КРАЯТ НА ЕДНА ЛЮБОВ В ЕДИН ЮЛСКИ ДЕН
В оня ден не успях да пристигна навреме, за да те видя.
Късно ми казаха, че си тръгнал, умиращ от болка.
Късно ми предадоха думите ти: "Кажете й, че аз си отивам".
Отивал си някъде.
Или никъде.
Там, където и аз ще отида някой ден.
Там, от където сме дошли.
От нищото.
Закъснях...
Белите престилки бяха стерилни от чувства и не ме пуснаха.
Имаха инструкции, които те пазеха от зараза.
Когато вече си бил полумъртъв.
В кома.
"И по-добре" каза ми някой, "Защото болката е нечовешка."
Тогава вече си бил нечовек.
Само дишащо тяло, което болката е приспала.
Завинаги.
Онова тяло, същото, чиято ДНК, кръвна група и гени носят децата ми.
Тялото, което после дойдох да получа от моргата, заедно със смъртния акт.
Грозният лист хартия, която известява, че вече няма човек.
Дойдох с камион, празен сандък, и няколко твои приятели, които трябваше да свършат черната работа на погребалната агенция.
Защото услугата струваше една заплата.
А ти беше без работа.
Аз имах заплата, но тя беше разчетена за хляба на децата ни.
Твоите приятели щяха да направят за тебе последен жест - да изкъпят тялото, да го облекат, да го положат в оня грозен сандък, подходящо декориран като за смърт и да го натоварят.
Тялото, от което си беше отишла една чиста душа.
В която някога се влюбих.
Душа, която беше от ония, които не могат със зъби да захапят живота.
И затова той го прави.
И ги мята извън борда като ненужен товар.
Ти вече беше само товар, който трябваше да натоварят на камиона, за да го върна в дома, който някога беше наш.
Товарът в каросерията беше тялото, което отказах да видя голо, студено и мъртво, защото някога бях го прегръщала.
Исках да го запомня такова, каквото беше тогава - красиво, силно, горещо, младо.
Онова, в което беше се превърнало, лежеше сред камара цветя.
В някаква дървена кутия.
Но не беше ти.
Беше нещо, което не познавах.
Макар че много преди това ти си беше отишъл от нас и беше избрал живот, в който нас ни няма, вината вече нямаше значение.
Защото ти беше баща на децата, които ни свързаха. Завинаги.
Децата, които създадохме с любов.
Любов, която мислехме, че никога няма да свърши.
Защото любовта, която ражда деца, не трябва да свършва.
Но в този шибан живот не винаги става онова, което трябва.
Защото не винаги правим онова, което трябва.
После пуснаха проклетата дървена кутия в някаква дупка в земята.
И я заринаха.
Сухата пръст по дървения сандък понякога още барабани в ушите ми.
И пред мен се заредиха някакви хора, облечени в черно.
"Моите съ-болезнования" ми казваха те и стискаха ръката ми.
Дори и такива, които не познавах, ми казваха «съ-болезнования».
Поредното клише, което трябваше да значи, че съ-преживяват болката с мен.
Както и в други случаи, беше само общоприета лицемерна куртоазия.
Защото аз знаех, още от времето, когато ни изостави, че всичките сметки и всичката болка си бяха само мои.
Тези уж съ-болезноваващи хора не ги болеше с мен, че погребалната агенция не беше по джоба ми.
И не ги интересуваше, че плочата трябва да отгладуват децата ти.
А ако някой го интересуваше, то беше заради клюката.
Клюката, че еди кой си не е погребан според правилата, защото...
О, в това многоточие има понякога скрити толкова много причини да се радва една дребна душа.
После те спазваха ритуала и хапваха. И пийваха.
И казваха «Бог да прости» грешната ти душа.
Поредната жестока житейска гротеска.
Защото за тебе беше дошло времето, когато грешките на душата вече нямат значение.
След време, над мястото, където е заровено онова, което е останало от теб, поставих една мраморна плоча със снимка.
Повдигам я понякога, за да надникна в най-милите мигове от нашия живот. Те са по-малко.
Лошите, които са повече, се опитвам да забравя.
Идвам там през юли и оставям цветя.
Онези цветя, които все пропускаше да ми подариш.
Връщам ти ги, защото вината вече няма значение.
Сега ти ме гледаш с очите на дъщеря ни.
И ми говориш с гласа на сина ни.
И пушиш с неговите жестове.
Децата, които създадохме, вече не са деца.
Сега те се опитват да захапят живота, за да не ги захапе той.
А аз, една самотна скитница, заключих дома, който някога беше наш. Далеч от него, далеч от теб, оцветявам в черно дните от календара, които трябваше да бъдат твоите празници.
Един такъв черен ден е днес.
Ден, в който не си задавам въпроси.
Ден, в който знам отговорите.
Ден, в който сухата пръст по сандъка пак барабани в ушите ми.
© Юлияна Всички права запазени