Вървя си по улицата. Пред мен – красива жена. В прекрасна къса рокричка, която не толкова скрива, колкото подсказва. Чудесни музикални токчета, пеещи като ксилофон. Веeща се руса коса като облак около новата Афродита…
И – сама…
Без типичната грозна приятелка. Без наглия мъж, режещ всички погледи към собствеността му. Без компанията, подсказваща, че ще трябва много инати и злоби да преодолееш, докато капнал допълзиш до заетото й сърце…
И то – заключено. Макар обикновено сърцето на жената да е като апартамент на свободен наем – пренаселено. Често дори със скелети, трупове и видения…
Настигам я.
Поглеждам я.
Тя ме прострелва с поглед.
Красив поглед на жадна душа сред пустинята.
Отвръщам като зов на самотен извор в единствения оазис.
Тръгваме заедно.
Пристигаме нейде. Влизаме някъде. Събличаме се ясно защо…
Оставам вкаменен. ...