Някога вятърът довя едно семе на едно пропукано, огряно от вечен мрак поле. Това беше мястото, където в края на деня, преди настъпването на нощта, Слънцето се скриваше и не се показваше до началото на новия ден. Там единствено Слънцето бе уязвимо. 
     Семето бе упорито и упоритостта му се превърна в нужните му светлина и вода. Семето расна, корените му раснаха, листата му раснаха, пъпките му пораснаха и се превърнаха в нещо ужасно. Цветето бе обидено, ужасно обидено, намръщи се и рече:
  - Щом съм грозно, всеки, който види цвета ми, ще ослепява, а при всяка своя дума от устата му ще излизат все по-страховити чудовища. Не, няма да загуби слуха си, за да може да чува отвращението в гласа на приятелите си! Това ще бъде наказание ужасно, но справедливо за бедата ми.
     Незнайни юнаци, тръгнали по незнайни пътешествия, намираха грозно възнаграждение на пустото поле.
     Слънцето виждаше огорчението на суетното цвете и мъките на пътешествениците. Един път, на здрачаване, точно преди да се скрие от небосклона, то каза на цветето:
  - Несправедливо постъпиха спрямо усилията, които положи, за да израснеш, но е също толкова несправедливо да погубваш хората, стигнали до мястото, където Слънцето е уязвимо, не си толкова ужасяващо.
     Цветето се сви, сбръчка трапчинки и като поразмисли с известни усилия отвърна:
  - Прав си! Но аз съм твърде ядосано, за да поискам да спра да причинявам бедствия на зърналите ме. Но може да направя компромис. Ако някой толкова незнаен и нечуван юнак стигне до тук и намери за красив грозния ми вид, аз ще приема, че не съм толкова ужасяващо и ще спра да погубвам смелите воини.
     Това било толкова отдавна, че малцина помнят. Така и не се появил незнайният и нечуван юнак. До един ден...
     Ей го там, с пот на челото и преметнат през рамо мях. Минаваше през селата, а хората се споглеждаха и питаха: "Кой е този и от къде се е взел?" След време се разбра, че е тръгнал от много, много далече, но никой не разбра защо е тръгнал от толкова далече. И докато хората се питаха кой е този, той изчезваше някъде зад далечните хълмове. И така отново и отново никому известният юнак се губеше от погледите.
     Най-накрая момъкът пристигна на пустото поле, към което явно се беше запътил. Видя цветето и цветето го видя и за изненада на растението, след толкова години, младежът не се сгърчи на земята внезапно, поразен от болки, не изпищя безмълвно от изненадваща слепота, ами се втурнал колкото му крака държат към цветето с молитва на уста.
   - Ето те най-накрая. Бащата на моята къпа годеница се зарече, че няма да ме пусне да се оженя за нея, ако не му донеса безценен дар от единственото място, на което Слънцето е уязвимо и понеже дядо ми разправяше за съдбата и красотата ти, реших тебе да взема като пример за най-хубавото възнаграждение.
     Слисано, цветето слушаше. Нима това бе незнайният и нечуван юнак? След такова време. Но какво говореше той, какво възнаграждение, та то беше прокълнато?!
   - Какви ги говориш, момче? Какво възнаграждение?
   - Най-голямото, та ти си толкова красиво с упоритостта си, че човек чак да си мисли, че Съдбата може да те накаже за нея и да те направи, както някои го наричат "красиво", за да привличаш погледите. Но не - Тя, Съдбата те направи наистина красиво и както ти го наричаш - грозно, за да не те притесняват хората и сега можеш да бъдеш упорито и то на спокойствие, а спокойствието е, е... да не се увличаме в приказки. Важното сега е, че аз трябва да те откъсна, за да те отнеса на тъста си. Да побързаме, за да мога час по-скоро да зърна любимата и най-накрая да се оженим. И въпреки всичко, най-редно ми се струва първо да ти поискам разрешение, за да те отведа от този тъй пуст и самотен, но все пак твой дом.
     Напълно смаяно цветето кимаше с главица на всяка дума на момъка, но щом чу, че той иска да го отведе, спря. Да го отведе?! Веднага, та тук висеше от хилядолетия, беше му писнало.
   - Откъсни ме, момче, нямам търпение най-накрая да видя как свят светува. Сбогом, Слънце, сбогом, поле. Ще спра да мисля за вас.
     И така цветето беше откъснато. То не знаеше, че това ще сложи край на живота му, защото никой не бива да се откъсва от дома, от същността си, както обеща да направи растението.
     Минаха лета и зими и най-накрая момъкът се озова пред къщата на сватовете си. В градинката годеницата му пееше и поливаше цветята си. Развълнувано, цветето видя какви грижи се полагат за събратята и сестрите му.
     Момъкът поднесе дългоочаквания подарък, а след месец вече беше женен. Бащата на съпругата му реши, че цветето трябва да остане при юнака, все пак то беше плод на дългите му усилия за правото да се ожени. Цветето заемаше специално място в сърцата на младоженците, за него се полагаха най-големите грижи и въпреки това то залиняваше все повече с всеки изминал ден, докато накрая се сбръчка до неузнаваемост.
     Един ден момъкът го изкара под Слънцето с надеждата това да помогне. Поливаше го, но без резултат. Отчаян се прибра в дома си, за да продължи с ежедневните си задължения. И тогава Слънцето видя стария си приятел цветето, видя какво е станало с него и му каза:
   - В какво си се превърнал, приятелю? Какво е станало с теб?
   - Умирам. Със смърт ми се отблагодарява този тъй незнаен и нечуван юнак за доброто, което му сторих. Откъсна ме без право на избор, а сега ме оставя да загина.
   - Имаше избор. Ти избра вместо да останеш в дома си и да се радваш, че не си наистина толкова ужасяващо, да заминеш от същността си и дори да я забравиш. Затова Съдбата те наказва.
     Така Смъртта отведе цветето. Едни казваха, че то отишло в Рая, разбрало най-накрая какво е било и в какво се беше превърнало. Други говореха, че е отишло в Ада, изпълнено с омраза и неприязън към всички. Трети твърдяха, че е заседнало някъде по средата, несигурно в чувствата си. То беше причината цветята да умират, щом са откъснати. Легендата обаче се носеше, легенда за красивото грозно цвете, неосъзнало какво притежава.