Крах

Крах

.. ..

Крах стоеше пред портата. Висока фигура с мускулесто тяло и дълга, кестенява, чуплива коса. Облечена като войн от история за зверове и демони, от разкази за приказки и магии, от места потайни и места скрити от очите на невъображаемите.

Тя стоеше и всички препятствия бяха изминати, сега е тук пред финалната крачка.

Целия си живот - всичко, което бе сторила – беше, за да стигне до тук, за да застане пред тази порта и да я отвори. Там е отговорът. Там са всички отговори. И само един можеше да стигне до тук, само един - първият, единствен.

Такова бе преданието:

Портата е там - зад нея са всички отговори - всички богатства – всичко, което е животът, но само първият стигнал ще получи това, което тя притежава.

И ето я - стои на своите два крака. Цялата в белези. Всеки белег разказваше своята история, своята битка. Дори - кожата разказваше – началото.

Как, когато беше съвсем малка - светът се промени, светът се завъртя и обърна с главата надолу.

Как се оцеляваше ли - с битка.

Преминаваш през руините и се бориш за живота си и всичко това - защото някой е разтърсил света в основата му, защото някой е бил глупак и е използвал знанията.

Но после се появи нова надежда. Прокрадна се слух. Приплъзна се сред оцелелите, като змия, носеща ябълката на греха.

Портата!

Стигни до нея пръв и узнай истината.

Но пътят - пътят бе осеян от хора - от тълпи, искащи да стигнат първи.

За да си първият – единственият, трябва да се пребориш с тях,  трябва да победиш, да извоюваш.

И ето я, унищожила всеки враг, всеки приятел, всеки, който е бил пречка, за да е тя.

И ето тук и сега.

Последната крачка.

.. ..

Няма капани.

Няма стражи.

Може би има магия…

Кое е последното препятствие...

Не може тук да лежат всички отговори, а да няма кой да ги пази!

.. ..

Протегна ръка.

Завъртя дръжката.

Вратата със скърцащо и нежелаещо притракване се отваряше, бавно.

Синята мъгла - криеща се зад нея - се постла около съществуването си, стисна в шепи всеки предмет, достигна и тялото, обхвана всяка точка топла плът, разстла пръсти по всяка част от дреха, завзе целия околен свят.

Студ. Всичко, което имаше вътре, беше студ. Тъмен, непрогледен, ужасяващ - студ. Протегна ръка, сграбчи рамото ù, изтегли я. Въведе я в дебрите на мрака, в съзнанието на леда, в края на пътя и я остави да лежи. Отново беше студ - такъв, какъвто винаги ще е!

http://blogs.myspace.com/index.cfm?fuseaction=blog.ListAll#ixzz0tGJHHUM0