Кредит "Живот" - част 3

“Зная всичко за теб, грешко в системата. Въпреки това продължаваш да си ми интересна. Защо?”

Йоан преплете пръстите на дланите си и ги постави зад главата си, протягайки се в креслото. Изпъна петите си напред, така че прасците му да се стегнат. Изправи се и започна да пружинира върху пръстите на краката си. Раздвижването по време на смяна бе задължително и той не пропускаше ежечасово да го упражнява. Не му бяха необходими системни напомняния, той прекрасно можеше да се грижи и сам за себе си. Беше благодарен на родителите си за класическото традиционно възпитание, което бяха приложили при отглеждането му. Как иначе щеше да съзрее тъй критичен и съмняващ се във всичко наоколо?

Може би беше време да ги посети. Отдавна не беше ги виждал. Сигурно вече изкарваха новата реколта марули и репички, докато той се чудеше какво точно иска от любопитната “системна грешка”, която не излизаше от мислите му.

Да, беше хубава. Но коя ли жена в днешно време не беше? Генетичната селекция се грижеше да се създават красавици- здрави, умни, покорни. За благото на самите хора, болката и инатът бяха елиминирани от базовия поведенчески набор, който се вкарваше в генома им. За да не съществува дори минимален риск от избухване на конфликти, които да застрашат безметежността на съществуването им.

На жените не им се налагаше да изпитват неудобствата на бременността и последствията от нея. Можеха да останат във вида на “Мис абитуриентски бал” цял живот ако разполагаха с достатъчно кредити, за да си го позволят. Единственото, което се изискваше от тях, бе да се явяват на профилактични прегледи и да съдействат при инсталирането на препоръчителни подобрения по себе си.

При мъжете положението не бе много по-различно. Здравословното съревнование помежду им, както и приятелството се свеждаха до прекарване на съвместни развлекателни вечери на игри и консумация на алкохолни напитки и упойващи субстанции, разрешени от Алгоритъма, но в строго определени дози и по предварително одобрен график.

Човечеството живееше, за да се забавлява. Машините вършеха цялата черна работа, а работливите пчелички като Йоан-Светослав се грижеха всяко отклонение от нормата, застрашаващо идилията, да се премахва своевременно. 

Класата, към която принадлежеше той, обаче разполагаше с право на избор за разлика от безволевите и безотговорни еуфорични дебили, за чието безоблачно съществуване отговаряше. Макар и да бяха малко, на хората като него им се даваше разрешение да живеят в относителна свобода. Да решават как, къде, с кого да прекарват свободното си време, какви хобита да имат, да притежават източници на страничен доход, да посещават места, които Компанията не контролираше- природни паркове, древни исторически забележителности, изоставени селища. Това беше официална част от договора, който всеки програмист сключваше с ясното съзнание, че целият му живот от тук нататък принадлежи на Алгоритъма, освен в моментите изрично указани в споразумението.

Родителите на Йоан имаха огромен принос за възхода на Компанията с революционното изобретение на имплантатора на щастие навремето. Затова и при пенсионирането им, което в тяхната област бе едва на четиридесет годишна възраст, заради амортизацията на аксоналните връзки в мозъка им вследствие на двадесет и четиричасовата му употреба на пълни обороти, Компанията им даде право на избор как да прекарат остатъка от живота си. Те, разбира се, нагледали се достатъчно на последиците от интелектуалния упадък на човечеството заради консуматорския му устрем, избраха простия, но усилен трудов живот на село. Там отгледаха и Йоан и му предадоха безценните житейски уроци, които само любящите и отговорни за бъдещето на детето си родители биха могли да му дарят.

Само тях можеше да вини Йоан за това, че все търсеше тръпката на истинското усещане. Непрограмирано, нерепетирано, а импулсивно и несъвършено. Такова, каквото му го показваше Ангела.

Напомнянето все пак иззвъня. Не, че се нуждаеше от него. Той с нетърпение очакваше края на работния си ден, за да се впусне в неофициалната “проверка на нестабилния модел”, както бе написал в доклада си пред Дан- Валентин относно нерегламентирания си интерес към “аномалията”.

В 15:37 тя щеше да мине по главната алея в Градската градина. Затова, още в 15:30, Йоан вече седеше на пейка до вендинг автомат, преоблечен в ежедневното си неглиже- облекло, навлякъл своята броня срещу Системата - непроницаемите очила, скриващи половината от лицето му. Другата половина я покриваше закопчан догоре черен суичър с качулка. Ръце в джобовете на широки, безформени панталони, кецове с дебела подметка- всичко необходимо за да скита напълно необезпокояван през свободното си време.

Ангела се зададе по централната алея. Носеше безличен сив костюм, който не вадеше на показ и един процент от генетичното съвършенство под него. Но пък не тялото, а лицето ѝ казваше всичко необходимо на опитния наблюдател за да възкликне: “Тази жена е специална.”

Йоан търпеливо изчака тя да се приближи до автомата, абсолютно убеден че ще го стори. Не, защото беше програмирана. А защото ѝ беше навик. Обичайно повтарящо се действие, част от рутината на зрелия и осъзнат индивид.

И ето, че тя го стори. В ушите ѝ звучеше електронен глас от книга, която слушаше и си личеше че следи развитието с интерес. Но едно досадно прекъсване изкриви лицето ѝ в грозна гримаса:

„Внимание: просрочена консултация с лицензиран поведенчески модул. Запишете час. Запишете час. Запишете...“

– Проклятие! Точно на кулминацията! – ядоса се тя и помръкна.

Йоан изчака, за да види докъде ще се разпростре раздразнението ѝ и не се разочарова. Тя скъса ципа на дамската си чанта докато се опитваше да я отвори, а в ухото ѝ кънтеше напомнянето. След като все пак успя, я изпусна в търсене на електронния си дневник и изхлипа безсилно, приклякайки за да си я вземе. Обръщайки погледа си нагоре, очите ѝ срещнаха неговите, макар и скрити зад хелиоматични стъкла- черни като зараждащите се в ума му намерения към нея.

– С нещо да помогна? – започна Йоан, докато Ангела още се опомняше от внезапно овладелите я гняв и безсилие.

– Х-м… Едва ли. Но благодаря за предложението! – отвърна му тя с усмивка. Широка и кокетна. Искрена.

Беше успяла да отложи алармата. Затова се зае с поръчването на напитка от вендинга. Машината сканира биометрията ѝ, за да изчисли най-подходящата за нея в момента и ѝ даде чай. Билков. Без захар.

– Или сте прекалила с кофеина, или Алгоритъмът проявява нечувана милост към вас. Кафето тук е отвратително. – заговори я отново Йоан когато тя седна на пейката до него.

– Това ли правите през свободното си време от Компанията? Заговаряте самотни жени по вендинг-автоматите? – отвърна му обвинително Ангела.

– Не. Помагам им да се справят с досадни уведомления и се превръщам в принца-спасител на бял кон. После са ми задължени за цял живот.

Ангела почти се засмя.

– Какви досадни уведомлениия?

Право в целта. Любопитството ѝ беше пробудено. Йоан извади от джоба си устройство, което не принадлежеше към гражданския каталог и изчака напомнянето в ухото ѝ да се задейства отново. Мъчителната ѝ гримаса го засвидетелства.

Йоан протегна ръката си към нея подканящо и след кратко колебание, тя му даде своята. На вътрешната страна на китката ѝ се виждаше отчетливо баркодът за контрол и проследяване. Йоан мина внимателно с устройството си над него. Екранчето примига, изписвайки: „Принудителна консултация – деактивирана. Период: ∞“

Ангела издърпа ръката си като попарена и го изгледа с ужас.

– Ти…Току-що... спря нещо, което вярвах, че не може да се спре. – смаяно промълви тя.

– Точно за това го спрях. – спокойно ѝ отвърна той.

Ангела млъкна в търсене на правилните думи, с които да се обърне към него.

– Е, принце! Къде е белият кон, че нещо ми се губи?– подкачи го тя.

– Почива си в конюшнята в трепетно очакване на достойната за принца му дама. Напоследък истински принцеси трудно се намират. Да познаваш някоя?– не ѝ остана длъжен той.

– Може би принцът просто търси неправилно. – продължи словесната игра Ангела. Очевидно ѝ беше забавно. Езикът на тялото ѝ показваше, че благоразположението ѝ към него расте. Не му беше нужно да анализира биометрията ѝ и нивата на хормоните за да го разбере. Той просто го УСЕЩАШЕ.

– В такъв случай, уважаема госпожице, дали не бихте благоволили да ми дадете някой и друг съвет по отношение на правилното търсене на истински принцеси в, да речем, по-неформална обстановка?

Ангела наклони глава на една страна и скръсти ръце, оглеждайки го от горе до долу и обратно. Устните ѝ се разтеглиха, а очите- присвиха.

– М-да… Днешната младеж има доста странни методи за запознанство. Ангела-Константина! А вашето име, спасителю на девици в беда?

– Йоан-Светослав. На вашите услуги, принцесо!

Той се поклони театрално, което предизвика гърления ѝ, продължил поне пет минути смях. След което се успокои и с ръка на гърдите въздъхна:

– Оле-ле! Имах нужда от нещо такова! Благодаря, Йоане! Ами… Може да те черпя едно кафе. С истински кофеин. Не знам дали е достатъчно, за да ти върна услугата…

– Напълно достатъчно е. 

– Обикновено не се връзвам на подобни нескопосани импровизации. А и не разговарям с хора, скрити зад тъмни очила. Така че, ако държиш да продължим разговора, ще се наложи да ги свалиш. Обичам да виждам очите на човека, с когото говоря.

Едва доловима усмивка пробягна по устните на Йоан. Той помълча няколко мига преди да отговори, за да се наслади на реакцията и след това:

– Само ако ми обещаеш, че ще гледаш и това, което се крие зад тях…