли още повече. Пъца го навестяваше два пъти в месеца, колкото да го поизпере, да го поизкърпи и да му наготви нещо. Стоеше  ден-два, но я го видеше  час-два, я не. Пройдохата не се спираше и по цели нощи хайманосваше. Беше си все такъв красавец, че и повече. Възмъжал и весел, с усмивка, която  като лански сняг стапя женските сърца. Майка му все го подканяше да се задоми, че да си седне на задника, но Драгойчо не бързаше.

                  Първо в отвъдния свят пое Пъца. Беше горещ летен ден. До обяд старата се щура из градината, окърши пичовете на доматите, привърза ги към колчета и преплете няколко клюмнали корнишонови стебла в сезаловата оплетка. После се хвана да опържи кюфтета, както ги обичаше нейният  Фъско. Леко нервозни, с повечко лук и магданоз. Реши  да похапне, а после да му занесе на воденицата обяда. 

Точно когато нагъна първото горещо и хрупкаво кюфте, иззад гърба си чу едно зверско ”Бау!” Бяха двете ù внучки Памидия и Фъсуела. Пъца хлъцна от изненада, пое въздух и кюфтето незнайно как цяло се намърда в гърлото ù, запуши го, заседна  и не мръдна повече ни назад, ни напред. Тя опули очи, замаха с ръце, тръшна се и посиня. Взеха малките да я тупат отзад като брашнян чувал, донесоха ù вода, но нищо не помогна. Гърлото ù ли беше много тясно, кюфтето ли беше много голямо, но  за има няма и час старата обърна петала. Тъй се представи пред Бог, със заседналото  кюфте, та за резил не можа и името си да  каже, а само  мучеше и горкият Вечен трябваше да налучква  коя е.

                   Дядо Фъско остана сам и намрази кюфтетата. Престана да ги яде, но  това не можеше да му върне грижовната Пъца. Градините буренясаха, а пернатите ги хвана пипката, та и доктор Литъл не можа да ги спаси и до едно се преселиха при стопанката си. Но точно тогава се случиха събития, които промениха съдбата на  братята Гавансюриеви. Реституираха воденицата и Фъско си я получи отново със съответния документ за собственост. Зарадва се старецът, че ще има какво да остави на децата си и тъй като вече го беше яко налегнала подаграта и  едва се крепеше върху два дрянови бастуна, реши да ги подели още докато е жив. А не като се килне, да ги остави да се джафкат като кучета за пусти имоти. Събра ги един ден във воденицата. Хапнаха, пийнаха по мъжки каквото дал Бог. Взеха решение Фъско да остави воденицата на отец Калцун, тъй като той е първородният и има да изхранва челяд. Всички знаят, че заплатите на светите отци не са високи, а и напоследък даренията секнаха. Та все нещичко отгоре ще си докарва попът от воденичката. Доктор Литъл пожела магарето Роко, с което дядо Фъско си пренасяше това-онова, каручката и къщата с двора на село. Щеше да се пренесе в нея, след като Фъско си отиде и там да живее с Калуда. На Драгой остана младият котак на баща му Спайдер и насмешливите погледи на по-големите му братя. Той поиска да си го вземе  в града, за да има с кого да  разговоря вечер, като се прибере у дома. Тук му е мястото да ви напомня, че във всички  приказки животните и хората се разбират прекрасно, защото говорят на един и същи език. Разделиха се тримата братя и всеки пое по своя път.

                    Мина се не мина седмица и една нощ   Фъско Гавансюриев се беше пробудил, тъй като го често го спохождаше старческа безсъница и оставаше ококорен до зори. Имаше пълнолуние и Луната  надничаше през прозореца, осветявайки стаята. Изведнъж пред стареца се появи от нищото един напълно непознат  човек. И уж човек, ама целият сияе и очите му бездънни. Смая се дядо Фъско, но преди да зяпне да го пита кой е, непознатият му рече: ”Хайде, стягай се вече, старче, че времето ти на земята изтече. Аз съм Арахангел Михаил и дойдох да те отведа при Шефа. Той е  гостоприемен и вече те очаква.  Ще те посрещне добре. Захвърли това изхабено и грозно тяло и ела да се порадваш на райските красоти.” Фъско въздъхна облекчено и хванати под ръка като първи дружки двамата поеха в неизвестна посока. На сутринта мливари го намериха вкочанен. Изпратиха и него синовете му и всеки получи своя дял от наследството.

                Поп Калцун имаше мерак да направи от воденицата механа, но като се допита до владиката, оня му каза: ”За Бога, отче Калцуне, ти луд ли си или самият сатана те е обсебил?! Какво ще кажат миряните, като разберат, че си станал кръчмар! Как ще ги поучаваш и напътствуваш, като самият ти си тръгнал по лош път. Ами Светият Синод, ами патриархът! Ще ме глътнат цял с расото и епитрахила, дето съм ти разрешил. Веднага изгони тия скверни мисли от ума си, покай се, започни да постиш, за да ти мине!” Засрами се поп Калцун, но не се отказа от намерението си.  Хрумна му да подстави някой човек да му върти механата, уж че е негова. Хубаво, ама на кого да има вяра, като времената са толкова лъжовни. Мисли, мисли и нищо не можа да измисли. Реши да се обърне за съвет към Небесния си Шеф. Три дни не блажи, чете молитви, а на четвъртия зачака отговор. Но през целия ден не се случи нищо. А отчето имаше вяра в благоразположението на Началството към  подопечните. Тъкмо когато четеше вечерната си молитва пред иконата на Христа, някой почука по стъклото на прозореца му.

.- Кой е? - с треперещ глас и с разхлопано сърце запита поп Калцун.

 - Отвори ни да влезем, дядо попе! Носим ти благи вести за слуха и за душата. Не си ни виждал, но си чувал за нас.

         Разкъсван от любопитство и вълнение, отчето отвори вратата на непознатите. Бяха двама. И двамата млади и красиви. Щом влязоха в стаята, дрехите и лицата им засияха, а коленете на попа се разлюляха като секундни стрелки на часовник. ”Господи, светци ли са, ангели ли са, какви са?! Но по всичко си личи, че са от небесното царство.” - мислеше си божият служител.

   - Бинго! Как позна?! - в един глас казаха двамата. По-тъмният продължи:

-         Отче Калцуне, имаш много здраве от най-висшия си Началник. Заръча ни

да ти предадем попадията да не ти пържи мекици с даруваното от миряните олио. Да понижиш таксите за венчавки, кръщенета и опела, че  са ти пораснали множко и да не забравяш да заделяш  десятъка. Още когато четеш молитвите,  да не  дъвчеш святите думи като вкоравен локум. И по-сладкогласно да пееш, та бабите да не напускат службата по средата. Той чу горещата  ти молитва и ни прати да ти служим.  Аз съм Свети Великомъченик Трифон, а приятелят ми е Свети Великомъченик Бонифаций. И двамата отбираме от кръчмарство, защото навремето бяхме любители на благи и парливи напитки. Ще ни подпишеш тоя нотариален акт, изготвен в канцеларията на Шефа, че ни прехвърляш воденицата. Ние ще имаме грижата да я  превърнем в кръчма и да я  поддържаме, а на теб ще отчитаме печалбата. Ще я наречем “Свети, Свети Трифон и Бонифаций”, но ти ще пазиш в дълбока тайна, че лично ние  я стопанисваме. Говори пред хората, че не ни познаваш, но си ни я продал и вече нямаш нищо общо със нея. Ще ни предоставиш  стая за сън, а  храна и заплата  няма да ти искаме. Само когато  си тръгнем, ще ни напишеш препоръка като как сме се представили и доволен ли си от нас.

Отец Калцун взе документа и макар че имаше доверие на Бог, го изчете от

първата до последната буква. Написаното му допадна, но въпреки това с

благочестив глас проблея: ”Дано Владиката Небесен зачете вярата ми към Вас в деня на страшния съд!” и чак тогава се подписа.

                 И се започна воденичното преображение. Надойдоха майстори и за има-няма  два месеца механата беше готова. Имаше си всичко - кухня, складове, две зали и всичко останало, което се полага на една механа. Залепиха я за старата караджейка и я нагиздиха като парясница на сгледа. Който я видеше, цъкаше и казваше: ”Ей, ербап момчета купиха воденицата на поп Калцун! Гледай каква механа измайсториха, да ти заговори. Много пари са потрошили, ама и много акъл са вложили. Е, и в наше село да имаме нещо хубаво, ако и да е кръчма.”

           

               Потекоха паричките към джоба на отеца. Светците си гледаха съвестно работата, клиенти колко щеш, поп Калцун си гледаше църквата, но два пъти на месец те му кихаха до последна стотинка припечеленото. Само дето всяка нощ, като затвореха механата и изпратеха последния клиент, сядаха в една от стаите на караджейката, комкваха се със запотено вино, причестяваха се с кюфтета и кебапчета и размътваха  главите. Ама нали са светци  и са на “ти” със божиите чудеса, бързо се оправяха. Никой от селяните не предполагаше колко благословени са, дето им пригаждат в механата лично двама от най-популярните светци. Ама нали знаете, неведоми са пътищата Господни. И всичко може би щеше да продължи все така гладко и Божията благодат под формата на финикийски знаци щеше да се лее в джоба на свещеника, ако не му влезе  муха в главата. Да наеме оркестър и певици, че приходите още повече да се множат. Трифон и Бонифаций се разтичаха и доведоха трима  мургави виртуози на гъдулка, кларинет и акордеон. Към певиците проявиха повече  прецизност. Две нежни създания, току-що завършили музикално училище със специалност народно пеене, кацнаха в заведението за радост на мъжкото съсловие. И наистина всяка вечер механата беше препълнена и пращеше по всички шевове. То не бяха хора, то не бяха ръченици, то не бяха кючеци. Като се разгорещяха малко повече и плътна  мъгла обвиеше съзнанието на местните и гастролиращи пияници, те нанизани един за друг като хаджийска броеница, стигаха чак до селския мегдан. Отначало всичко вървеше по мед и масло. Приходите наистина се удвоиха. Музикантите и певиците получаваха уговорения хонорар и прибавяха към него залепените им на чело и теме или пъхнати в пазва стимулиращи банкноти. След няколко месеца на благоденствие и успех нашите момчета Трифон и Бонифаций се влюбиха  до святите си вежди във палавите попфолк-певици и  бяха готови на всичко за тях. Но момичетата бяха поканени да пеят  в един ансамбъл и да обхождат с него света. Това ги поблазни и нищо не можеше да ги задържи вече в механата. Нито  хонорари, нито безплатни вечери, нито тъжните физиономии и горещите молби на Трифон и Бонифаций. Един ден просто изчезнаха, стопиха се, отлетяха в неизвестна посока. Без тях  кръчмата оглуша. Влюбените като мартенски котараци светци  проведоха  разследване и  ги откриха. Пренебрегвайки Божията воля и надеждите на отец Калцун, поеха  в същата посока. Това  доведе духовния пастир до умопомрачение.

            Започна отново дни и нощи на пост и молитви. Една нощ сънува Големия Шеф, който  бащински го смъмри: ”Сине мой, Калцуне, престани да  хленчиш и да Ме ангажираш с дребните си проблеми. Зная какво се случи, но ти какво очакваше?! Я кажи, чия беше идеята да вкараш в светата кръчма младите певици?! Знай, че  на хубави жени, чадо мое, и светците не могат да устоят. Надникни в житията им и виж, че Трифон и Бонифаций и на земята бяха влюбчиви и в това няма нищо осъдно. Аз ще поговоря с владиката и ще го убедя, че трябва да ти разреши сам да управляваш механата, ако и да си Мой служител и че такава е Волята ми! Той сам ще те потърси, за да ти даде благословията си. Амин.” Така и стана. Отец Калцун промени само името на заведението. Нарече го “При Света Троица” като израз на дълбока благодарност към Шефа  и защото беше неизказано доволен от  разрешаването на проблема.

                     Средният брат Литъл беше изпаднал в паника. Неговата благоверна, сляпата Калуда,  ходи при някакъв прочут лечител, който с билки успя да отвори едното ù око. Колкото за беля и за нещастие на Литъл. Когато прогледна и за първи път го видя, тя изпадна в депресия. Вцепени се при вида му и за няколко дни загуби и ума, и дума. Веднага щом дойде на себе си, събра  багаж и замина при майка си. Хвърли се в обятията ù и проплака: ”Мамо, не мога да живея при това чудовище! По-добре да спя със комодски варан, отколкото с Литъл.”

               Като остана сам, ветеринарят изпадна в дълбок унес. Глутница от  мисли започна да гложди съзнанието му. Кой сега ще пере гащите му, кой ще му пържи яица и ще му вари боб чорба, кой ще го разтрива, щом му се схванат плешките и кой ще го нахоква, ако пръдне звучно и продължително? Толкова беше привикнал с Калуда, че не можеше да си представи какво ще прави без нея. Въздишаше така дълбоко и тежко, че магарето Роко щом  чу, доприпка да разбере кахърите му.

- Господин Литъл, осмелявам се да Ви попитам, поради каква причина така сърцераздирателно пъшкате и въздишате? Предполагам, че Ви мъчат някакви душевни терзания. Ако ги споделите с мен, въпреки магарешкото си простодушие, може да се опитам да Ви помогна.

              Тук  е мястото да отбележа, че Роко имаше висок коефициент на интелигентност. Беше се тествал в едно национално състезание и събра максималния брой точки. Притежаваше изящна реч, пъргав ум и енциклопедични познания. Но около професионалните грижи за болните животни доктор Литъл не бе успял да го опознае  и нямаше и елементарна представа що за магаре е Роко. ”Защо пък да не споделя с него? Може и да е дългоухо, но  все нещо ще разбере, пък и на мен ще ми поолекне на душицата.” - помисли си Литъл и започна да се изповядва. Когато приключи с тъжния  разказ, Роко помълча  и после каза:

             - Драги господин Литъл, искрено Ви съчувствувам, но и бързам да Ви успокоя, че на света няма неразрешими проблеми. Вярно, че грозотата Ви е безгранична и  непоносима, но Вие притежавате прекрасно сърце и блестящ ум. Аз зная, че има много начини да се избавите от нея и  мога да Ви посоча поне два от тях. Единият е да  направите серия  козметични корекции по оперативен път, а другият е да се свържа с духовната си наставница -  Клеопатра и да я помоля да Ви помогне. Тя може всичко, защото е извървяла дълъг духовен път. В минали животи е била бременското магаре, магарето на Аладин, магарето на Хитър Петър и даже ослето на Иисус Христос. Позволете ми да се допитам до нея.

            Доктор Литъл се оживи. Една надежда се разлисти в душата му. С охота даде съгласие.

                  На другия ден Роко се отправи на път към духовната си наставница. Бави се цели три дни. Когато на четвъртия се завърна,  носеше прекрасни вести. Магарешката вещица Клеопатра беше забъркала  магически буламач  и беше поръчала да се маже с него по три пъти на ден до изчерпването му.

Неприятното беше, че буламачът миришеше нищожно малко повече от ужасно  отвратително. В първия ден докторът се намаза  и отиде да прегледа един болен кон. Конят се строполи и припадна от зловонието. Така че Литъл реши да прекъсне лекарската  практика,  докато се омагьосва с мазилото. Красотата изискваше жертви. Роко му обясни, че Клеопатра дала стопроцентова гаранция за ефекта на магията. Всички образни и телесни деформации и своеволия щели да изчезнат и крайният резултат бил поразителен. С новия си имидж Литъл се надяваше да си върне Калуда. Като бонус благородната Клеопатра беше дарила Роко и стопанина му с още едно чудо. Всяка сутрин докторът да намира в задника на магарето си  банкнота от сто лева. Тая новина беше посрещната  с противоречиви чувства. Литъл обеща на Роко да го гощава не само с овес и фий, но и с плодове и зеленчуци по избор. Но Роко се притесняваше, че от прекалената употреба, отзад ще заприлича на вулканичен кратер и ще стряска  магариците, които ухажва. Докторът се радваше, че ще има отдавна мечтани придобивки и ще бъде двойно по-желан от Калуда. Опасяваше се само, че с  ръката му, която се завира всеки ден във това влажно и тъмно място, може да настъпят аномалии. Не дай, Боже, да си изработи и нежелани рефлекси! Случаят беше безпрецедентен, а бъдещето - непредсказуемо. Но всичко се подреди чудесно. Една сутрин (беше на десетия ден), когато за последен път доктор Литъл се натри хубаво с ужасното мазило, чудото стана. Изведнъж тялото му се издължи, а шкембето изчезна. Бедрата му се оформиха стройни и леко закръглени. Гушите му изчезнаха. Носът като на пиян руски мужик избледня и се превърна в чудесен римски нос. Издадените маймунски ченета се прибраха навътре и устата му придоби човешки вид. Малките очички се уголемиха и погледът му стана изразителен. Изобщо това вече не беше старият Литъл. Докторът взе стол и седна пред голямото огледало. Цял ден стоя и седя, става и сяда и не можеше да се нарадва на себе си. А като започна и да вади всяка сутрин стотачките от дълбокото място на дългоухия, самочувствието му хвръкна до небесата. Роко му омиля много и той му угаждаше във всичко. Цяло село се извървя през лечебницата да види новия  доктор Литъл и да се порадва на гиздосията му. А той черпеше наляво и надясно с бонбони и питиета и ходеше ухилен като разцепена тояга. След няколко месеца забогатя и си купи нова кола. Направи и ремонт на бащината къща. Всичко това стигна до ушите на Калуда. А на нея ù беше омръзнало да ръфа циганска баница и да глози пилешки фенери, защото до там се простираха пенсионерските възможности на майка ù и баща ù. И тя, колкото и да се чувстваше виновна пред доктора, се реши и един ден цъфна в дома му да иска прошка и да целува ръка. Литъл това и чакаше. Прости ù и свиха отново семейното гнездо.

                 Докато с двамата братя се случваха тия събития, съдбата не стоеше безучастна и към най-малкия брат Драгой. Той отведе котарака Спайдер в ергенската си бърлога и двамата заживяха  в мир и съгласие. Спайдер беше особен  чешит.  Вършеше неочаквани неща и обичаше да подражава на хората. През целия си живот не беше вкусвал мишка и изпитваше отвращение към мишето съсловие. Ядеше само едра, пържена или печена риба. И представете си, с кеф хрупаше краставици, домати и марули. Обожаваше  шоколада и  дъвчеше дъвка. Спеше по гръб като човек. Но преди да заспи, мечтаеше. Виждаше се в богат дом, тънещ  в охолство и разкош. До него лежеше  екзотична котешка принцеса, бяла, пухкава и със сладострастно премрежен поглед. Спеше с нея в пухени завивки и ядеше в сребърни съдове. Спайдер вярваше, че един ден всичко това ще се случи. Драгой, впечатлен от необичайното поведение на своя котарак, реши да му измайстори  маратонки за задните  лапи, а за предните - кожени ръкавици. И го направи. Взе му точни мерки и те прилепнаха на лапите му. Маратонките бяха истински бижута. Изработи ги в цеха и използува най-качествените материали за тях. Леки и изящни, те украсиха задните котешки лапи и им придадоха един по-съвършен вид. Ръкавиците  кафяви, с декоративно изрязана кожа, меки и дълбоки  внушаваха естетичност и благородство. Спайдер не беше  домошар. Обичаше да обикаля квартала, че и по-надалеч и да общува с целокупното котешко общество. Горд с променената си външност,  реши да се поразходи и да се представи на приятелите си. Котараците го посрещнаха одобрително,  оглеждаха го и тайно му завиждаха, а мацките изпаднаха  във възторг. Изобщо предизвика сензация. Това го вдъхнови и той реши да посети и съседния квартал. Когато прескачаше  висока зидана ограда, изведнъж видя на ливадата във задния двор полегнала бяла персийка, грациозна и ленива. Тя правеше слънчева баня и примижваше срещу слънцето. Дъхът на Спайдер секна. Той се закова на място и усети, че устата му пресъхна от вълнение, а котешкото му сърце се разхлопа като ламарина от вятър. Трябваше на всяка цена да се запознае с тая красавица. Надяваше се да я впечатли с екстравагантната си външност. Вярно, че не беше образован и твърде умен, но пък беше смел и умееше да обича. Здрасти! - подвикна Спайдер, поглеждайки я с поглед на  сваляч и поглаждайки еротично мустаци.

       Не последва отговор. Дамата го изгледа с премрежен поглед проучващо и извърна глава в противоположна посока. Но ухажорът не се предаде. Заобиколи я и застанал пред чаровната ù муцунка, отново повтори поздрава си.

- Може и да не си чула, но току-що казах “здрасти”, маце.”

   Последва ново извръщане на главата. Това го амбицира като маратонец пред финал. Доближи се, докосвайки я с устни и каза:

- Да не би да си глуха, малката?! Но глуха или не, аз държа да се запознаем и няма да мръдна от тук, докато не ме удостоиш с внимание.

-         Ама ти наистина си първичен като праисторическо едноклетъчно. Не виждаш ли, че нямам  желание да общувам с теб. Не мисли, че като си се облякъл като шут, можеш да досаждаш на всеки. И кого пита да нахлувaш в чужда собственост?!

-         Разбирам, че си момиче с характер и това ми харесва. Но съм длъжен да внеса малко яснота. Не съм шут, но обичам да съм различен и мисля, че успявам. Тъй като стопанинът ми го  разбра, внесе допълнителен реквизит в интериора ми. Приятно ми е да ти се представя - Спайдер Маратонката.

                     - Разкарай се от тука! - бе краткият отговор.

                 - Добре, тръгвам, бейби, но утре пак ще дойда!

И  започна  играта наречена “любов”. Всеки ден Спайдер посещаваше красавицата и милиметър по милиметър, стъпка по стъпка напредваше. Първите три дни ситуацията тлееше от топлината на местния котешки темперамент и леденееше от студенината на  персийската недостъпност. На четвъртия обаче започна да се променя. Чаровницата закусваше  прясно мляко от кристална купичка, когато Маратонката нахлу  в импровизираните ù покои. Тя го фиксира  отегчено и каза:

              - Ако искаш, може да допиеш млякото ми.

             Спайдер не дочака нова покана и потопи блажено мустаци  в бялата течност. Млякото ухаеше на нея и това беше възбуждащо. За да изрази задоволство, легна по гръб  и започна да се търкаля по тревата, размахвайки маратонки и ръкавици във въздуха.

               - Казвам се Беатриче, но за по-кратко ме наричат Бети. И престани да демонстрираш  мизерното си потекло, размахвайки  лапи като  дългоухо чифтокопитно.

                 Бети не беше горделива и превзета, за каквато я взе първоначално Спайдер. Тя притежаваше неоспорими достойнства на прелестна млада дама. Беше разумна, интелигентна и образована. Маратонката се влюби до корена на пухкавата си опашка и закопня да свърже живота си с нейния и тя  да бъде майката на децата му. Само че имаше пречки, които трябваше да преодолява. Персийката имаше богати стопани, великолепен дом  и благородно потекло. А той, макар и с маратонки и ръкавици, беше само един обикновен котарак от простокотието с неизвестни родственици. Стопанинът му живееше под наем, беше майстор на обувки и не блестеше особено с интелект и образованост. Същото можеше да се каже и за Спайдер. Но той вярваше, непоколебимо вярваше в щастливата си звезда.

                Оказа се, че Беатриче принадлежи на  красиво, но капризно и разглезено  момиче, дъщеря на  загадъчно забогатял  човек. Трудно беше да се отгатне  с какво точно се занимаваше татето. Беше вечно зает, пътуваше нагоре-надолу, срещаше се с тоя или оня, разговаряше за това или онова и незнайно как, но към него течеше река от пари. Пълноводна, вдъхваща увереност и блаженство. Стопанката на Бети, единствено дете в семейството, се казваше Стела-Емилия-Теодора.  По професия студентка. По професия, защото  вече беше навъртяла  десет годишен студентски стаж. Една нейна учебна година се равняваше на  три календарни... Изобщо не се напъваше. За къде да бърза при този доходоносен баща и при безкрайните възможности, които дават парите.

                Природата  надари Спайдер с  находчивост. Нито едно събитие не би могло да го изненада. Беше винаги с едни гърди пред него. Събитието зависеше от Спайдер, а не Спайдер от събитието. И замисли великолепен план, който трябваше да го доведе до желаната цел. Ако успееше да се пресели в дома  на Бети, то връзката му с нея ще бъде допусната, призната и узаконена и от стопанката ù. Но за да се случи това, трябваше първо да внедри смотания си стопанин Драгой. А за да го внедри, трябваше да промени изцяло имиджа му. Трябваше да разработи дългосрочна програма за целта. Тогава на помощ му се притече самата съдба.

                          Драгой реши да се включи в организирана от туристическа фирма екскурзия до Гърция. Покойният  Фъско имаше в Атина братовчед по бащина линия, наполовина грък, наполовина българин. Навремето баща му, търговец на маслини и зехтин, се запознал с една засукана гъркиня. Не устоял на съблазънта и се оженил за нея. Но започнали дребни недоразумения, които наедрели и семейната каруца се обърнала. Гъркинята се завърнала в Атина при патерас и митерас, но отвела със себе си и овеществения плод на любовта им, малкия Кофинаки Цициус. Та точно тоя си чичо Кофинаки, за който често се споменаваше в рода, реши да посети Драгой. Имаше адреса му и като издънка на Гавансюриевия род предположи, че тоя чичо-легенда ще му се зарадва. Речено-сторено. Нае такси, подаде листчето с адреса на гръцки на шофьора и оня го откара в един район пред стара, но добре поддържана многотажна сграда. Драгой не знаеше почти нищо за бащиния си братовчед. Затова страшно се изненада, когато разбра, че старецът няма семейство. През целия си живот не се беше женил, уплашен от разказите на майка си за ужасите на брака. Отраснал в сянката на матриархата, не беше посмял да се впусне в нито една любовна авантюра, за да не разочарова  повече вече разочарованата си  мама и да не пренебрегне волята ù. Когато тя изчезнала от света, той бил побелял и мъжките му мераци се стопили като памук-шекер. И тъй като останал без жена и деца, за които да се грижи, пренасочил свенливото си либидо  за умножаване на майчиното и дядово богатство. Започнали някога като рентиери, притежаващи само три апартамента, благодарение на успешни борсови еквилибристики и покупко-продажби фамилията  съумяла да натрупа завидно състояние. В сегашно време старият притежаваше  пет острова в югоизточната част на Гърция, с размерите на салфетки, но бяха негови и той ги стопанисваше. Имаха красиви плажове, прозрачните и чисти  води на Егейско море и целогодишен приток на туристи. Кофинаки  отдаваше плажовете под наем. Половината от хотелската база на островите беше също негова. В Атина имаше  издателство, което списваше три таблоида, ревностно търсени от умни като еуглени читатели, които обожават да вдишват мръсотия от непраните дрехи на други... На Пелопонес притежаваше   цитрусови плантации. Останалото богатство беше в ценни книжа и акции. За първи път в аристократичния дом на Кофинаки влизаше роднина по бащина линия. Навремето той не можа да се срещне с баща си, защото майка му Олимпиада и дума не даваше да се издума, а и времената бяха сложни. Когато политическите полюси сс стопиха, Фъско  беше прегърнал патериците и двамата братовчеди не можаха да се видят. Затова срещата между племенника и чичото беше изключително вълнуваща. Когато Драгой пое в  обятия кокаливото като пролетна скумрия тяло на Кофинаки, старият започна да диша на пресекулки и сълзите, които се показаха на  очите му, не бяха от сантимент, а от напъни да подреди разместените си ребра.

               Драгой си беше Драгой. Естествен като бебешко оригване, като троскот непретенциозен и хронично болен от обикновеност, той страшно много легна на  цициуското сърце. Не го впечатляваха нито богатия, разкошно обзаведен дом, нито прислугата, която поддържаше блясъка му, нито луксозните коли на чичо му. В компанията на  младежа старият милионер се почувствува като мазол в разпран пантоф. Разказваше му случки от  детството, тайни младежки прегрешения и семейни събития. Драгой  на свой ред сподели любовни  приключения, разкри житейските панорами на отец Калцун и доктор Литъл и даже спря вниманието си върху котарака Спайдер. Това забавляваше осемдесет и шест годишното старче, оскотяло от  пари и преситен  живот. Кофинаки имаше родственици по майчина линия, които също държаха златния телец за рогата, но не биха се отказали и от богатството на самотния  роднина. Захаросаното угодничество, с което го обграждаха и аптекарската точност, с която отмерваха думи и дела  към него, караха стареца да се чувствува  като гонче в ловджийска хайка. Вместо спокойствие, изпитваше страх от тая премереност и стерилна деликатност. И ето, че се появи  племенник, чиито  наивност и прямота му подействуваха  реанимиращо. Той не беше се замислял досега на кого ще остави милионите си, а и не виждаше такъв, който да ги заслужава. Възхищаваше се тайно на нехайното  безразличие, с което  българското момче гледаше скъпите му дрънкулки. И  като родилка на път за болница, спонтанно  роди идеята  лекомисленият Драгой да стане негов наследник. Много повече му допадаше мисълта той да  прахоса парите, спечелени от няколко поколения, угаждайки на глупостта си, отколкото да мухлясват в нечии банки. Разведе го със яхтата си до островите и  му показа имотите си. Посетиха  издателството в Атина и със частния му самолет прелетяха до плантациите. Драгой се напъваше да е съпричастен към подробните обяснения на чичо си за придобитата собственост, но по всичко личеше, че пет пари не дава за нея. На плажовете се захласваше по голата прелест на красивите жени, в плантациите по хубавките берачки на портокали и мандарини, а в издателството - по дългите бедра на секретарките. Явно, че беше опитен ценител на женското съвършенство. Професионално се заинтересува и от модата при дрехите и обувките. Старият реши да не губи време. Беше на години и не се знаеше дали няма внезапно да се изниже  по чорапи към отвъдното. Обади се на адвокатите си да му изготвят  завещанието. После преведе по банков път  солидна сума на Драгой, Реши да му даде шанс  да си направи дизайнерското ателие, за което мечтаеше. В последния ден на гостуването младежът получи копие от завещанието и банковия превод за бъдещия си бизнес. Той беше така шокиран, че си помисли, че сънува и всеки момент ще се пробуди в ергенския  катун със мъркащия Спайдер на възглавницата до него, но нищо такова не се случваше.

                Кофинаки Цициус и Драгой се разделиха с топли чувства като баща и син. Обещаха си  да се чуват и племенникът си тръгна. Когато влезе в запустялата  квартира, прегърна и разцелува котарака, и първото, което направи, бе да сподели с него радостта  от неочакваното щастие, дето го беше споходило. Спайдер реши, че трябва да отправи благодарствена молитва към Създателя си за златната възможност, която му предоставя. Но прикри огромното си задоволство, изразявайки само лека съпричастност към събитията в живота на своя господар, за да не събуди подозрения.

                  През следващите дни Драгой разви трескава дейност. Той намери в сутерена на жилищен блок две прекрасни големи стаи, свързани помежду си, които се продаваха  изгодно и ги купи. Нае един разтропан  майстор с две чирачета и  десетина дни след ремонта  стаите грейнаха като жълтъци. Във вътрешната стая, която беше по-голяма, настани няколко съвсем нови машини, последен глобален писък на шивашката техника и една крояческа маса. Дооборудва я с някои допълнителни аксесоари като кошчета за готова продукция, стелажи, парна машина за гладене, парни ютии, шаблони, манекени за проба, конци, копчета, дантели, ципове, сантиметри, ширити, корисилета и какво ли още не. Предната стая стана  дизайнерско ателие. Голямо, внушително бюро с компютър, над което провеси портретите на няколко световни светила в областта на дизайна, удобен стол, масичка с миниатюрни кресла и кожен диван, широка, светла витрина за новите модели. Всичко изглеждаше  шик и Драгой беше доволен от себе си. Следващата стъпка към благородните рога на  бика  беше да си намери добри шивачки. Да са майсторки в занаята, хали в работата и гледащи положително към символиката в заплащането. Пусна обяви във пресата и зачака. Втурнаха се много кандидатки. С характеристики, с отлични биографии, с протекции, с визии... Само един кусур имаха, че като седнеха пред шевната машина, вдяваха иглата по фантазия, не можеха да различат крачол от ръкав и тегелът им приличаше на  сеизмична крива. Доста се измъчи горкият Драгой докато открие такива, каквито търсеше. Но съдбата и тоя път му се усмихна. Дойдоха и няколко пишкин-момичета, които казаха: ”Вместо да си губим времето в празни приказки, по-добре дайте ни да сглобим една дрешка, вижте я завършена и решете тогава каквото ще решавате.” Назначи ги. Майстор-кроячката беше повяхнала, със груба и зачервена  фасада, цяла в брадавици като лятна тундра. Но дай ù два метра плат и ù гледай сеира. Ще скрои от него кесия за баня, на петела гащи, плажен костюм, бална рокля, потури за дядо ти, каскет за баща ти, пазарска чанта и пак ще ù остане едно парче. Назначи и нея. Закипя и заклокочи такава творческа дейност, че Драгой най-после се усети в свои води. Първите няколко модела бяха разработени, ушити и изложени на витрината. Заприиждаха  клиентки и заваляха поръчки. Работеше от сутрин до вечер неуморно. Трябваше да създава нови модели, а старите съхрани, за да ги пусне след година като конфекция. В модните среди се заговори за него. Започна да получава покани за ревюта, коктейли, срещи с  модни списания, производители на тъкани, шивашки принадлежности и аксесоари... Стана известен, пишеха за него, говореха за него, няколко пъти го излъчиха по телевизионните канали... Даже чичо му Кофинаки дойде лично да го види и поздрави за успеха. Той  развърза отново възела  за новия цех на Драгой. Купиха  парцел земя и решиха да го построят върху него. Кофинаки обеща да намери търговци на дрехи в цяла Гърция, които да продават  продукцията на Драгой. Всичко потръгна от хубаво към по- хубаво. Спайдер заедно със Драгой преживяваше радостта от успеха. Време беше да пусне в ход изпълнението на плана си. И тъй като всеки ден навестяваше Беатриче, той възторжено ù разказваше за настъпилите промени и грандиозните планове на господаря си. Описваше с най-малките подробности всеки нов модел на Драгой, участието му в модните дефилета, кои вип-персони са негови клиентки, отзивите на критиката... Беатриче като всяко женско същество не можеше да държи дълго устата си затворена и сподели със господарката си Стела-Емилия-Теодора това, което научаваше от Спайдер. Девойчето беше суетно и всеки сезон обичаше да обновява гардероба си. Затова любопитството ù се събуди и тя пожела да посети ателието на  новото светило в модния бранш.

- Но откъде научаваш всичко това, миличка Беатриче?! - попита своята котешка красавица, като я галеше по копринената бяла козина.

                     Това беше един твърде болезнен въпрос за персийката. Как да разкрие на господарката си, че има връзка с котарак от мизерна порода, дори и да е обут в маратонки и да е надянал кожени ръкавици на лапите си. Затова се наложи да излъже.

        - О, мър, мър, прекрасна  господарке, преди два дни една нещастна  улична котка  прояви нахалство да се отбие, за да ми предложи хранителни отпадъци от контейнер за смет срещу моята специална храна, която ми доставяте. Разбира се, дадох ù да разбере, че сделката няма да се състои поради неравностойност и отсъствие на  здрав разум в нея. Точно тая проскубана представителка на  древния котешки род със смешното име Огризка ме информира за най-новите събития в града ни...

         Стела-Емилия-Теодора се постара и проучи къде се намира дизайнерското ателие на Драгой. Само след два дена тя го посети. Тук  е мястото да отбележа, че момичето беше красиво. То  не беше надарено със сладникавата  красота на кукла Барби. Не беше блондинка с руси къдрици, прищъпната  в талията като мравка, с малки остри гърди и заоблено дупе, с пърхащи клепачи и стъкленосини очи. Нейната красота беше жизнена, одухотворена, естествена. Тя приличаше по-скоро на див божур, отколкото на оранжерийна  фрезия. Бяло, леко румено лице с прекрасен овал и покрито с нежен едва забележим  мъх като узряла праскова, естествени тъмни вежди като сърпове и бадемовидни очи с цвят на кадифе. Устните ù бяха премерени - нито тънки, нито плътни. Лека трапчинка на лявата буза. Косите гъсти, с цвят на тъмен коняк. Тялото ù излъчваше здраве и сила. Формите му бяха красиви, но не и анемични. Изобщо удоволствие беше човек  да я гледа и да ù се любува. Красотата на Стела-Емилия-Теодора беше момичешка, въпреки че беше вече на прага на зрелостта. Когато влетя в ателието, Драгой скицираше официален дамски костюм, като работеше по специална програма  в компютъра. Вдигайки очи, той видя една пълна със живот и очарование млада жена. Беше облечена с леко разкроена сива пола от ефектен вълнен плат, тъмно-синя блуза шемизит с красиви релефни копчета и висока яка и три-четвърти жакет от сиво-син пипит. Малка кокетна шапка, кацнала върху разпилените ù коси, подчертаваше  чара ù. Поздрави го с глас, зноен като лятна нощ и Драгой загуби ума и дума. Ергенското му сърце така се разхлопа, че започна да усеща пулса му във връхчетата на  къдриците си. Госпожицата се нуждаеше от няколко тоалета за зимна почивка в Италианските Алпи, до Монблан. Младежът реши, че е настъпило времето да блесне и с таланта си да покори това очарователно  създание. Наизвади най-новите броеве на световно известни модни списания и скиците от последната си колекция и започна да излага революционните си възгледи за модата. Лекцията, която изнесе, беше съвършена. Най-доброто, най-оригиналното, най-възвишеното, което можеше да се каже за суетната и капризна изкусителка на женските сърца. Тая лекция изтръгна толкова много междуметия от устата на  дамата, че Драгой беше напълно убеден, че е постигнал нужния ефект. Започнаха да обсъждат моделите на нейните тоалети. Дизайнерът смело скицираше,  предлагаше тъкани, десени, убеждаваше и тук-там нанасяше леки корекции. Когато приключиха,  вечерта се бе спуснала над града, а те се чувствуваха като съзаклятници, постигнали важно споразумение. Усещаха някаква близост помежду си и една вътрешна удовлетвореност, че са се срещнали. Драгой я покани на вечеря и тя  непринудено прие. Опитният съблазнител на женски сърца, привикнал с кокетство и хитрости, беше очарован от естественото държание на девойката. Прекараха прекрасно. Храната беше хубава, настроението добро, разговорът интересен. Е, трябва ли да ви обяснявам, че дълго преди да заспят и двамата се бяха унесли в сладки мечти, свързани с новото приятелство.

            Със всеки изминал ден то разтваряше венчелистчета и изпълваше с очарование младите им сърца. В минути на откровения и двамата споделиха, че имат домашен любимец. Драгой говореше с възторг за котарака си Спайдер, за маниерите му, за интелекта му, за маратонките и ръкавиците, които му беше направил. Стела-Емилия-Теодора пък изтъкваше красотата на своята Беатриче, грациозността ù, изисканите ù маниери и остроумието ù. Драгой, който отдавна беше сменил неугледното си бекярско жилище под наем със собствен прекрасен мезонет, покани двете дами на гости. Идеята беше да запознаят любимците си и да прекарат няколко приятни часа заедно. Спайдер беше изкъпан, парфюмиран и старателно разресан. Маратонките и ръкавиците бяха чисто нови и издържани в елегантна модна линия. Той беше просто неотразим. Стопанинът му също. Беше облечен в бледорозова копринена риза и турскосин пуловер от камилска вълна. Вратовръзката беше тясна като въже и небрежно завързана около врата му. Цветът ù, както и цветът на панталона му, бяха гълъбавосиви. Масата беше заредена прецизно за лека закуска - малко ядки, плодове, салати и ородьоври. Питиетата бяха леки плодови вина и ликьори. Когато гостенките пристигнаха и Стела-Емилия-Теодора застана на вратата, тя озари стаята с неподправената си свежа красота. Беше облечена в рокля от млечно-кафяв жоржет със съвсем изчистена линия. С прав прилепнал ръкав, обло деколте, откриващо гладката ù нежна шия и леко разкроена в полата. Една изумрудена брошка във формата на листо украсяваше предницата ù. Косите ù бяха вдигнати на гръцки кок, който придаваше на лицето класическа изисканост. Обиците ù бяха от малки изумруди също във формата на листенца. Обувките ù, кафяви, със средно високо и изящно токче, от мека, естествена кожа стояха великолепно на краката ù... Беше прегърнала персийката си, която имаше на шията зелена панделка. Пусна я на пода и подаде ръка за поздрав. В тоя миг Драгой осъзна, че не би могъл да преживее и един миг повече в живота си, без да вижда това прекрасно създание. За да прикрие вълнението си, побърза да повика Спайдер. Котаракът пристигна с ленива походка, подчертаваща безразличие. Всъщност той беше предупредил още преди два дни Беатриче за така дългоочакваното от него решение на стопаните им да ги срещнат и запознаят. Двамата с персийката трябваше да се преструват, че се срещат за първи път.

- Спайдер, приятелю, да ти представя нашите гости. Госпожица Стела-Емилия-Теодора, моя много скъпа приятелка и нейната любимка - благородната персийка Беатриче. Докато ние с нейната стопанка водим разговор, моля те, бъди добър да забавляваш писанката ù. Приготвил съм ви  лека закуска. Бъди добър кавалер.

- С удоволствие, шефе. Ако дамата разреши да ù се представя. Казват ми Спайдер Маратонката и съм на вашите услуги, мадам. - и котаракът леко се поклони. Това разсмя всички и най-вече Беатриче, която намираше преструвките на нейния Спайдер за много смешни.

           Партито премина  чудесно. В единия край на просторната стая  Стела-Емилия-Теодора и Драгой изясняваха отношенията си. Той се осмели да ù разкрие чувствата си. Беше страшно притеснен как ще ги оцени тя. Оказа се, че напразно се е тревожил. Момичето призна чистосърдечно, че е чакало отдавна тоя момент и че също не е безразлична към него. Че чувствата ù отдавна са много повече от приятелски. За първи път се целунаха, когато Спайдер в другия край на стаята прехвърлил лапа в кожена ръкавица върху снежно белия гръб на Беатриче и ù мъркаше в ухото:

- Миличка, искам  да си моя за цял живот и да си майка на моите котенца.

            Вечерта, по време на вечеря, Стела-Емилия-Теодора призна на скъпия си баща,  че е влюбена в модния дизайнер. Тя говори с възхищение за неговия талант, тъй като нямаше какво друго да изтъкне. Наблегна и на чара му и перфектните физически данни, на доброто му възпитание и милото и нежно отношение към нея. Господинът я изслуша с внимание и когато дъщерята млъкна, започна да говори:

-         Дете мое, доволен съм, че сподели със своето татенце чувствата си към тоя младеж. Зная, че за първи път преживяваш такива чувства, но зная и как едно младо и неопитно момиче като тебе, спонтанно и безкритично ги приема. Досега ти, дъще, познаваше само родителската любов. Тя те закриляше, беше ти предана, помагаше ти във всичко, изпълняваше твоите желания и ти прощаваше всички слабости и грешки. Тая любов, дете мое, е свещена и има огромна сила. Тя много и безусловно дава, но малко получава. Любовта към другия пол е нещо по-различно. Тя също дава, но и изисква да получи. Капризна е, своенравна, променлива и непостоянна. Светът е пълен с такива примери. Бракоразводните дела, незаконните деца, скандалите в семейството, изневерите. За да се довериш на един човек, мила моя, ти трябва да го познаваш, както познаваш себе си. Трябва дълго да си общувала с него, да си го изучила, да познаваш миналото му, което определя донякъде и бъдещето му. Ако рискуваш и прибързаш, това може да ти донесе само неприятни изненади и разочарования. Искам, настоявам да бъда разбран правилно. Но те питам какво знаеш ти за това момче? То може да има талант и аз приемам, че е така, но това не е достатъчно, за да му се довериш безусловно и безрезервно. Какъв е той, кои са неговите родители, къде е израснал, какво е образованието му, какво е имотното му състояние? И още много други въпроси, на които ти трябва да научиш отговорите. Аз положих не малко усилия, за да спечеля едно завидно материално благосъстояние - за теб, за себе си, за семейството. Ти можеш да станеш лесна плячка на всеки мошеник, домогващ се до парите ми. И това трябва да имаш предвид. Не твърдя, че случаят е такъв, но... Трябват много доказателства, за да отпаднат подозренията и опасенията. Затова те моля и настоявам, не бързай да му подаряваш сърцето си. Изчакай и бъди сдържана. Ако има маска,  времето ще му я свали. Ти  наблюдавай... Виж го как се развива, остави го да понаправи пари, защото те са необходими за вашето бъдеще. Аз съм ти създал необходимия разкош и не мога да си позволя да те дам на човек, който ще те обрече на мизерно съществувание... Добре би било и аз да го срещна и се запозная с него, за да добия някаква представа... Но още веднъж ти казвам, не бързай!

                        Докато бащата произнасяше своята нравоучителна беседа, Беатриче слушаше под масата със затаен дъх. Тя страшно се вълнуваше. Думите на тоя човек я отдалечаваха от Спайдер и от мечтата ù да бъдат заедно. Те се забиваха като горещи игли във влюбеното ù котешко сърчице. Един основателен и справедлив гняв я обзе и не усети как впи нокти и зъби в прасеца на крака му.

- А-й-й-й,а-й-й-й - разпищя се стопанинът ù, наведе се, сграбчи я и със все сила я откъсна от крака си. - Какво ти става, писано, полудя ли?!

- О, шефе, извинявай, помислих за миг, че е мишка.

- Каква ти мишка! Тук никога не е имало мишки! Не стой повече в стаята, защото черна ми се виждаш! Виж, виж само какво направи крака ми!

              Наложи се да викнат домашния лекар, който го превърза и му постави инжекция против замърсяване.

               На другия ден, когато Спайдер направи обичайното си посещение, персийката му разказа всичко от игла до конец.

- Не се тревожи, скъпа! Знаеш ме, че съм способен на всичко, само и само да постигна целта си. Дай ми само малко време и ми имай пълно доверие! Ние ще бъдем заедно, не се съмнявай в това!

               Когато се прибра у дома си, котаракът изненадан завари Драгой много тъжен и унил. Очите му бяха потънали в сълзи. На преклонна възраст  внезапно бе починал чичо Кофинаки Цициус. Единственият му наследник трябваше спешно да замине за Атина, за да получи наследството и да участвува в траурната церемония. След второто уиски, когато младият мъж отново възстанови естествения цвят на лицето си и блясъка в очите си, Спайдер все пак му преразказа със свои думи речта на татенцето.

- Ще трябва да спечеля доверието му. Мисля, че няма да ми бъде трудно. Ти стой тук и очаквай новите ми решения. Няма цял живот с теб, мили ми Спайдерчо, да бъдем ергени, я!

             Накратко, две седмици по-късно след заминаването на Драгой за Атина, по негова покана  на гости му дойдоха  Стела-Емилия-Теодора и баща ù. Драгой се държа мило и естествено. Разведе ги из островите, показа им плажовете и хотелите. После посетиха и плантациите и накрая в Атина ги изненада окончателно със жълтите си вестници и един известен телевизионен канал, придобит отскоро от покойния му чичо. Цялата тая изненадваща информация така предразположи бащата на любимата му, че  възхитен от поведението и имотното състояние на младежа, благослови с радост  връзката  им. Драгой се превърна в негов любимец.

              Венчавката на госпожица Стела-Емилия-Теодора и Драгой Гавансюриев стана в най-голямата църква в града. Бракосъчетанието извърши братът на Драгой - отец Калцун. Имаше гости откъде ли не и храмът беше препълнен. Булката беше ослепителна, младоженикът - неотразим. И двамата сияеха от щастие.

               В  същия ден Спайдер - ексцентричният котарак в маратонки, и персийската писана Беатриче дадоха също клетва за вярност и се бракосъчетаха в запустелия заден двор на същата църква. Присъствуваха всички домашни и улични котки. Бяха им приготвили прекрасно котешко угощение. Веселбата беше толкова бурна и поздравленията така многогласни и силни, че това разсърди псетата в квартала и те изпратиха свои полицейски блюстители на реда, за да разпръснат самозабравилите се сватбари. Но и това не помогна. Котките се оказаха толкова сериозни изразители на свободната котешка воля, че полицията се оттегли в пълно безредие, с изподрани муцуни и подвити опашки и всички трябваше да се примирят с котешката какафония. Тя секна едва в късните, среднощни часове.

               И  днес Стела-Емилия-Теодора и Драгой Гавансюриев са влюбени и щастливо женени. Същото може да се каже и за котешката двойка. Беатриче дари Спайдер с два прекрасни котешки малчугана, красиви като майка си и леко глуповати, но искрени и прями като баща си. Но това е вече една съвсем друга приказка...     

         

 

© Диана Кънева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Страхотно пишеш!
  • Роси,Кети,ще ви прошепна на ушенце една баналност,но друго не можах да измисля:"Благодаря ви за подкрепата!Прегръдки!"
  • "Тая мома беше хубавица за чудо и приказ. Хората една гуша нямат, а тя - три надиплила една въз друга. И уж дребнолика, пък бузите ù се тресат като малеби, щом трамбоваше с крачунести талпи земята. Миглите ù бяха прави и остри като четина, а очите ù имаха форма на запетайки с цвят на кокоше цвъкане. За косите ù никой не може да каже нещо, щото тя не сваляше чембера от главата си. Но пък за носа, винаги изложен на показ, можеше много да се говори. Кръгъл като балтонско копче, вечно сълзящ и морав като цвекло, той подсказваше недвусмислено, че момата обича да си посръбва кога тайно, кога явно, но винаги с мерак. Усмивката ù на маймунски прародител, оголваше издадени напред ченета. За Пъцината снага какво да ви кажа. Сто литрова бъчва и на широчина, и на височина, само че без канелата. Провисете отпред две кратуни и вижте какво се получава. Ей това беше наша Пъца." Е, на това му се вика мома като слънце!
  • Страхотно пишеш бе, Диди, направо си неотразима! Четох и друг твой разказ, там се смях до сълзи... как не съм те открила толкова време!?! Направо е като "Сага за Йоста Берлинг"!
Предложения
: ??:??