Глава 1

Тишината

Очите ѝ. Тези смарагдово зелени очи. Отразяват светлината по – такъв чуден начин. Ако някога сте виждали паяжинка след дъжд, знаете за какво говоря. По нея се натрупват безброй капчици и всяка от тях пречупва светлината под свой собствен ъгъл. Наслада за сетивата, пролет, чистота, едно ново начало и всичко това в един поглед. Две очи гледащи към мен и казващи толкова много. Пропадам в погледа ѝ . Де да можеше да имаме още малко време! Защо точно когато всичко потръгна и тя разкри чувствата си нещата се объркаха? Предполагам, че това е последното нещо, което виждам и поради тази причина ще умра щастлив. Не! Каква смърт за Бога? Той няма да го направи. Няма да натисне бутона. Да, това което ни разказа може би го оправдава, но в никакъв случай не е решение. Тишина, никой не взема мерки. Какво им става? Ако това чудо се взриви не само аз, но и всички в залата ще умрем. Виждам новините във вестниците: „Луд се взриви в лекционна зала и отне живота на 200 студенти“. Обществото ще осъди „лудия“. Никой, никога няма да разбере какво се крие в душата му. Хората ще заклеймят него и семейството му. Ще го осъдят без да знаят , че в действителност той също е искал да защити някого. Искал е да опази близките си. Собствената си сестра, едвам оцеляла след толкова много мъки. Света няма да разбере това и няма да накаже истинския виновник. Може да го разубедим, убеден съм. Не мога да повярвам, че аз Роджър Келър ще се осмеля да направя нещо. В 21 годишния си живот не съм взимал почти никакви решения, винаги съм живял в сянката на по – големия си брат Томас. Той е бил този който прави добрите избори, поставя правилните цели и ги изпълнява по най – добрия начин. Прави винаги каквото трябва и ако беше тук щеше да ни измъкне от ситуацията. Къде е обаче? Избяга. Спаси си кожата и избяга отдавна. Не помисли за никой. Пак направи добрия избор, но за себе си. Както винаги. Лицемерието и егоизма винаги са му помагали и са го движели напред. Безброй приятели. Купони от сутрин до вечер. Преподаватели и семейство, които го боготворят. Може би го надценявам твърде много. С какво аз съм по – малко от него. С нищо. Видяхме колко струва. Мамка му, какво е това? Не и полиция, само ще го уплашите още повече. Какво чуват ушите ми: „Да ни освободи и може да го оставят жив.“ Сериозно ли? „ Може да го оставят жив“. Това ли беше най – доброто което успяхте да измислите? Без преговори, без изслушване. Никой не би послушал тези думи. Дори аз ако бях на мястото му щях да натисна бутона. Няма време за празни приказки. Той разказа историята си. Сега е наш ред да го спрем. Мой ред! Поглеждам в очите на Джесика. Те са единствената ми надежда. Все едно си поех глътка свеж въздух. Ставам. Усетих как всички погледи се насочиха към мен. Професор Джафар ме погледна многозначително. На лицето му беше изписана смесица от болка, гняв и страх. Той самия не знаеше кой е в онзи момент. Усещам бучка в гърлото си. Гласът ми е толкова слаб. Няма значение дали ще викам или ще шепна не мога да го чуя. Опиянен съм! Не знам какво взе контрол над действията ми. Не знам как го взе. Вече не бях себе си, не бях онова страхливо момче, което не смее да направи каквото и да било без одобрението на околните, което се свива в ъгъла и чака нещата да отминат.

• Професор Джафар, спрете, това не е решението! Всичко може да се оправи още тук и сега. Трябва само да оставите детонатора и да се предадете. Заедно ще разкажем историята Ви на полицията. Те ще я спасят. Не вземайте закона в свои ръце. Не сте справедлив към нас. Това не е редно. От историята Ви разбрахме, че до сега сте нямали избор. Винаги сте правил каквото трябва. Каквото е необходимо за са предпазите и изградите семейство. Никой не Ви е разбирал, нито изслушвал. Нямали сте рамо на което да се опрете. Борили сте се сам с този тежък живот. Сега обаче имате избор. Аз и цялата зала Ви го даваме. Можете да се предадете и да спасите всички или да натиснете този бутон и да съсипете живота на над двеста семейства, включително и на вашето. Помислете дали така ще освободите сестра си. Давате ли си сметка, че Вие също ще умрете ако взривите тази бомба. Как тогава ще живее сестра Ви? Без вас, обвинявана за действията Ви. Ето професор Джафар, имате избор, решавайте бързо….

Глава 2

Четиридесет и осем часа по – рано…

• Роджъ! Хайде, събуждай се вече!
• Мамоо, моля те, още само пет минути! Хайде де! То не е задължително да ходя. Края на семестъра е. Няма смисъл. Освен това е последна лекция и то при заместник. Без друго през цялото време нищо не научих, та сега ли? Онази „стара лисица“, професор Бърт, не си разбита от предмета, аз ли ще го разбера?
• Роджър Келър, веднага ставай от леглото. Държиш се като малко дете. Беше същия и като ученик. Правеше се на болен. Или те болеше корем, или ядеше сурови картови за са вдигнеш температура. Не мога да разбера едно. Как може да пропиляваш така времето си? Виж брат си например. Ето стана рано, изкъпа се, даже с Джесика изведоха кучето на разходка. А ти какво правиш през това време? Спиш!
• Излезли са с Джесика! Защо никой не ме събуди?
• Ха – ха – ха! По – скоро ще дойде края на света, от колкото някой да успее да те събуди преди осем. Хайде стани и слез да закусиш. Предполагам, че и те ще се върнат скоро.
• Добре, ставам, ставам… - Не се и съмнявам, че Томас пак ще е направил всичко по план. Може да сме близнаци, но всъщност сме толкова различни. Аз винаги съм бил черната овца, а той най – добрия. Типичен сценарии на романтична комедия. Той е идеалният лидер на отбора, а аз онзи който никой не харесва. Финалът на историята е ясен. Той получава момичето. Моето момиче! Какви ги говоря? Тя никога не е била „моето момиче“. Не би ме погледната по този начин. Кой ли би изобщо? Какво виждам, поглеждайки се от глава до пети в огледалото. Една висока, слаба фигура тип „ излязъл от концлагер“. Рошава коса, която никога не стои на едно място. Малко под нея се намира слабо лице, което е украсено от един голям нос. Наистина огромен нос. Помня как една Коледа ме маскираха в пиесата на малката ми сестра като елена Рудолф. Не заради друго, а защото нямаше нужда да ми слагат изкуствен червен нос, оригиналният се справяше идеално с тази задача. Ако можеше само определена част от тялото да получава Оскар, от Холивуд щяха несъмнено да наградят моя. Да, това съм аз!
• Ти още ли си в стаята си? Стига си се оглеждал. Бързо слизай на закуска, направила съм палачинки, които вече са преполовени от сестра ти!
• Мамо, защо не чукаш? Добре де! Идвам! – Ох, тези стълби са толкова много. Ауу пръстчето ми! Крещя с цяло гърло - Лиса отново не си си прибрала ролерите…
• Ама батко, те са си на мястото.
• Да бе! Единият е до стъпалото в началото на стълбите, а другият на стъпалото в края им.
• Именно! Виж сега! Аз започвам да се обувам от горе и подскачам до долу на един крак за да не се подхлъзна.
• Усещам, че ще станеш добър адвокат. Това означава, че ако някой ден загазя, ти ще ме спасяваш. Имаме ли сделка?
• Домашни за две седмици и всичко е уредено!
• Да смъкнем на една седмица?
• Десет дена е последната ми оферта.
• Добре! Нека да са десет дена! Мамо палачинките са супер!
• Обзалагам се, че не можеш да сложиш три палачинки едновременно в устата си.
• Не предизвиквай брат си малко дяволче!
• Не можеш и те е страх! Ха – ха – ха!
• Добре, гледаш ли?
• Гледам, давай…
• Първатаааа, вторатааа, третатааа… Тоомас, Джесикаа – Нямаше как да се стане по зле? Какво клише съм само! Разбира се, че тя ще дойде точно когато се излагам най – много. Макар че, в моето ежедневие, поне деветдесет процента от моментите ми са такива. Какво пък? Може така да ми обърне внимание! Ето гледа ме! Гледа ме и се смее. Даже е със сълзи на очите. Браво Роджър!
• Ро, като хамстер си! Отново с Лора сте се обзалагали за нещо нали? Понякога имам чувството, че и двамата сте на десет.
• Томас, не говори така. Според мен е много сладък.
• Джесика! Наистина ли, според теб това е сладко?
• Разбира се, че да. Ро, не му обръщай внимание. Томас не знае как да си играе с децата. Аз също имам по – малка сестра и знам какво е. Веднъж се обзаложих с него. Загубих! След това трябваше да лая като куче цяла седмица. Майка ми не беше на себе си.
• Ха – ха – ха! Наистина ли? – казах аз с такова вълнение все едно съм спечелил милиони от лотарията. Мога да кажа обаче, че дори и една нейна дума е като милион за мен. Още от както бяхме малки аз гледам на нея, като на човека, който ме допълва и разбира. Не просто я обичам. Влюбен съм в нея и то за цял живот. Най – правилно ще е и разкрия чувствата си нали? Но, ако така я отдалеча от себе си? Не! В момента сме добре така. Аз съм най – добрия и приятел. Важното е, че съм до нея. Може да не е както искам, но все пак е нещо.
• Хайде да тръгваме вече. Ще закъснеем! – каза Томас и ние се съгласихме с него. Все пак е за последно. Освен това няма да сме при онова зло професор Бърт. Кой ли ще го замества?

Градът ни не е кой знае колко голям. Всичко е близо едно до друго. Излизаш, вървиш пет минути и си до училището. След още пет и ето го университета. Голяма, стара сграда с тъмнокафяви тухли. По прецизно окосения райграс има наредени пейки с масички. Там студентите се събират на сутрешно кафяна сбирка. Освен това са подходящи и за направата на пищов преди изпит, продажба на курсови работи и домашни. Имаше живот в това място. Колкото и да не исках да си призная това ми харесваше. Мириса на книги и дърво в лекционните зали. Скърцането на скамейките. Влизаш вътре и сградата ти вдъхва респект и страхопочитание. Толкова много история събрана на едно място и пропита в черните дъски. Може да ви прозвучи старомодно, но всеки детайл придаваше величие. Късче от древността в наши дни. Стара машина на времето. Бохемска красота. Заехме местата си по скамейките в очакване на новия преподавател. Джесика седна до мен , а Томас някъде назад. Това бе негова тактика да печели новите лектори. Стои отзад и първоначално вдига шум и пречи. След като го забележат започва да взима участие и да дебатира. Измества се отпред и постепенно става любимец. Не знам как тази тактика сработва при всички преподаватели. Аз не мога като него. Стоя си някъде по средата. Слушам лекцията и дори да знам за какво става въпрос не говоря, просто защото няма смисъл. С този вид преподаватели, а именно „стари професори“, трябва да се отнасяш по специфичен начин. Този начин е да хвалиш величието им и да учиш всичко точно както е написано в учебника им. Дори в това да няма никакъв смисъл не го ли изпълниш дословно няма да си вземеш изпита. А ако по някаква случайност имаш различно мнение, смятай че, със студентския ти живот е свършено. Ще те късат при всеки удобен за тях случай дори и без основателна причина. За това по – добре си мълчи.

Вратата на залата се отвори. Дървените стълби скърцат под натиска на стъпките на професора. Все още не мога да го видя, но поглеждам тези които вече да видели. Защо са толкова учудени? Докато си задавах този въпрос той мина покрай мен. Разбрах от къде идва реакцията им. Това е първия преподавател, който е на около четиридесет години. В досегашната история на университета най – младият професор бе господин Джаксън, който забележете е на шейсет. Какво прави този човек при нас? Усещам, че тук има нещо нередно. Времето ще покаже. Изведнъж един глас скова цялата зала. Всяко шушукане, тракане на химикали, дъвчене на дъвка, престана веднага. Гласът бе леко остър, не мога да кажа дебел или тънък. Омагьоса ни за две минути. Някак си трябваше да го слушаме, защо не знам, как го направи и това не знам.

• Уважаеми студенти, ще Ви нарека приятели. Забелязвам, че залата е пълна, което ме изненадва, но и ме кара да се чувствам щастлив. Щастлив защото виждам че младите хора се интересуват толкова много от знанието. Името ми е професор Джафар. Това за което ще си говорим днес няма нищо общо с това което сте учили до сега. От сега Ви казвам, че няма да има списък за присъствие. Ако смятате, че няма да ви е интересно, спокойно можете да си вървите.

Десетина човека си тръгнаха веднага. Разбирам ги. Все пак никога не им е било интересно, та точно сега ли?

• Благодаря на тези които останаха и поздравявам тези които тръгнаха защото, не ги е страх да изразят себе си. И така, историята, която днес ще ви разкажа е история от живота или по – скоро история за живота. Как краят на едни събития, дава отражението си в началото на други.

Глава 3

Историята на загадъчния господин

Всичко започна преди около тридесет години в Таджура. Малък град намиращ се в Либия. Точно след дъжд, две деца решават да си играят навън. Така или иначе вътре и вън за тях не се различавало особено. Това, което те наричали дом, било малка схлупена къщурка без прозорци в истинския смисъл на думата. На тяхно място стоели само отвори запушени от стар найлон. Парче, ръждива ламарина играело ролята на врата. Мъждукащите газените лампи в двете малки стаички служели едновременно като светлина и топлина. Опушената вар по стените придавала на това място още по окаян вид. Майката на тези общо седем деца била скромна женица, даваща всичко от себе си за да им осигури по – хубав живот. Той включвал пълни стомаси, поне пет от седем дни в седмицата. Фигурата баща се заемала от алкохолик и комарджия. Той третирал децата си като роби. Карал ги да просят по улиците на града за да може с изкараните пари той отново да се напие. Докато баща им не бил вкъщи те играели навън. Когато обаче видели клатушкащата му се фигура в началото на улицата бързо трябвало да се крият, защото в противен случай щели да бъдат пребити. Майка им казвала да приемат всичко това като игра на криеница. Правилата били да се пазят и да не се страхуват. С времето те придобили този навик. Стриктно като войници изпълнявали заръките на майка си. Както вие сте свикнали да си миете зъбите всяка вечер, така и те знаели, че трябва да се крият. Излезли двете деца да си играят. Пръскали се с водата от локвите, правили си кални войници, гонели се и не усетили кога се смрачило навън. Фигурата на баща им се показала в началото на улицата. Постепенно тя стигнала все по - близо и по – близо. Сянката му от малка точица се превърнала в огромна черна мъгла. Децата се уплашили, защото за първи път закъснявали толкова. Залисани в игри не разбрали кога е минало времето. Не било обаче твърде късно да се скрият. Като куршуми се изстреляли вътре вкъщи, но всички хубави скривалища били заети от братята и сестрите им. Какво да правят? Чули тежкото изскърцване на ламаринената врата. След това последвало силно изтрополяване и чупене на бутилка. За първи път от както се помнели „Торбалан“, така те наричали баща си, бил в такова състояние. Нямало време за криене. Момченцето бутнало сестра си до леглото, а то се скрило под масата с надеждата да не бъде забелязано.

• Джемре! Джемрееее! Къде си пачавро? Защо няма храна на масата? Мързелива крава! Имаш време цял ден да обикаляш града, а да ми сготвиш нямаш! Вземи нещо и ела че се порязах! Донеси и легена, краката ми няма сами да се измия! Хайде, кучко, размърдай се малко.
• Халит, не можах да сготвя днес, защото нямаше какво. Едва успях да нахраня децата. – каза тя с тих гласец.

Не го гледаше в очите, защото и беше забранено. Главата ѝ бе леко приведена надолу в знак на незаслужен респект и уважение. Нейно задължение било всяка вечер да го посреща с готова трапеза и вода с която да му измие краката. По този начин той показвал доминиращата си фигура над нея. Нямала право да говори, освен ако той не я попита нещо. Трябвало да използва кратки и малко на брой изречения. Дори малко да сбъркала с нещо, самата тя му подавала сложената до стола дървена пръчка. Това бил живот за който дори и робиня не би завидяла. По този това семейство, ако можем да го наречем така, било оцеляло в мизерията на този малък либийски град.

Тази вечер обаче нещо беше различно. Различни бяха думите му в отговор на нейните, а именно „Каквооо!!! Значи онези малките говеда са яли, а за мен няма.“ Тези думи я накараха да проумее веднъж и завинаги, че с това същество, тя няма как да има пълноценен живот. Той няма да се промени, а ще става все по – зле и по – зле. За първи път в съвместния им живот тя го погледна в очите с толкова злоба и ярост, че го остави за момент без думи. За част от секундата, той може би се стресна и погледа му стана празен. След това всичко отново си беше същото. Тя наруши правилата и трябваше да е наказана за това. С трепереща ръка взе дървената пръчка по която все още имаше следи от собствената и кръв. Повдигна я леко нагоре и замахна с всичката сила която имаше. Целия ѝ гняв и омраза таени през годините бяха в този удар, но имаше и още нещо. Това бе страха от това да не загуби децата си. Никога до сега тази фигура, наречена баща, не споменаваше онези „малки говеда“ . Не ги заплашваше, не ставаше дума за тях. Тя понасяше ударите на съдбата и нищетата. Те бяха свидетели на всичко това, но до този момент не и потърпевши. Миг на грохот и тишина! Момченцето под масата не можеше да чуе нищо, освен туптенето на сърцето си. Видя как дървената пръчка се търкулна на земята. Трагедия ще кажете, но всичко едва сега започваше. Ще наречем детето Халил. Халил гледаше към обездвиженото тяло на майка си, чиито очи още бяха отворени. Погледът ѝ беше празен. Тя не спази правилата и беше до тук. Жаждата на бащата за кръв и болка се отключи и той нямаше да спре само с майка им, а щеше да погне и тях. В този момент детството им приключи. Халил осъзна, че вече няма да има игри в дъжда, смях или майка която да се грижи за него братята и сестрите му. Трябваше да поеме нещата в свои ръце, тъй като бе най – големият. Докато размишляваше над живота си усети как една потна и дебела ръка го сграбчва за крака. В следващия момент той вече бе пред баща си. Такава гледка не би се забравила никога. Намръщено и опръскано с кръв лице, очи свирепи готови всеки момент да изскочат от орбитите си. Устата отворена, зъбите криви и жълти. Все едно всеки момент щеше да отскубне гръкляна му. Ако до сега имаше поне капка човечност в това същество, то след всичко това тя вече се бе изпарила. Оазиса в пустинната му душа вече го няма. Превърна се в мираж на отминали дни. Халил се клатушкаше в грамадните му ръце като риба която се опитва да се измъкне от рибарска мрежа. Той не беше вече дете, а заплаха за него, тъй като бе станал свидетел на убийството на собствената си майка. Трябваше да е унищожен, да го няма. Това бе единствената мисъл в главата на този човек. Миг след това той вече стискаше Халил за гърлото с все сила. Момченцето бавно загубваше съзнание и все по – трудно му ставаше да се измъкне от смъртоносната хватка. Братята и сестрите му гледаха със страх. Не можеха да помръднат от местата си. Никой нямаше смелостта да направи каквото и да е. Какво се случва обаче? Ръцете на това зло намалиха силата си. Халил усети, че може отново да си поеме въздух. Пищенето в ушите му отслабна и успя да се измъкне. Нима баща им се съвзе? Нима усети, че това е негова плът и кръв? Не! Де да беше така. След като главата на Халит клюмна на една страна, Халил видя, че там стои най – малката му сестра. Точно тази която той бутна по – рано до леглото. В ръката си тя държеше нож с който бе намерила на масата до баща си. Такава смелост в едно изключително малко човече.

• Батко добре ли си? Кажи нещо моля те! Хайде! Съвземи се! – каза тя на Халил.
• Трябва да бягаме! – това бяха единствените думи които успяха да се отронят от устните му. - Татко има много дългове, ако разберат, че вече го няма, ще погнат нас. Да се махаме от тук веднага.

Глава 4

Отново в лекционната зала

Докато господина разказваше историята за момченцето, усетих леко побутване по ръката. Обърнах се и видях че е Джес. Тя ме дръпна и ми прошепна в ухото:

• Тук нещо не е наред Ро! Имам странното предчувствие, че нещо лошо ще се случи. Моля те! Хайде, да се махаме от тук. Не искам да стоя повече. Историята му не ми харесва, а и имам да ти казвам нещо много важно.
• Добре Джес! Излизаме! Само се успокой. – Никога до сега не я бях виждал в такова състояние. Цялата трепереше. Погледът и шареше по залата търсейки възможно най – близкия изход. Тя изпадна в паника. Това не бяха онези женски глезотии като страх от насекоми например. Не! Тя усещаше нещо с цялото си същество, усещаше че целия разговор, цялата ситуация, върви към лош край. А и какво важно щеше да ми каже?

Двамата станахме леко от местата си и бавно и безшумно почнахме да се придвижваме към изхода. Професора беше залисан в разказа си и не ни забелязваше. Тъкмо стигнали вече до вратата чухме един много познат глас, този на Том.

• Хей, накъде без мен? Този е много скучен. Не ми се слуша повече, идвам с вас.
• Говори по – тихо ако обичаш, ще ни чуе.
• И какво като ни чуе? Той сам каза, че може да излезем стига да не ни е интересно.
• Изгубихте вече тази възможност деца.

След това изречение замръзнахме на място. Вече го нямаше онзи топъл глас, който те караше да го слушаш. Господин Джафар смени тона и по всичко личеше, че това няма да е единствената му промяна. Томас използва този момент на затишие. Той блъсна Джесика и излезе от залата.

• Бързат. Всички в днешно време бързат. Каква е тази надпревара с времето студенти? Нали знаете, че е безсмислено. За какво ви е? Краят е ясен, а вие като че ли тичате към него с все сила. Надявах се този момент да настъпи по – късно, но няма как.

Както бяхме обърнати с гръб към него в посока вратата чухме масови викове от колегите в залата. Не можах да повярвам на това, което видях щом се обърнах. Професор Джафар вече нямаше сако, което само по себе си не е странно, но за сметка на това беше облечен с жилетка от динамит, а в ръката си държеше детонатор. Стъписах се! Какво се случва? Това не е истина, как ще е истина. Пак е някой от шантавите ми сънища. След точно две секунди ще се събудя от мрънкането на мама, която ще ме кара да ставам за лекции. Мама, милата ми тя. Понякога се държа много лошо с нея, а тя не го заслужава. И тя и татко търпят капризите на мен, брат ми и сестра ми. Не просто ги търпят, а им се радват. Да, отначало имаме викове и скандали, но после всички се смеем задружно над ситуациите. Баба казва, че по този начин разбираме, че сме живи и щастливи. Какво ще стане с всички тях ако ни загубят? Не, това няма да се случи, все пак сънувам. Преброявам до две и всичко ще се оправи. Едно… Две… Защо нищо не се получава? Още съм тук. Всичко истина ли е? Шегувал съм се винаги, че двадесет и една години са достатъчен живот за такъв като мен, но да го загубя по този начин. Ами семейството ми? Живота е така устроен, че децата трябва да преживеят загубата на родителите си, а не обратното. Не биха се справили с такава мъка, това е нередно. Ще загубят смисъла на живота си от мъж с психически проблеми ли? Това няма как да се случи.

• Така ако още някой от вас помръдне и крачка, натискам бутона и всичко приключва. Ясен ли съм? Така или иначе след края на историята всички ще заминем от този свят, но поне знаейки истината и спокойно. Ще разберете защо правя това и че нямам избор. Сами ще настоявате всичко да свърши. Аз вече няма какво да загубя. Това за което се борих толкова години е в заплаха и трябва да направя всичко по силите си да го спася. Не е от значение кой ще пожертвам. Поне вече ще ме слушате по – съсредоточено, защото осъзнавате че, това ще е последното което ще чуете. Тъй като няма смисъл да го крия, а и развалихте изненадата, ще ви кажа. Аз съм Халил. Аз съм това момченце с мъртви родители, аз и само аз. Егоист ли съм? Да, но това което научих за тези 45 години е че, само мислейки за себе си ще успееш да постигнеш каквото искаш. Ако живота е една тъмна улица, то егоизма е светлината която ти помага да вървиш напред. Сега вие двамата си сядайте по местата за да продължа.
• Искам да кажа две думи преди това. – каза Джесика.
• Смятате ли колежке, че те ще са по – интересни от моите в ситуацията в която се намирате? – попита професора.
• Дори затворниците преди смъртната си присъда са имали право на последно желание. След като ще отнемете живота ни днес, след като това е края и съдбата ни е във вашите ръце. Така или иначе ще чуем историята. Избрахме да останем и да ви отдадем нужното уважение като ви изслушаме. Това което вие ни дължите са последни пет минути в които да се сбогуваме и да кажем това което мислим. Е, Професор Джафар справедливо ли е това според вас?

Професора гледаше Джес с учудване. Аз я гледах по същия начин. Такава осанка и кураж. Главата вдигната високо, очите спокойни и взискателни. Страхливото момиче от преди няколко минути вече го нямаше. Горд съм че я познавам. Тя запази самообладание. Държейки ме за ръка имаше силата да се справи.

• Ще дам думата само на вас и на никой друг. Бъдете благодарни и на това. Само някой да посмее да каже още нещо през останалото време ще го убия и ще накарам другите така или иначе да изслушат историята ми. Говори сега.
• Няма да говоря дълго. Просто Ро, трябва да ти кажа нещо което таях в себе си толкова много време. Знам, че сега не е най – подходящия момент за този разговор, но поне ако сърцето ми бъде разбито ще е за кратко, после няма да усещам нищо. Обичам те, Роджър Келър! Още от момента в който те видях на верандата пред вас. Когато сестра ти те накара да се облечеш като балерина за да играете лебедово езеро и извика целия квартал. Ти си моето слънце и луна. Ставам с мисълта, че ще те видя и си лягам щастлива, защото отново сме били заедно. Не само най – добър приятел и опора, всичко си ми. Сега, в този момент държа ръката ти и съм по – силна. Винаги ми казваш да вярвам в способностите си, да изразявам себе си, точно това правя в момента.

Тишина. Тежко дишане. Току що Джесика призна че ме обича. Мен, нехранимайкото, този който прави всички глупости и дивотии. Хиляди пъти съм си представял варианти на това как ще и се разкрия, но нито веднъж не по този начин. Обрисувал съм в съзнанието си фигурите ни. Как тя казва че не ме обича и сърцето ми е разбито. Не можете да си представите колко възможни варианта има на това едно сърце да бъде стъпкано. От директното „чувствата ни не са взаимни“ през „влюбена съм в брат ти“ до „ аз те обичам, но само като брат“ . Лично мен от последното ме боли най - много. Подобно на деветдесет и деветте неуспешни опита да се направи крушка и аз имах горе долу толкова неуспешни сценария и никога нямах смелостта да си представя успешния. Ето че всичко се случи. Как не съм го усетил? Защо се подцених толкова? Забравям за всичко. Не съществуват нито студенти, нито луд професор с бомба. Само тя и аз. Очи в очи. Усещам диханието ѝ. Приближавам я до себе си. Гърдите и допират моите. Прегръщам я с все сила. Усещам че плаче. Недей, моля те. Хващам главата ѝ. Трия сълзите ѝ. По погледа ми тя чете, че е в безопасност. Усмихва се, аз също. Разстоянието между нас е все по – малко. Приближаваме устни един към друг, но какво? Това свистене, от къде се чува? Писък! Като ехо в пещера ставащ все по – силен и по - силен. Чува се дума, която все още не мога да оприлича на нищо познато. Вече чувам ясно, пистолет. Значи това беше изстрел? „ Не помръдва!“, Кой не помръдва? Очите на Джесика вече не ме гледат така, няма живот в тях.