Мъгливата ноемврийска нощ се бе спуснала в София и напомняше за наближаващата зима. Улиците в квартала бяха призрачно пусти като за 2011-та година, само от време на време се чуваше лай на бездомно куче или аларма на автомобил. В такава вечер почти на никой не му се излизаше, всеки гледа да се свърти малко у дома, това направи и Мартин – 26 годишно, закръглено момче, с кестенява коса и очи.

Предаването свърши и той отмести поглед от телевизора, леко натъжен – вече нямаше какво да гледа на него. Любимката му вече я нямаше - беше се влюбил в едно момиче от конкурс за млади изпълнители. Нямаше навика да гледа често телевизия, но от известно време, след работа, докато вечеряше със семейството си, се заглеждаше във въпросното предаване, защото тя не излизаше от главата му.

Мартин умееше да пее добре за непрофесионалист и да весели хората, макар той самият да изглеждаше леко тъжен и замислен. От семейството му го подтикваха да предприеме нещо по-сериозно за таланта му, даден му от Бог, но той все нямаше нужната смелост да го направи – беше си притеснителен. От време на време се молеше в някоя квартална кръчма да му дадат микрофона да изпее някоя стара тъжна сръбска песен или майтапчийски кючек с оркестъра – това бяха „сценичните” му изяви. Той можеше много повече.

Посетителите на кръчмите му ръкопляскаха, но това за него не беше достатъчно, мечтаеше някой ден и той да се качи на голямата сцена. Харесваше всякакви стилове музика, от всеки беше взел по нещо полезно. Работеше като таксиметров шофьор, не изкарваше кой знае какви пари, следваше задочно. Когато оставаше сам в колата, си пееше, тренираше гласа си по този начин и се абстрахираше от трафика и идиотите по пътя, имаше малко приятели, но нямаше в този момент момиче до себе си.

Мартин не беше от хората, които се влюбват лесно, но тя го покори от разстояние - стройна, миловидна, с дълга, права и тъмнокестенява коса, зелени очи и топъл глас – виждаше в нея неговата принцеса, за която беше мечтал. От нея лъхаше скромност и доброта, открояваше се от масовката в предаването (нахални и фалшиво пеещи младежи, търсещи своите петнадесет минути слава). Нейната подготовка и безспорен талант личаха отдалеч, стъпваше по сцената като сърна, с фини и грациозни движения, а гласът ù се стелеше из залата, съответно и от малкия телевизор в кухнята на семейството на Мартин. Мислено той беше около нея, разговаряха, забавляваше я, очите ù го гледаха влюбено и замечтано, а той имаше всичко на света...

- Какво си се умислил такъв? – попита го баща му, без да предположи, че ще го стресне и извади от неговия транс. 

- Ъ-ъ-ъ, нищо! Това момиче, което пя последно, е много хубаво и на външен вид, има и глас хубав, от известно време ми прави впечатление... – започна да реди Мартин и баща му забеляза неговото вълнение.

- А ти защо не се яви на тоя конкурс, сега щеше да си край нея, а не тука да точиш лиги! Тя е почти на финала, а ти блееш! – подметна шеговито той и като типичен отруден българин, в този час на денонощието, намиращ се в своята панелна крепост, придобита с пот на челото и лишения, отпи от чашката с гроздова ракия.

- То не става така – „режи, па яж”! Трябва си подготовка, търпение, външен вид, смелост... Последните две неща ги нямам особено много! А и тези участници са се отрекли от работа, училище и семейство заради конкурса, аз не мога да си позволя това, ти ли ще ме храниш? – отвърна му Мартин, леко раздразнен.

- Ха-ха-ха! Верно, че ти с тая пупа като излезеш пред журито - и ще настане смех! Карай си тогава таксито да ти дойде акъла и пей на пияниците по кръчмите! – рече в типичния си стил бащата.

- Остави детето! Знаеш, че има талант! Какво му се подиграваш! – каза майката в този момент и за една бройка да го халоса с тигана, който миеше.

- Е-е-е, ти пък си на всяка манджа мерудия, остави ни сега, приказваме си като мъже! – продължи бащата и удари още една глътка ракия.

- Същият като тебе е станал, с това шкембе – бащичко! Къде гледах аз навремето, къде-е-е-е... Само на китарата дрънкаше простотии и разправяше просташки вицове, а аз, глупачката, ти се впечатлявах! – продължи майката.

- Ама така те спечелих, нали! – рече той доволен и продължи - Айде, гледай си там чиниите, остави ни нас, мъжете, аз ще му помогна на детето да успее в живота!

- Гошо-о-о, освен да го научиш и да пие, не знам с какво друго можеш да му помогнеш! – отвърна майката и продължи с домакинската работа.

- Говори ми, Васке, слушам те! – рече патетично бащата и после се обърна към Мартин – Ей, а ти е крайно време да се поотракаш с жените малко! Ако трябва, ще идеш на някой от концертите, с цвете, ама да се обръснеш, не да ми ходиш като отшелник, и като свърши изпълнението, ще се качиш на сцената и ще ù го поднесеш с мили думи! И на това ли да те уча! На китара те научих, да караш колело и кола, крайно време е и към жените да си изработиш подход!

- Ти пък голям кавалер ще се извъдиш с тия цветя! – подметна пак майката – кога си ми подарявал цвете за последно, помниш ли?!? Аз не!!!

- Айде сега пък и ти! Наш’та работа е свършена вече, ето ги и резултатите – посочи бащата към Мартин и неговата по-малка сестра, която само слушаше разговора и предъвкваше храната.

В този момент въпросният чичо Гошо получи звучен шамар зад врата. Не му беше за първи път, нито за последен и само се ухили - още по-нагло.

- Простак! Крак да си бях счупила тогава, та да не те бях срещала! – каза отрудената женица и това беше всичко от нея по темата.

- Айде, стига вече! – ядоса се Гошо – той ще се оправи както си знае, не е малък, я гледай, 100 кила е почти! – дай да видим новините, усили малко тоя телевизор! – даде той нареждания на дългогодишната си другарка в живота и разговорът за сина им приключи и се отклони в друга посока.  

Междувременно Мартин се оттегли в стаята си мрачен и разгърна лаптопа. Отвори интернет търсачката и написа успоредно с името на предаването и името на въпросното момиче – Деница, беше го запомнил още първия път. След няма и секунда се появиха десетки нейни снимки и клипове – на сцената, зад сцената, пред журито, с различни тоалети, но винаги с онази нейна загадъчна и леко притеснена усмивка. Свали в бързината няколко снимки, които повече му харесваха и продължи търсенето. Натъкна се на фен форум на въпросното предаване и се замисли как точно да подходи и да пише на любимата си изпълнителка.

Коментарите под профила ù бяха десетки, може би стотици, и за да се открои, трябваше да напише нещо различно от „Браво!”, „Супер си!” и  „Само така!”. Трудно му беше. Замисли се „Дали изобщо участниците имат време и желание да ги четат тези неща?”, беше запознат, че подготовката на всяко изпълнение отнемаше време – тоалет, хореография и т.н., нещата не ставаха толкова лесно, както изглеждаха от екрана. В последния момент съзря и една статия, в която пишеше, че момичето има връзка с друг участник в конкурса – скандално момче, слаб, с рошава прическа, обеци, танцови умения и огромно самочувствие, но уви – слаби вокални качества. Искрата между тях била пламнала по време на репетициите и т.н. Момичето нямаше вид да си пада по такива момчета, но както е известно от народната поговорка - „Най-хубавите ябълки ги ядат свинете!”. Според Мартин, този младеж хич не я заслужаваше, но кой го пита него...

Това му дойде в повече, реши, че е време за сън и изключи преносимия компютър – чакаше го още един тежък, изпълнен с трафик и нерви ден.

******************************************************

Будилникът на телефона се разпищя и Мартин го изключи стреснат. Беше сънувал Дени (така я наричаше галено във въображението си, а и така се обръщаха към нея и хората от предаването – водещи, композитори, хореографи и т.н.) и се подразни, че е било само сън. Върна се бързо в реалността - стана, изми се, облече се и излезе.

Возеше всякакви хора с Хюндай Атос - малко корейско автомобилче, което му служеше вярно и беше станало като част от него. Повечето му колеги бяха дружелюбни и си помагаха взаимно и на шега го наричаха „Марто-Милето”, от известния сръбски певец Миле Китич, тъй като беше известен сред тях с любовта си към тази музика. Често, когато нямаше никой на стоянката, го караха да им попее, а той с усмивка приемаше и беше щастлив, че весели хората, а те много го уважаваха. Караше предимно денем, защото вечер сред клиентите преобладаваха наркомани, пияници, проститутки и прочее. Трудно се работеше с тези прослойки.

Денят беше студен, дъждовен и ветровит, но се случи беден откъм работа и оборот, напук на очакванията и Мартин се прибра по-рано от обичайното. Хората не можеха много да си позволяват да се возят на такси - всеки с наведена глава, скрита под шапка или качулка, чакаше градския транспорт, стискайки своето билетче, купено с последните стотинки.

Стоя известно време вкъщи, но не го свърташе, беше сам и реши да излезе да поработи още малко, да компенсира лошия ден.  Навън междувременно се беше стъмнило, но дъждът и вятърът не спираха. Излезе и подкара Атоса бавно, посока НДК. Спря на стоянката, застана последен и зачака – имаше доста коли пред него. Както си стоеше в колата на топло, изведнъж погледът му бе привлечен от нещо жадувано и познато – да, това беше тя – Деница от конкурса, с грациозната си походка и тяло, скрито под чадър, се приближаваше точно към неговото такси!

- Добър вечер! – рече тя любезно със звънкия си гласец, а в главата на Мартин звъннаха стотици радостни камбани, не можеше да повярва какво се случва в този момент – За хотел „Три Звезди” ще може ли? – попита го тя.

- Добър вечер! Да, заповядайте, разбира се, че може! – покани я Мартин и миг след това тя хлопна вратата, намествайки се удобно до него. Ухаеше на хубав парфюм. Хотелът не беше никак далеч, но явно на момичето не му се мръзнеше по спирките или бързаше.

- Вие сте Деница от конкурса за млади изпълнители, нали? – заговори я той нетърпеливо. – Гледах ви снощи, онази вечер и по-предишната... Много съм впечатлен! – изстреля той тези слова на един дъх.

- Ами, аз съм, да... – рече тя и сведе срамежливо зелените си очи – Благодаря Ви за хубавите думи! Малко хора гледат такъв тип предавания, а още по-малко оценяват труда ни...

- Може ли да си говорим на „ти”? – попита я нашият човек – Аз съм Мартин – продължи той и подаде пухкавата си ръка на нежното създание до себе си.

- Деница... Всъщност вече знаете... ъ-ъ-ъ, знаеш де... – смути се тя и очите ù притеснено се щураха на всички страни да прикрият притеснението. От силното отопление в колата ù стана топло, свали шала си и го остави на таблото, с идеята после да си го вземе.

- Аз също попявам от време на време, но така и нямам смелост да се явя на подобен телевизионен формат, а и външният ми вид... – каза Мартин и погледна към добре „оформеното” си коремче, направо шкембе си беше...

- Какво му е? – рече шеговито тя – и аз бях пълничка преди време, но с много лишения и упражнения успях да отслабна. А какво обичаш да пееш? – попита го тя.

- Ами... Сръбска музика, колегите ми даже на шега ме наричат Миле, не че пея като него, а заради факта, че обичам тази музика. Харесвам също и фолк от 90-те години, но само хубавите и смислени неща, БГ, народна и поп, както и много други стилове, но напоследък по сръбското съм се увлякъл. Едва ли ще се впиша, там пеете песни на световно известни изпълнители, гони се високо ниво, а не кръчмарско, като моето. Ти харесваш ли сръбска музика, защото гледам, че пееш предимно песни на Марая Кери, Селин Дион, Уитни Хюстън...

- Баща ми е от град Кула, Видинско, сръбският ми е като втори майчин език, обичам я музиката, но от предаването изискват да пеем от всички стилове, за да може човек да открие своя и за да се харесва на широката публика... Чудя се и аз за какво се хванах с тоя конкурс, за пуста слава ли, не знам... Родителите ми настояваха и бяха готови да ме издържат. Иначе нашето ниво да е чак толкова високо... Не мисля! Повече от половината там не знаят за какво са отишли! – рече тя и сетне си запуши устата – Май много се разприказвах, не знам дали е редно... – каза тя отново притеснена – ... аз, между другото, точно от запис на предаване си тръгвам, много е изтощително, от сутрин до вечер, повтаряме по едно и също нещо, докато не се хареса на екипа... – продължи тя и сетне замълча, замисли се как пред това непознато момче за нула време каза толкова много неща, че дори и лични.

- Не се притеснявай! Може да ми се има доверие! – каза ù Мартин, а междувременно вече бяха стигнали до хотела – Ами, стигнахме – рече той с лека тъга в гласа си, не му се искаше тя да слиза, тъкмо разговорът потръгна и беше интересен и за двамата, а и това му беше златният миг, кога щеше да я види пак? Само в сънищата, телевизията и интернет пространството... – в този хотел, предполагам, сте всичките участници в предаването, или? – опита се за последно да прикове вниманието ù закръгленото момче.

- Да, всички сме тук, такива са правилата, но е весело, събираме се, пеем си... Колко ти дължа?

- 3,57 лв. – каза Мартин.

- Заповядай! – каза му тя и му подаде банкнота от 5 лева - Лека работа ти пожелавам! Задръж рестото!

- Успех на конкурса и приятна вечер! – рече ù сияещият Мартин.

- Благодаря много, за мен беше удоволствие! Приятна вечер! – прозвъня вече любимият на Мартин глас и момичето се отправи към входа на хотела. Той я наблюдава няколко секунди, след това се опомни и пое накъдето му видят очите...

Беше толкова щастлив, усили си малко музиката, запя... Мислено се връщаше назад към приятния разговор, отново и отново... Както си караше, видя в тъмното силует, който му махаше. Спря.

- Добър вечер! За Младост? – попита премръзналият петдесетина годишен мъж.

- Качвайте се! – каза му веселият Мартин.

- О-о-о, сръбско! Я усили още, момче, и дай газ на тая калинка, че жената ме чака и ще ям бой! – рече ухиленият, премръзнал клиент и малката количка потегли с пълна сила.

- Тука на някоя девойка шала си взел, а, не те е срам! – каза му клиентът шеговито.

- Леле-е-е! – плесна се Мартин по челото и продължи да кара към адреса, който човекът му беше дал.  

- Ако се поогледам още, сигурно и гащи ще намеря? – продължи пак човекът и се смееше гръмко.

- Ъ-ъ-ъ, по-скоро е забравен шалът... – смотолеви Мартин.

След известно време калинката се озова на адреса, а човекът остави щедър бакшиш и потъна в тъмния вход на блока.

Мартин реши да се прибира и подкара към своя дом. Паркира пред панелния блок и взе шала със себе си. Всички вкъщи отдавна спяха и той се промъкна тихо, внимавайки да не ги събуди. След кратък тоалет си легна и прегърна шала, който ухаеше на същия лек и приятен парфюм. От вълнение, че я е срещнал, забрави да си даде визитката, можеше да му звънне да ù върне шала и така щеше да я зърне на живо още веднъж поне, но уви – Мартин винаги се притесняваше от красивите момичета и ставаше некоординиран и разсеян и така пропускаше златни възможности. Поне шалът щеше да му остане завинаги спомен от нея, тя все пак принадлежеше на друг. Заспа и отново я сънува...

Следва продължение...