Красотата на нощта                                  

„Не пей ми песни за деня,

Слънцето е враг на любовта.

Попей за сенки, за тъма,

За спомени от полунощ”                                      

Сафо

         „Всичко, което ни кара да прогледнем за това, което ни е трудно да видим, което ни помага да се вгледаме в красотата на заобикалящото ни, е всичко онова, което ни кара да се замислим за истинските неща в живота. А може би е онази тъмнина на нощта, която ни помага да видим съществуването си в нова светлина, като едно прозрение. Но дали само светлината може да ни помогне? Не е ли способна и нощта да ни убеди, че живота може да бъде далеч повече от това, което е ? О, да, красотата на нощта е напълно способна да ни накара да прозрем великолепието на невидимите неща”- помисли си тя.   Тези мисли й се въртяха в главата постоянно, откакто за първи път се събуди посред нощ. Реши да излезе на балкона. И едва след няколко минути видя толкова много скрити истини, дори онези, които й се бяха изплъзвали досега, защото забеляза колко тихо и красиво беше навън. Двойка млади хора се бяха сгушили на една пейка и се наслаждаваха на луната и звездите. Тя осъзна колко много надежда бе способна да породи тъмнината.Онова чувство, че си насаме с мислите си, че можеш да обмислиш толкова много аспекти от живота си, необезпокояван. Тя погледна нагоре към небето, зарея поглед сред звездите и видя колко много и красиви са те. Помисли си за живота, който води, за важните решения, които е вземала дотук и си спомни грешките, които е допускала. Усмихна се. Сега всичко изглеждаше така просто. Защото сега, в нея се породиха идеи как да поправи тези грешки. Независимо, че не можеше да ги заличи, а и не искаше. Защо да го прави ? Та нали от тях човек се учи…

          Миналото я застигаше, спомените също. Мислено, тя се върна назад във времето – спомни си онези мечти, които имаше, и колко време й отне да ги превърне в реалност. Тя почувства лекия полъх на вятъра и затвори очи. Когато ги отвори отново, осъзна, че през тази изминала нощ, нощ прекарана в мисли, тя си беше отпочинала много повече, отколкото, ако беше спала. Обмислените истини относно нея и животът й през тези няколко часа я накараха да разбере. Да разбере какво имаха предвид хората когато казваха, че тъмнината може да вдъхновява. Защото именно онези часове след полунощ пораждаха копнежа за нещо, отвъд това, което вече имаме. Тя сякаш видя през техните очи нощта. Именно това я бе накарало да обмисли важните неща в живота си. Чак сега видя истинската красота на нощта. Слънцето изгряваше. Вече беше готова за един нов ден.