КРАЯТ НА ЕДНА ЛЮБОВ В ЕДИН ЮЛСКИ ДЕН

В оня ден не успях да пристигна навреме, за да те видя.

Късно ми казаха, че си тръгнал, умиращ от болка.

Късно ми предадоха думите ти: "Кажете й, че аз си отивам".

Отивал си някъде.

Или никъде.

Там, където и аз ще отида някой ден.

Там, от където сме дошли.

От нищото.

Закъснях...

Белите престилки бяха стерилни от чувства и не ме пуснаха.

Имаха инструкции, които те пазеха от зараза.

Когато вече си бил полумъртъв.

В кома.

"И по-добре" каза ми някой, "Защото болката е нечовешка."

Тогава вече си бил нечовек.

Само дишащо тяло, което болката е приспала.

Завинаги.

Онова тяло, същото, чиято ДНК, кръвна група и гени носят децата ми.

Тялото, което после дойдох да получа от моргата, заедно със смъртния акт.

Грозният лист хартия, която известява, че вече няма човек.

Дойдох с камион, празен сандък, и няколко твои приятели, които трябваше да свършат черната работа на погребалната агенция.

Защото услугата струваше една заплата.

А ти беше без работа.

Аз имах заплата, но тя беше разчетена за хляба на децата ни.

Твоите приятели щяха да направят за тебе последен жест - да изкъпят тялото, да го облекат, да го положат в оня грозен сандък, подходящо декориран като за смърт и да го натоварят.

Тялото, от което си беше отишла една чиста душа.

В която някога се влюбих.

Душа, която беше от ония, които не могат със зъби да захапят живота.

И затова той го прави.

И ги мята извън борда като ненужен товар.

Ти вече беше само товар, който трябваше да натоварят на камиона, за да го върна в дома, който някога беше наш.

Товарът в каросерията беше тялото, което отказах да видя голо, студено и мъртво, защото някога бях го прегръщала.

Исках да го запомня такова, каквото беше тогава - красиво, силно, горещо, младо.

Онова, в което беше се превърнало, лежеше сред камара цветя.

В някаква дървена кутия.

Но не беше ти.

Беше нещо, което не познавах.

Макар че много преди това ти си беше отишъл от нас и беше избрал живот, в който нас ни няма, вината вече нямаше значение.

Защото ти беше баща на децата, които ни свързаха. Завинаги.

Децата, които създадохме с любов.

Любов, която мислехме, че никога няма да свърши.

Защото любовта, която ражда деца, не трябва да свършва.

Но в този шибан живот не винаги става онова, което трябва.

Защото не винаги правим онова, което трябва.

После пуснаха проклетата дървена кутия  в някаква дупка в земята.

И я заринаха.

Сухата пръст по дървения  сандък понякога още барабани в ушите ми.

И пред мен се заредиха някакви хора, облечени в черно.

"Моите съ-болезнования" ми казваха те и стискаха ръката ми.

Дори и такива, които не познавах, ми казваха «съ-болезнования».

Поредното клише, което трябваше да значи, че съ-преживяват болката с мен.

Както и в други случаи, беше само общоприета лицемерна куртоазия.

Защото аз знаех, още от времето, когато ни изостави, че всичките сметки и всичката болка си бяха само мои.

Тези уж съ-болезноваващи хора не ги болеше с мен, че погребалната агенция не беше по джоба ми.

И не ги интересуваше, че плочата трябва да отгладуват децата ти.

А ако някой го интересуваше, то беше заради клюката.

Клюката, че еди кой си не е погребан според правилата, защото...

О, в това многоточие има понякога скрити толкова много причини да се радва една дребна душа.

После те спазваха ритуала и хапваха. И пийваха.

И казваха «Бог да прости» грешната ти душа.

Поредната жестока житейска гротеска.

Защото за тебе беше дошло времето, когато грешките на душата вече нямат значение.

След време, над мястото, където е заровено онова, което е останало от теб, поставих една мраморна плоча със снимка.

Повдигам я понякога, за да надникна в най-милите мигове от нашия живот. Те са по-малко.

Лошите, които са повече, се опитвам да забравя.

Идвам там през юли и оставям цветя.

Онези цветя, които все пропускаше да ми подариш.

Връщам ти ги, защото вината вече няма значение.

Сега ти ме гледаш с очите на дъщеря ни.

И ми говориш с гласа на сина ни.

И пушиш с неговите жестове.

Децата, които създадохме, вече не са деца.

Сега те се опитват да захапят живота, за да не ги захапе той.

А аз, една самотна скитница, заключих дома, който някога беше наш. Далеч от него, далеч от теб, оцветявам в черно дните от календара, които трябваше да бъдат твоите празници.

Един такъв черен ден е днес.

Ден, в който не си задавам въпроси.

Ден, в който знам отговорите.

Ден, в който сухата пръст по сандъка пак барабани в ушите ми.