Отварям весело очи
и виждам аз с усмивка
твоите гърди,
които нежно гушнали са ме
и още по-нежно
се свиват в моите рамене...
Ти носиш ми усмивка
лека, красива, мила,
ти носиш ме на ръце и аз
"злато" те наричам
и слънцето в мен палиш
и с лекия полъх на вятъра
страстно ме галиш...
Казваш ми, че ме обичаш
радваш ме с целувка
носиш армаган
и в същото време
забиваш ми нож в гърба.
Оставяш ме пак сама,
да плача, да ритам
да търся това,
което все ми отнемаш
на най-хубавата част от нощта...
Защо си такъв арогантен,
защо си страхливец не знам,
като беше друг някога
преди време да...
Но с тази промяна ме караш
едно - да вземам
живота си в свои ръце,
да се стягам, макар да не
мога миналото да забравя
и да бягам все по-далече
и по- бързо, и по-силно.
Затова сега аз ще напиша
истината и тя боли,
а ти си идиота от моите вече
минали дни...
А аз съм с кървящо сърце затрита
сега, но с добра,
надявам се, перспектива
за бъдещето и
за търсене на любовта...
© Ребека Иванова Всички права запазени