Всичко започна като обикновена разходка за незрящия Александър Торньов. Той обичаше да се разхожда из Кооперативния пазар на родния си квартал „Люлин”, да слуша разговорите на минувачите, да „вдъхва” суетата и безгрижието на хората, които имаха привилегията да виждат. Така се чувстваше по-добре. Но в ден като днешния, когато хората пазаруваха за Коледа и се готвеха да посрещнат празника сред близките си, го обземаше тъга – той отново щеше да остане сам и за компания щеше да има само старото си радио „Селена”, което вече петнадесет години му беше другар в самотата. Жена му го беше напуснала преди десет години, взимайки със себе си в чужбина единствения им син, а майка му се бе преместила да живее в мизерната квартира на втория си съпруг.
Потропвайки с белия бастун по тротоара, той се придвижваше бавно към кръстовището. Хората на спирката бърбореха за какво ли не – за това, че елхите са скъпи, а на всичкото отгоре не са никакви елхи, а борчета; за това, че кокершпаньолът на съседа лае по цял ден заради гърмящите пиратки; за това, че бате Бойко май ще остане без компания по Коледа. „С него сме братя по съдба” – помисли си Александър и се подсмихна. Изостреният му слух попиваше всяка думичка, дори и шепненето на дебелата циганка: „Цигари, цигари”. Знаеше, че е дебела, защото веднъж се беше блъснал в нея и беше усетил тресящи се тлъстини. В далечината пърпореше хеликоптер.
Закачи с бастуна нечий крак и чу недоволно мърморене, което го накара да спре и да се извини.
– Нема нищо – отвърна “пострадалият” и продължи по пътя си.
Бастунът се опря в познатия стълб до контейнерите и Александър разбра, че е стигнал до светофара. Хората чакаха, значи светеше червено. После някой тръгна, но явно преди да е светнало зелено, защото човекът наблизо не помръдваше. После всички тръгнаха, тръгна и той. Пърпоренето на хеликоптера постепенно се превърна в мощен рев и тогава сякаш адът се отприщи….
Чуха се възклицания и сподавени викове на изненада. Хората се разтичаха, сякаш бягаха от нещо. Но не бягаха в една посока, а по–скоро се щураха. Александър усети силен удар в коляното и залитна, с мъка успя да запази равновесие. Някой пълзеше в краката му, чуваше се шумолене, като на настъпени сухи листа. Изскърцаха спирачки, след което последва грохот на мачкащи се ламарини. Още спирачки, после дрънчене на разбити стопове.
– Хора, какво става! Кажете какво става! – провикна се Александър.
Никой не благоволи да му отговори и той напрегна сетивата, с които разполагаше, и се опита да разбере какво става. Не се усещаше несвойствена за оживен булевард миризма, не се чуваха и експлозии. Явно не бе станал терористичен акт. Но какво виждаха зрящите? Какво бе причинило тази суматоха. Не се чуваше шум на автомобили. Защо хората зарязваха колите си?
Спомни си за един филм, в който двигателите на всички автомобили изведнъж изгаснаха. Какво означаваше това? Нещо с магнитното поле на земята? Ядрена катастрофа? В далечината се чуват сирени на приближаващи се линейки и полицейски коли? Нещо не се връзва. И защо хората продължават да се щурат напред-назад като обезумели? Само пръхтят, сумтят… все едно правят секс? Дошъл е краят на света? Ама нали уж всичко се размина преди два дена? А и кой нормален човек би повярвал на подобни глупости? Дори повечето американци гледаха скептично на предсказанията?
Мисли, мисли! Не се паникьосвай! Все ще се намери някой, който да ти каже какво става. Телефонът!
Александър извади мобилния си телефон и набра номера на майка си. Не можа де се свърже, нещо не беше наред с мрежата.
Мамка му, май маите се оказаха прави, па макар и с два дена закъснение!
Чуваше как наблизо се боричкат хора, чуваше грозни псувни, чуваше викове на болка.
Всички обезумяха! Да не би някъде да е бил изпуснат отровен газ? Но аз не надушвам нищо? Какво, за бога, виждат всички останали? И защо на мен нищо ми няма?
– Хора, кажеше какво става?
Някой се изсмя истерично и Александър го побиха тръпки, защото в този смях имаше нещо животинско.
Ами ако всички са се превърнали в зомбита?
Той пресече булеварда с бърза крачка, като на два пъти се сблъска в сновящи напред-назад хора. Никой от тях обаче като че ли нямаше враждебни намерения. Този факт го поуспокои малко.
Александър се отправи към дома си, който се намираше на около триста метра нагоре по булеварда. Тълпата като че ли се поразпръсна, но все още се чуваха стъпки на забързани хора. Хеликоптерът вече се бе отдалечил, но воят на сирени се засилваше.
Заехтя настоятелно дрънчене. Ватманът на преминаващия трамвай явно се опитваше да предупреди някого. Но без успех – последва силен трясък и по асфалта се посипаха парченца стъкло. Секунди по-късно шофьорът на автомобила индикира посредством псувня, че не е пострадал сериозно.
Чу се свистене на пневматични врати и от трамвая започна да излиза обезумяла тълпа.
Някой изкрещя:
- Отвори и задните врати, бе идиот!
Секунди по-късно пронизителен, изпълнен с болка писък, смрази кръвта на Александър. Той спря, чудейки се дали там някъде, на някакви си десетина метра от него, не умира човек.
– Спрете, прегазихте момичето, безумци! – извиси се над врявата треперливият гласец на възрастна жена.
Писъкът постепенно премина в зловещо гърлено гъргорене. Александър се спусна да помогне. Блъскаше се в идващите насреща тълпи, отнасяйки десетки удари, единият от които разби носа му, но накрая успя да се добере до трамвая и да напипа с бастуна си лежащото на релсите момиче. Приклекна до него и се извърна така, че да го предпази с тяло от стадото бизони, в което се бяха превърнали пътниците на трамвая.
– Така, така, момче, погрижи се за нея – каза възрастната жена и бързо се отдалечи.
Напливът спря, очевидно всички бяха слезли от трамвая.
– Добре ли сте, можете ли да се изправите? – попита Александър пострадалото момиче.
– Те… бутнаха ме… стъпваха върху мен… боли… гърдите… въздух, въздух…. не мога да….
– Спокойно, не се опитвай да говориш, ей сега ще дойде линейката, всичко ще е наред.
– Парите… взеха парите…
– Някой ти е взел парите? Майната им!
– Аз… аз… исках…
– Тихо, тихо, няма страшно... само не говори.
Сирени се чуваха, но не наблизо, а времето летеше.
– Чуй, идва линейката! Спокойно, момиче!
Александър се изправи, размаха ръце и закрещя:
– Помогнете! Ранен човек има тук! Вижда ли се линейка някъде?
Никой не благоволи да му отговори.
Той захвърли бастуна си, наведе се, вдигна охкащото момиче, което за щастие не тежеше повече от петдесетина килограма, и го понесе към място, откъм което долиташе най-близкият вой на сирена. Спъваше се, залиташе, но като по чудо нито веднъж не падна. А момичето през цялото време стенеше жално, притискайки с длани натрошените си ребра.
– Близо сме, близо сме… – рече, пъшкайки, Александър и ускори крачка, въпреки че коленете му вече трепереха от умора. Виеше му се свят, имаше чувството, че всеки момент ще припадне.
И тогава изскърцаха спирачки, изтрополяха тежки стъпки и някой пое внимателно момичето от ръцете му.
– Ще се погрижим за нея – каза непознатият. – А вие се прибирайте в къщи.
– Благодаря. Какво става? – попита Александър, докато присядаше на земята да си почине.
Мъжът изсумтя, след което се отправи към колата, без да обели и дума.
Александър се лута повече от час, преди да успее да се добере до дома си. Нямаше ток, така че най-верният му помощник – радиоприемникът „Селена” – не можеше да му помогне да разбере какво се е случило. Излезе от апартамента и почука на вратите на съседите, но те като че ли се бяха изпарили. Прибра се в апартамента си и се опита да се свърже с майка си по мобилния. Не успя. Седна на леглото си и покри слепите си очи с длани. Никога не се бе чувствал толкова объркан и изплашен. Имаше чувството, че всичко около него се разпада. И тогава стационарният телефон в кухнята звънна. Александър се втурна да го вдигне. Беше майка му.
– Саше, чак сега успях да ти се обадя, миличък! – гласът на възрастната жена трепереше от вълнение. – Край, Саше, край на мъките ни, ще се преселим на по-хубаво място, ще се махнем от този скапан…
Връзката прекъсна.
– Мамо? Мамо?
Никакъв отговор.
Александър се разплака. В главата му бясно препускаха объркани мисли. Малко по-късно правилното решение изведнъж изникна в съзнанието му. Извади приспивателните си. Глътна едно хапче, после още едно, и още едно, и още едно…
След половин час токът дойде и от говорителите на селената заехтя развълнуваният глас на млада репортерка:
- Както вече знаете от предходната извънредна емисия, в най-големия столичен квартал се случи уникално събитие, събитие, което местните ще помнят до края на живота си. Ето накратко какво се случи. Днес в петнадесет часа и седем минути над Кооперативния пазар е прелетял хеликоптер, от който са били разпръснати, повтарям – разпръснати, милиони банкноти. Според достоверен източник, пожелал да остане анонимен, става въпрос за един милион банкноти с номинал десет лева. Няма никакво съмнение, че въпросните банкноти са били изхвърлени нарочно, но мотивите за това деяние тепърва ще се изясняват от прокуратурата. По последни данни при последвалите безредици са загинали трима човека; ранените са двадесет и трима, седем от които тежко. Обстановката постепенно се нормализира, но районът все още е отцепен от полицията. Но по-голямата част от парите е била… усвоена, така да се каже, от местните жители. Продавачка на вестници от района се е похвалила пред свои роднини, че за десетина минути е събрала двадесет и три хиляди лева. Но сега към последната информация. Случилото се предизвика голям интерес в чужбина и бе отразено от повечето световни медии. Краткото клипче с „брането” на пари, качено в Youtube, вече е било видяно от единадесет милиона човека. Ето и една важна информация, до която колежката Мариана Денева се добра преди минути – още преди да завалят парите, на ключовите кръстовища в квартала е имало хора, снабдени с професионални видеокамери, които впоследствие са заснели безредиците. Така че нищо ново под слънцето, уважаеми слушатели, както може би сами се досещате. Тези, които са си помислили, че се и появил новият Робин Худ, грешат. Ето какво каза уважаваният филмов критик Копринков, до когото се допитахме преди малко. Цитирам: “С подобни кадри може да се създаде документален филм, който да обере наградите на всички кинофестивали и да докара стотици милиони печалба на създателите си.” Това е засега от мен Рени Илиева. Бъдете здрави… и винаги хвърляйте по едно око към небето.
© Стефан Всички права запазени