Кредит "Живот"-част 1
Произведение от няколко части
-
454 3Проза » Фантастика и фентъзи
-
351 3Проза
-
Проза » Фантастика и фентъзи
-
342 1Проза » Фантастика и фентъзи
-
388 2Проза » Фантастика и фентъзи
-
329 1Проза » Фантастика и фентъзи
-
297Проза » Фантастика и фентъзи
-
382 2Проза » Фантастика и фентъзи
-
428 2Проза » Фантастика и фентъзи
-
339 2Проза » Фантастика и фентъзи
-
282 1Проза » Фантастика и фентъзи
-
Проза » Фантастика и фентъзи
-
Проза » Фантастика и фентъзи
-
247 2Проза
– Това са просто спомени– заключи накрая терапевтката, изключвайки холограмния си дневник. – Няма да ти навредят. Ще свикнеш с тях.
– Но това не са мои спомени! Не ги искам! Нямат нищо общо с мен! – възропта безсилно Ангела.
– Може би не още, но ще намерят пътя към ума и сърцето ти. Пак ти казвам- нужно е само да се смириш и да ги приемеш. – настояваше, но някак без изобщо да я притиска, доктор Ултима.
Елина Ултима. Последно поколение психотерапевт. Истинска находка сред себеподобните ѝ. Бе създадена и тясно специализирана да провежда психотерапия на емоционално сринали се човеци, чиито съприкосновения с все по-утвърждаващата се индустрия на присадените спомени, се бяха оказали не толкова добре предвидени от изчисленията на Алгоритъма.
Ангела знаеше, че е безсмислено да спори. На какво ли се надяваше като прибегна до услугите на Компанията след като им изпрати протестната си рекламация? Че ще я компенсират щедро? Или ще върнат времето назад до момента, в който бе с чист като бял лист мозък, готов да поема какви ли не изкуствено породени емоции от несъществуващи и недействителни минали събития?
Не, нямаше защо да продължава да си губи времето тук. Все пак то бе законно разплащателно средство, а тя никога не се бe къпала в излишък от него. Затова, без повече да протестира, стисна подадената ѝ синтетична ръка и ѝ прехвърли четиридесет и пет времеви кредита от таз месечната си заплата, като тактически пропусна да си запише час за следващата седмица. Само, че машинният ум на терапевтката веднага отчете нарасналото у нея хормонално напрежение заради гузната ѝ в момента съвест и равният глас съобщи заучената фраза:
– Необходимо е потвърждение. Сряда, двадесет и втори март, две хиляди сто деветдесет и пета година, осемнадесет часа Централно Европейско Време. Ангела Лилиева. Диагноза- личностно разстройство на базата на конфликт на спомени. Моля, потвърдете ръчно!
Ангела скръсти ръце и изгледа изпод вежди изкуствения интелект пред себе си, давайки си сметка, че на нея ѝ е все едно, стига да няма пропуски в дневния си отчет. Затова и се опита да заобиколи логичния път, използвайки обикновена човешка хитрост:
– Не си знам графика за идната седмица. Ще се обадя допълнително да си запиша час.
– Командата не е разпозната. Моля, опитайте отново!
– Излез от досието ми.
– Неразпозната команда. Достъпът- отказан.
Ангела вдъхна дълбоко и направи още един опит:
– Направи си спешна диагностика, Елина. Имаш утечка на данни.
– Прието! Инициирам спешна диагностика. Скорошните данни ще бъдат временно заличени докато системата се рестартира.
Ангела се усмихна на себе си и остави машината да се отдава на заслужената си самозаблуда.
Последно поколение! Чудо голямо! Пред човешкото коварство никоя машина не бе достатъчно конкурентоспособна. Още повече, че хората като нея-самата бяха обучавани да общуват с машини още от зачеването си. Все пак точно наноботите се грижеха за стерилното и безупречно подреждане на наследсвената информация на бъдещите хора, за да се избегне развитието на смъртоносни в близкото минало генетични болести и предразположения към тях у бъдещите свръхчовеци.
Ангела бе такава. Висока, стройна, русокоса и синеока красавица, за която всеки спорт бе арена за жънене на титли и подобряване на рекорди. Същото важеше и за полето на науката. Или изкуството. Трябваше просто да си избере съответната сфера на влияние и щеше да реализира пълния потенциал на една бляскава и гениална кариера в нея.
Нямаше нужда дори да се напряга. Просто трябваше да следва стриктно инструкциите на Алгоритъма- този технически абсолют, който превърна човешкия живот в детска игра преди по-малко от половин век.
Всичките ѝ познати бяха послушни изпълнители. И многократно бяха достигали висините в своите области. Странно, но бяха доволни от сигурността на самотното си съвършенство. Затова и не прибягваха до нововъведенията.
Но не и тя. Ангела поглъщаше всичко ново с настървение и трепет. Никога не ѝ бе достатъчно само едно преживяване и само от една единствена гледна точка. Затова и когато ѝ предложиха да изпробват върху нея новата технология за вменяване на приятни, но фалшиви спомени с цел временно удоволствие, тя охотно прие да бъде един от експерименталните обекти.
Усещането бе възхитително. Нещо средно между екстаз и благоговейно съзерцание. А може би и двете в някаква съвършена спойка. Ангела имаше право на избор какви точно спомени да бъдат вграждани в съзнанието ѝ и колко точно да останат там. Тъй като нито веднъж не се проявиха странични реакции, тя с готовност подписа двугодишен договор за абонамент на услугите, с който се задължаваше да изплаща на Компанията определено, минимално количество от жизнените си кредити. В замяна щеше да се наслаждава ежедневно и безлимитно на каквито преживявания самата тя реши и спомените за тях щяха да бъдат живи в ума ѝ и да я обливат с вълни от хормонално удоволствие. Отново и отново.
Само че при последния ѝ сеанс нещо се обърка. Имплантирани ѝ бяха чужди спомени, заедно с онези които сама си беше пожелала. И, чудно нещо, чуждите някак си успяха да изместят нейните собствени и да обсебят напълно ума ѝ. Вече не бе способна да достига върховете на способностите си, нито пък да превключва свободно между това да е олимпийска шампионка по маратонско бягане или нобелов лауреат по физика.
Нещо в нея се пречупи. Затова и се възползва от правото си на рекламация, с което ѝ се осигуряваше квалифицирана помощ, с чието съдействие тя трябваше да се справи с “душевното” си неразположение.
Споразумението, обаче, я обвързваше да провежда терапия с определен от Компанията специалист, а това означаваше да посрещне с отворени обятия синтетичния алгоритмично кодиран ум на една машина в живота си.
В началото сеансите вървяха добре. “Терапевтката” я подтикваше да споделя, задаваше ѝ насочващи въпроси и в крайна сметка Ангела сама стигаше до отговорите, от които се нуждаеше. Но постепенно, в професионализма на доктор Ултима като че започна да се прокрадва лично отношение и лек скептицизъм. Дори презрение. Сякаш я интервюираше все по-реален човек от плът и кръв, който на всичкото отгоре се опитваше всячески да ѝ хвърли прах в очите, за да спре да рови там, където не бива. Това никак не се хареса на Ангела. Тревожността ѝ нарастна, присадените спомени пулсираха все по-ярко в главата ѝ, а Елина продължаваше да твърди неизменното: “Това са просто спомени. Ще свикнеш с тях.”
Дали зад съвършената машина не се криеше истински човек? Или пък силициевият ум бе придобил максимално количество човешки черти и сега ги осмисляше, след като ги бе систематизирал и анализирал подробно?
Ангела не се интересуваше. Единственото, което желаеше, бе да се върне към предишното си безметежно битие и да се наслаждава на програмираното си съществуване. Само, че възпоменанията за нещо, което ѝ се струваше толкова чуждо колкото би могла да е и пришитата ръка на разложен мъртвец, нямаше как да се впишат в него. Затова тя се реши на една отчаяна и немислима за съвременния човек стъпка: Щеше да проникне в централното управление на Компанията, за да установи чии са спомените в главата ѝ и защо са ѝ имплантирани. След това щеше да си върне “Фабричните настройки” и всичко да си бъде както преди. Или такъв бе поне първоначалният план.
Защото да живееш със съзнанието, че някога си творяла светове и си разрушила този, в който съществуваш в момента, си е меко казано стряскащо. И никой антидепресант, колкото и перфектно синтезиран да е, не би те спасил от лудостта на подобно знание…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Митева Всички права запазени
