Беше късен юлски следобед, горещ и мъчителен и тъй лежерно проточен, сякаш никога нямаше да си иде. Но слънцето бавно отскачаше на запад и вече се тулеше зад високата сграда, някога фабрика за текстил, днес призрачен скелет, изтърбушен отвътре и оглозган отвън от природните сили и човешките набези. Прашната напечена улица беше пуста, не минаваха ни коли, ни хора. Само две кучета, едното жълто, другото черно, деляха братски сянката под един очукан контейнер, а над тях, в маранята, мърлява котка тършуваше вяло из торбите с боклук.

      В пресечката, откъм автогарата, се зададе някакъв мъж. Беше висок и слаб, в светли ленени дрехи, намачкани, позагубили форма и все пак свежи и дръзки на фона на унилия прашен пейзаж. Човекът дърпаше след себе си куфар – отегчено и малко отсечено, с яд на недомислието да тръгне с автобус, че и с толкоз багаж в тая жега. Кучетата дигнаха стреснато глави, едното, черното, не издържа на необичайния шум и движение и побягна, подвило опашка. Котката наостри уши, но продължи да си рови.

      Току след контейнера мъжът пресече, спря на отсрещния тротоар и се огледа. Всичко му изглеждаше променено. Нямаше ги големите липи от двете страни на пътя. На времето в  бухлатата им зеленина гнездяха гугутки, а в хладината им долу сайбийски ръце бяха направили пейки – пред всяка къща, до всяка порта – и пейките рядко оставаха празни. На мястото на липите някой бе посадил каталпи. Болнави и разкривени, те растяха насила, заложници на асфалта, на прахта и на жегата. Изчезнали бяха и старите борове пред фабричния зид, някога обрамчен с гиздав бръшлян, сега порутен, набързо пристегнат с грозна рехава мрежа. В спомените му от двете страни на улицата се редяха къщи – малки, на един или най-много на два ката, с кипри градинки отпред, с табелки „Образцов дом“ на прясно боядисаните метални врати, с ниски кокетни огради и широки комшулуци. Сега бяха останали само две – тяхната и на съседката Кера, другото бяха блокове с грозни, озъбени тераси, напечени от слънцето. Да-а, времето не беше работило нито за него, нито за родния му град.

      Спря пред бащината си къща и подпря куфара на дувара. За миг мярна олющената боя на вратата, после натисна решително бравата. Тялото му поддаде напред, но срещна отпор. Беше заключено. Погледна наляво-надясно с досада: „Уф, къде ли са?“. Слънцето беше отскочило още по на запад и високите фабрични стени хвърляха дълги сенки към тротоара, но горещината и задухата си оставаха. Видя звънец  – натисна го плахо, после повтори и потрети като на пожар. Никой не излезе, не се обади. „Къде ли са се запилели?“ – на глас измърмори той и усети гърлото си пресъхнало. Преглътна мъчително. Колко пъти си беше представял тази картина: идва си, влиза и ... онемяват! Прегръдки, целувки, сълзи… После сядат край него, а той разказва, разказва … и пак плач. Не, няма вече кой да плаче за него. Майка му се бе споминала преди двайсетина години, за баща си тъй и не разбра кога си е отишъл, нямаше връзка с него, откак … Ама долен си беше старецът! Тайно, зад гърба му, да препише на брат му дял от къщата, уж да го гледал!

      Потърка нервно брада – никога нямаше да прости на стария тази глупост. На времето ходи, тича насам-натам – не можа да разтрогне договора. После склони баща си да му прехвърли втори дял чрез продажба, фиктивна де, има си хас! Една трета проклетият старец беше оставил за себе си, да не останел на пътя. Е, пътя го хвана той, Георги, запраши пак по Германия – и не беше си идвал до днес. Вкорави се сърцето му, не омекна ни от първата внучка, нито кога се спомина жена му. А днес се завръщаше. Не знаеше на какво се надява ... все едно, решил бе да опита с добро.

Натисна пак, но вратата не поддаваше. Оградата бе ниска, а високият тротоар от тая страна я правеше още по-лесно преодолима. Плочата на външната тоалетна, залепена за зида, направо го мамеше да се прехвърли, както някога. Но не посмя. Разядосан, хвана с две ръце ръждясалите пречки на портата, сякаш искаше да я извади от пантите. Пред очите му заиграха искри и през тяхната жарава той съзря градината. Погледът му жадно попиваше до болка познати картини, сърцето му се запремята в гърдите. „Асмите, какво грозде беряхме едно време от тях, дядо с каруца го караше да го продава!“ – поддаде на спомена възрастният мъж.  – А розите баба Мича сама ги присаждаше, нали завършила на времето Стопанско училище. Виж го ти, хитреца, какви домати отгледал! И ползва, ползва всичко от бащинията ми, а аз ходя да се трепя по чужди места!“  

      Горчивината на тия размисли върна гнева му, поутихнал уж в последните дни. „Ползва всичко толкоз години – а аз хоодя да се трепя im Ausland!“ – повтаряше си той, неусетно минавайки на немски, и хапеше устни от ярост.

„Георг, Георг, подиграха се с тебе!“ – помисли си с натежала душа. Беше излязъл зад граница с първите след Десети, там бе се оженил, там изгледа синове и дочака внуци. Напъваше като вол, не отказваше Angebot, оферта демек. Работеше по на две, на три, на четири места – където го повикат. Купи кола, после втора, къща, апартаменти за децата. Прие двойно гражданство, дочака европейска пенсия. Тогава изведнъж закопня да се върне. Имаше къде – успял беше и апартамента в София да запази, и на Банско и по морето да прикупи нещо – ха, на пътя няма да остане, дето се вика. Ама що тия тука да го правят на някакъв ... дъмкопф. Как беше на български?

      Обходи с поглед къщата – и мъка сви сърцето му. Не можеше да я гледа такава олющена, пред пропадане. Нямал бил пари! Селянин! Нещастник! Като няма, да ходи в чужбина, да види как се изкарват! Ама не, натиска се на бащинията, че е по-лесно. Бил гледал старите – че то гледане ли се вика, кога човек не е на легло, какво пък толкоз се е презорил неговият брат? Жив дявол! Ама бате ти Гошо знае какво да прави – Wie die Gaste auch das Fest! Още сега ще отиде при адвокат – и ще му дръпне на мизерника един Anspruch за пропуснати ползи. За цели 31 години ще предяви иск – свят да му се завие на братлето! Идиот!

      И като хвана куфара за дългата изтъркана дръжка, потътри го към центъра, към единствения хотел, който помнеше. От пърпоренето на колелцата по разбитите плочки жълтото куче се събуди, дигна лениво глава и се загледа след чужденеца.  После почеса ухото си с крак, легна на другата страна и като пъхна муцуна между краката си, пак се отнесе. На метър от него, топла и сънена, котката ближеше сгъната лапа. Дългият ден бавно отстъпваше на вечерта – а разхладата все тъй я нямаше.