Някога живеело едно бедно момче, сираче, гледала го една стара баба. Като се споминала му рекла, предсмъртно:
- Отивай синко по света, човек да станеш!
Тръгнало момчето да си търси късмета по света. Ама нали било бедно, ходело с кърпени дрехи, а на вид било кльощаво - ребрата му се броели. Ама трябвало си занаяд, нещо да си изкарва хляба. Срещнал един дървар да да кара трупи:
- Чичо, ще ме научиш ли да сека дървета?
- Не ставаш, чиче, много си слаб, ела като заякнеш! - заявил дърварят и си заминал.
Вървяло, вървяло и видяло една кръчма, влезло да пита кръчмаря.
- Чичо, ще ме вземеш ли да чистя огнището, да мия казаните?
- Не ставаш, много си дрипав, чиче, ела като си закърпиш гащите! - напъдил го кръчмарят.
Продължило по пътя и стигнало една мелница. Влязло при мелничарят, който мелел брашно.
- Чичо, ще ме научиш ли да меля брашно?
- Не ставаш, много си мръсен, чиче, ела като се изкъпеш! - отвърнал мелничарят.
Помислило момчето, трябвали му години и храна да заякне, трябвало конец и игла да се закърпи, а за мелницата трябвало само да се изкъпе и изпере. Тръгнало през гората да търси вода, стигнало една река, а до нея змей, около него се била събрала голяма тълпа.
- Който се топне във водата и от него тръгне бяла вода, на него ще дам крилата и силата си - говорел старият змей.
Редяли се девойки, попове, юнаци и работници. Реката текла синя, червена, жълта, но не и бяла. Момчето решило да се пробва и като дошъл неговия ред, потопило си слабите крака в реката, а оттам бликнала бяла вода като мляко. Змеят се усмихнал и му дал крилата си.
- Силата ми е голяма, но вече съм стар, затова исках да я дам на някой с чиста душа, къдео нито завист го гризе, нито злоба. Много мъка си видял, ама не си си нацапал душата. Вземи ги тия криле и полети високо, вземи тая сила и бъди справедлив!
Така момчето взело крилата на змея и полетяло високо. Станало непобедим юнак, който защитавал слабите и помагал на всички.