Краят идва с вампира....(в началото на 19 в.)

Пътят й свърши през една от влажните парижки нощи, в тъмната градина на прекрасното имение на лорд Енд.

***

- Къде отиваме? - попита Симон.

- Никъде - отговори й през шепот древният вапмпир...

... Ето до тук я бяха отвели твърдоглавието и дългите нощи, отдадени на греха. Сега бе сама в обятията на едно древно същество и смъртта бе толкова осезаема, че можеше да се докосне.

Всичко започна като бунт на едно малко неразумно девойче. Първо не се подчиняваше на родителите си и правеше каквото си иска. След това започнаха и срещите на Симон с господа, които бяха, меко казано, съмнителни. Накрая прекарваше нощите си по градските бордеи и в "хазартни къщи", а дните - в дълбок сън при спуснати завеси.

Симон сама не разбра кога точно бе залитнала до толкова, че да пропадне. Може би осъзна, че е стигнала дъното, когато една сутрин се събуди от силно бутане в леглото на един уважаван "джентълмен":

- Ставай по-бързо - съскаше той - жена ми всеки момент ще се появи. - Само това й каза, преди да изхвърчи през вратата и да я затръшне след себе си. Симон се облече чевръсто. Докато се измъкваше през задния вход на голямата викторианска къща, мерна за момент двете дечица на мъжа, с който бе прекарала нощта... Да, май тогава Симон разбра, че това вече не беше просто развлечение, а начин на живот. Живот, който бе покварил невинността на младостта й и връщане назад нямаше. Най-лошото беше, че тя и не искаше да промени нещата. Вниманието и ухажването от страна на многото и различни мъже всяка вечер и доставяше удоволствие, караше я да се чувства като кралица. Това, че сутрин я изхвърляха от леглото като мръсен помияр, бе ниска цена в сравнение с възможността да се поглези нощем. Не я интересуваше, че нейните любовници не я забелязваха, когато са сред хора и ако нещо се случеше с нея, никой не би я потърсил. Нищо не я интересуваше. Нали след залез слънце всички мъже й бяха в краката? Нощта бе на Симон, тогава всички я обичаха и я глезеха. Макар и на ужким, тя живееше за тази илюзия, спасяваше се в нея. Докато не се появи Самюел... Той беше добре сложен мъж на около 30 години, с поразително светли, сини очи, кожата му бе бледа и винаги студена, това караше Симон да настръхва. Изпитваше такъв екстаз, когато ръката й докоснеше голата плът на Самюел, какъвто само този, който се е горил с восък, може да усети.

Двамата се запознаха на "баловете в тесен кръг, за най-близките" на един от лордовете на Париж. Самюел се приближи до Симон, прошепна в ухото й покана за танц и тя прие. Танцуваха с часове, без да свалят поглед един от друг. Симон никога не се бе чувствала така с друг мъж, този сякаш четеше в нея, като в отворена книга, сякаш я изпиваше, като бутилка вино. Симон цял живот бе раздавала от себе си, от невинността, от младостта, от красотата си. Сега й бяха останали две неща: изхабеното тяло и душата. Самюел отлично знаеше това, той не искаше просто живота на Симон, той искаше да обсеби дните, нощите и фантазиите й. Искаше да притежава мечтите й, да контролира чувствата й. От много време това бе забавление за Самюел, да вкарва в капана на вечността глупави, наивни момичета, като Симон. Тя се бе изгубила в тъмното и сега бе в ръцете на самия дявол.

***

- Къде отиваме?! - попита Симон по-настоятелно.

- Казах ти вече, никъде не отиваш.

... И настана тъмнина...