12.03.2024 г., 12:25 ч.

Котка с бадемови очи 

  Проза » Разкази
142 2 1
9 мин за четене

 

 

Тази вечер той заспа малко след като си легна, и разбра, че беше преминал вододела на времето, в което не можеше да спи.

        В безсънните нощи, когато свиваш очите, а те пак се отварят, и щеш, не щеш главата ти става центрофуга в която се въртят всякакви мисли, но най-вече глупави и никому ненужни, той ставаше, светваше осветлението на ширма в кухнята, ходеше тихо за да не буди никого, и накрая като нямаше какво друго да направи си сипваше едно силно питие за да го сподели с компанията си, която беше самият той, и дай Боже да заспи.

     Поглеждаше през прозореца и виждаше други осветени прозорци в тъмните часове на деня, и тогава разбираше, че има и други куковци като него, което му даваше само още теми за разговор със себе си.

Мислите му бяха като черна изтървана река, и нямаха спиране.

  Страшни бяха тия нощи, и тая река.

Страшно е да не можеш да избягаш от себе си и от лепкавите си, пропити с безсъние мисли.

Струваха му се влажни, попили нощните мъгли, носени от морето (но дали мислите могат да бъдат влажни?)

Или мислите можеха да бъдат каквито си помислиш?

     Поглеждаше часовника и с изумление констатираше бързият ход на времето - докато се завъртят две, три мисли, докато ги обходиш и разгледаш отвсякъде, докато се зачудиш защо са дошли, и вече два часа бяха минали, а скоро идваше и зората, с бавното изтъняване на мрака, ивица по ивица на хоризонта.

   В една такава вечер той установи, че денят е вечност, нощта също можеше да бъде, а вечността е просто един ден, но тъй като загуби нишката на доказателствата, на това кое от кое тръгва, на предположенията, сравненията и допусканията напомнящо сложен логаритъм, подход който той си беше изградил с времето и вярно следваше, накрая реши, че алкохолът просто му е дошъл в повече и остави хипотезата настрани. 

 

 През нощта е студено. Той се обличаше отново с дрехите от вчера, или се завиваше с одеялото като с пончо.

  Денят е топъл като хората, а нощта е студена. Топлоотдаване и приемане. Там където е топлото е движението, а там където е студът - покоя.

  Най-странната наука която познаваше, от времето прекарано в техникума беше термодинамиката. Сега имаше време да мисли.

  Сега виждаше как топлината преминаваше от тяло в тяло, от човек в човек, как всичко се свеждаше до въпроса за твоята лична топлина.               Можеш ли да я съхраниш? Можеш ли да я предадеш другиму?

Всичко беше студ и топлина, но е ужасно да си сам и да ти е студено.

 

С течение на времето свикна с нощта.

  Тя му носеше мислите с нейните тихи приливи. Тогава когато навън настанеше тишина, той започваше да чува себе си по-добре, докато не му омръзнеше дори

и от себе си, и започваше само да гледа и слуша.

 Чуваше камбаните от църквата, които през деня заглъхваха в шума на автомобилният трафик, чуваше далечният отглас от притракването на нощните влакове по релсите, чуваше самотният отчаян зов на гларус, който го изпълваше с жалост.

  Излизаше на терасата и гледаше звездите, ако се виждаха, но по му беше хубаво когато имаше ниска облачност, която изпълваше града със светлина като под стъклен похлупак, и му ставаше уютно.

  Виждаше кубетата на църквата, които проблясваха в бялата мъгла, която променяше перспективата, всичко започваше да  изглежда близко, и му се струваше, че само той е жив на света, в тази тишина.

  С времето чувстваше как потъва в нощта, стопява се в нея, и как тя е негова пазителка.

  Чувстваше се защитен, обграден от нея, защитен в безспирната въртележка от мисли, от които се опиваш.

    На сутринта заспиваше, спеше няколко часа до позвъняването на алармата, (не сънуваше, нямаше време за това) когато ставаше и тръгваше на работа.

  Беше свикнал с този ритъм, и се беше приспособил.

 

  А сега започна да спи.

Той си го обясняваше с тялото.

Тялото му беше станало тежко.

  Тялото му беше поело контрола върху ситуацията, само, без да го пита, и когато легнеше вечер той вече имаше чувството, че потъва, разлага се, но не мисловно, а на едно точно определено атомно ниво.

  Тялото му си спомняше, че беше пръст, и през нощта ставаше точно на това.

То се разтопяваше, връзките между частите му се прекъсваха, и то поемаше своя път надолу увличайки и него, заедно със себе си.

 На сутринта, намествайки ставите си докато ги слепи отново, имаше чувството, че е спял цяла вечност.

  Всичко е от проклетата влага, която изпълваше града, и караше всичко да лепне, затова кокалите му пукаха.

Най-лошото бе, че нищо не можеше да направи. Той беше тялото.

     Завиваше се през глава, за да се предпази от студените си мисли, и докато затвори очи изчезваше.

Трябваше само да сложи глава на бялата калъфка на възглавницата.

Сега се мразеше. Мразеше го.

     Всеки дълбоко в себе си мрази тялото си. То е инертно. Има маса. Тежи. Боледува. Гние.

 Това тяло трябва да го накараш да ходи, да го научиш първо да ходи, и дори това да е в гените ти от памтивека, пак ти трябва да свършиш цялата работа.

Трябва да го гледаш и да се грижиш за него, да го учиш, да го храниш, да го пазиш, да му бършеш гъза, да го караш да заспива, да го научиш да става навреме.

Първото дете за което трябва да се грижиш, си самият ти.

А после цял живот да му ходиш по свирката.

   Това тяло сега го беше превъзмогнало, и нещата пак бяха тръгнали в старият утъпкан коловоз.

    Но сега можеше да сънува.

Умът винаги си намира място, процеп и сфера на действие, където да се развихри.

  Първо краката му бяха студени. Ледени и не искаха да се движат. Такива той не ги беше чувствал досега.

  Помъчи се да ги раздвижи, да размърда пръсти, но без успех.

  Помъчи се да си поеме глътка въздух и той му се стори тежък, студен, с ръждясалия вкус на непроветрена стая.

В стаята някой хриптеше. 

  Пак тая астма. От влагата е, от вечната влага, която влизаше отвън.

   В стаята някой ходеше. Тихо, като крадец.

  От тъмното изскочи котката и се метна отгоре му.

Тя никога не идваше при него.

Никога не се качваше върху него.

Никога не търсеше компанията му.

  Дали не е надушила нещо, помисли той, като в онези стари поверия, че усещали смъртта?

Бабини деветини. Котките, също като хората търсят топлината, и ходят след нея.

  Сега тя беше отгоре му и бавно като истински хищник пристъпваше напред, разместваше тектоничните пластове на еволюцията, и сега тя, хищникът щеше най-накрая да вземе своето. Тя всичко разбираше. Той също. Тя чакаше отдавна, от векове.

  Беше бяла, лека и го гледаше с безизразен поглед, поглед на победа и презрение.

  Студът вървеше по него, а котката се движеше по неговия ръб. Сякаш водеше студът след себе си.

Заставаше върху топлата част от тялото му, изчакваше докато дойде студът, а той сега беше стигнал почти до кръста му, и после бавно завъртваше опашка и се местеше нагоре, но винаги с лице към него. Тя чакаше.

  Той не можеше да помръдне.

Не можеше да вдигне ръка, и да я изгони, не можеше да говори, дори и да извика. Всичко ставаше нереално бавно, като в някакво безвремие. Беше тъмно, а той виждаше всичко.

  Виждаше бялата и гладка козина, косъмче по косъмче, дългите мустаци, източените нокти подаващи се изпод меките възглавнички на краката и.

  Сякаш си беше сложил очилата, а не беше, те стояха до него на шкафчето, но бяха невъзможно далече, нямаше как да ги стигне, защото бяха извън съня. Изучаваше я, както и тя него. Имаха цяла вечност за това.

   После се губеше някъде, но щом се върнеше, тя пак беше там. Времето липсваше, а оставаше само несвързаното бълнуване, съединяването на различни късчета на време и място, както прави човек с висока температура, но го нямаше киселият мирис на оцет, и сода, от който му ставаше стипцаво, и му тръгваше слюнката.

 Беше тук, виждаше котката, но беше и на още много места едновременно.

   Кошмар. Много по-добре му беше когато не можеше да спи.

  Знаеше си. Точно затова не обичаше това тяло, защото знаеше, че то ще го предаде.

Осъзна обаче, че някой ден то щеше му липсва, заедно с всичките му глупави претенции. Усещането, което получаваше когато галеше гладката тъмна кожа на жена, потупването, чувството че се докосваш до нещо здраво.

  Всяко едно чувство идваше до него, чрез тялото му.

  Всичко щеше да му липсва, дори и тъпите, досадни разговори на злободневни теми с колегите и познати, гърбавият нос на колежката, която имаше своите прелести, и на която така и не се осмели да и предложи да скочат в кревата, за да опитат вкуса на телата си.

  Тези малки неща от грозният неуреден свят, където младостта си прави каквото си иска, старостта си прави каквото си иска( а тя в повечето случаи иска да не прави нищо), и всеки идиот си прави каквото си иска, само не и той, всичко от тази неуредица, наречено негов личен живот щеше да му липсва.

  Така си беше, защото вътре в живота, като в утроба, имаше страшно много топлина, сега разбра.

  Но не знаеше на кого ще липсва, щом като и него нямаше да го има. 

 

Изведнъж усети тишината. Тя беше същата както и когато не можеше да спи.

Тя пак щеше да го приюти, и да забрави всичко.

Да го покрие, и да го скрие в себе си.

  Но такава съвършена тишина той изпитваше за първи път.

Зачуди се защо така. Нещо имаше, или нещо липсваше.

Нещо не беше наред.

  Тогава разбра, че липсваше топлият звук на сърце - ритъмът, който го съпровождаше през целият му живот.

  Нямаше го.

Имаше я само котката, достигнала до лицето му, която го гледаше с ехидните си бадемови очи.

  И после изведнъж разбра, че не сънува.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Svetoslav Vasilev Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Понеже си губя времето да чета безразборно, някъде след средата се сетих за Ловкрафт, една американска откачалка, писал след Едгар По и преди Вонегът. Преди това се замислих и за ентропията и за третия закон на термодинамиката: най-великият. Има връзка, всичко е свързано. 👍
Предложения
: ??:??