Беше късен юлски следобед, горещ и мъчителен и тъй лежерно проточен, сякаш никога нямаше да си иде. Но слънцето бавно отскачаше на запад и вече се тулеше зад високата сграда, някога фабрика за текстил, днес призрачен скелет, изтърбушен отвътре и оглозган отвън от природните сили и човешките набези. Прашната напечена улица беше пуста, не минаваха ни коли, ни хора. Само две кучета, едното жълто, другото черно, деляха братски сянката под един очукан контейнер, а над тях, в маранята, мърлява котка тършуваше вяло из торбите с боклук.
В пресечката, откъм автогарата, се зададе някакъв мъж. Беше висок и слаб, в светли ленени дрехи, намачкани, позагубили форма и все пак свежи и дръзки на фона на унилия прашен пейзаж. Човекът дърпаше след себе си куфар – отегчено и малко отсечено, с яд на недомислието да тръгне с автобус, че и с толкоз багаж в тая жега. Кучетата дигнаха стреснато глави, едното, черното, не издържа на необичайния шум и движение и побягна, подвило опашка. Котката наостри уши, но п ...