Вместо предговор

Драги читателю, не се подвеждай от заглавието! Това, което ще прочетеш, не е пародия на криминален разказ. Това е най-добронамерено приятелско намигване към големите в жанра: Агата Кристи, сър Артър Конан Дойл, Жорж Сименон, Реймънд Чандлър, Джеймс Х. Чейс, а защо не и Богомил Райнов? Преднамерено в текста съм вмъкнал някои от най-известните им заглавия. Дано да си ги чел и да ги разпознаеш, любезни ми читателю! Ако някой си мисли, че е лесно да сътвориш и разплетеш една криминална загадка, то той дълбоко се заблуждава. Поне за мен не беше никак лесно и едва ли ще опитам скоро пак. Та самият аз до финала не знаех какъв е мотивът за престъплението! Добре, че героят ми се оказа печено ченге, водеше ме към успешното разплитане на случая и накрая заедно разкрихме и мотива!

Имам една молба към теб, драги ми читателю. Не бързай да отидеш на финала, за да научиш кой е убиецът... ако изобщо има убиец! Ако имаш търпение да изчетеш всичко преди това, сигурен съм, че удоволствието ти ще бъде многократно по-голямо. Ако пък нямаш търпение и хвърлиш тайничко едно око на финала, а после разплитането на загадката ти се стори твърде елементарно, то не ме упреквай, че не съм те предупредил! Приятно четене!

                                                                 КрУминале

   Будилникът звъни ожесточено. Бавно излизам от големия сън. Часовникът звъни отново. Замерям го с възглавницата. Учудващо точен съм. Пада и се разбива с трясък на пода. Малки зъбчати колелца се пръскат из цялата стая. Затварям очи. Отпускам се блажено. Само за миг-два. Часовникът отново звъни. Пипнешком търся друго подходящо нещо за хвърляне. Напипвам „ютията". Стряскам се. Последният път, когато я хвърлих, гръмна. От тогава избягвам да я хвърлям. Разсънвам се. Няма как. Трябва да ставам. Пускам крака на пода, а проклетият часовник звъни ли, звъни. Странно. Толкова точен удар, толкова разпилени чаркове, а той пак си звъни... Тогава се усещам. Звънът идва от коридора. Звънецът на входната врата... Язък за часовника! Хуквам да видя кой звъни посред нощ. В бързината се хаквам бос върху някаква пружина от часовника. Надавам кански рев. Онзи, който досега се беше облегнал върху звънеца ми, явно се стряска. Спира да звъни. Подскачайки на куц крак, стигам до вратата.

   - Кой е?

   - Аз съм, господин инспекторе!

   - Кой си ти, по дяволите? - мразя да отговарят неточно на въпросите ми. Особено когато полуръждясала пружина стърчи между безименния пръст и кутрето на десния ми крак.

   - Младши инспектор Попчалъклиев.

   - Така кажи бе, келеш! - махам веригата, отключвам и отварям вратата - Знаеш ли колко е часът?! Влизай!

   - Четири и половина... - келешът видимо се хили.

   - А така! Четири и половина! И какво му е смешното?

   Мълчи, но погледът му красноречиво се плъзва към табелата на отворената ми врата. Хич и не поглеждам. Обръщам се и закуцуквам към кухнята. Зная, че зевзеците от входа пак са написали с перманентен флумастер под името ми Крум Крумов „КРУМИНАЛЕН ИНСЕКТОР". След осем боядисвания на входната врата, се отказах да водя безсмислената битка. Всъщност аз съм си виновен. Когато реших на времето да си отпечатам визитки, само хвърлих бегъл поглед върху готовите. При толкова много „крум"-та, с които бях свикнал от дете, хич и не забелязах печатните грешки. Наистина, чудех се защо хората се смеят при запознанството ни, четейки визитката ми, но отдавах това на PR специалистите на министерството и телевизионни предавания от рода на „Акция" по БНТ... Месец по-късно комисарят на районното ме привика и ми размаха назидателно една визитка. Твърде късно, за съжаление. Бях раздал около двеста „крумовки". След време добиха статут на колекционерска рядкост. Колеги ми даваха десетачка за някоя от останалите... Последва предупреждение за уволнение, поради уронване престижа на министерството! Иди обяснявай, че мисълта ми изпреварва погледа! Че аз затова и станах круми... пардон, криминален инспектор на времето! Какво пишеше тогава по лозунгите? „Чекистът трябва да бъде с хладен ум, чисти ръце и горещо сърце". За очите нищо не пишеше...

   - Трябва да си с чисти ръце! Да не стане инфекция!

   Младокът ме изкарва от спомените, докато гледа как се мъча да извадя пружината от крака си. Скърцам със зъби, но не мога да събера кураж да я отскубна.

   - Слушай, келеш, не давай акъл, а помагай! Хващаш и дърпаш на „три". Аз

ще броя...   

   - Добре! - хваща я здраво.

   - Едно... А-а-а!... Нали казах „на три" бе! А-а-а!...

   В този миг келешът вече размахва победоносно пружината, а аз отново рева, опитвайки се да заглуша преминаващия под прозорците ми Ориент Експрес. От крака ми шурва кръв. При вида й забелвам очи и припадам. В далечината чувам размазан глас:

   - Трябва да се напикае!

   Тутакси се свестявам. Само това ми липсва! Да ми пикае на крака!

   - КОПЧАЛЪК-лиев! Мирно!

   Хвърлям поглед към копчалъка му. Слава Богу, закопчан е. Той се сконфузва. И също проверява с пипане дали е закопчан. Помня как се появи първия си работен ден в службата. Разпасан като читак. От дюкяна му надничаха червени боксерки с щамповани белезници върху тях. Явно момчето се вживяваше в ролята на лошото ченге. „КОПЧАЛЪК-лиев" му лепна естествено, сякаш беше роден с тази фамилия, а не с Попчалъклиев.  Той обаче упорито не искаше да повярва, че това има нещо общо с онези червени боксерки, а твърдо вярваше, че е КопЧалъклиев, демек Ченгето Чалъклиев. Щом му харесваше... Аз използвам и трите варианта, според случая.

   Четвърт час по-късно кракът ми е бинтован и шумно сърбаме горещо кафе в кухнята. Половината удоволствие на кафето е в сърбането. Останалата половина е в Цигарата естествено. Тя е с главно „Ц", защото това е името й. Понякога я наричам и галено Цецка. Само я мириша. Така е от седем месеца и осем дни. Доста е смачкана и омазнена, но няма как - кашлица.

   - Казвай, КопЧалъклиев, защо ме събуди по никое време?

   - Код „Червен телефон".

   Аха. Комисарят.

   - Е, и?

   - Звъни ти цяла нощ по телефона, но няма кой да го вдигне.

   Почесвам се озадачено. Бях забравил, че имам телефон. И нормално. Бих го чул, само ако железниците стачкуват. Така е, когато живееш до гарата, а парите не стигат за PVC дограма...

   - Чрезвичайна ситуация - продължава КопЧалъклиев - Цялата полиция е на крак. Нещо странно става от петък през нощта...

   - Казвай!

   Сержантът започва да ми разказва, но в този момент Пътническият „на" 4:55 за Церово, Лакатник и Мездра с трясък преминава под прозореца и заглушава думите му. Опитвам се да чета по устните му и да следя „жестомимичния" превод. Това, което разбирам, е следното: От петък през нощта са започнали масови кражби на... червени фенери от улиците. Аха, някой маниак сигурно е завлечен от някоя проститутка и сега си отмъщава. Питам с жестове „Е, и какво от това?" Отговорът е „Страшно много катастрофи". Разбирам и кимам. Всички ония бардаци около Лъвов мост са маскирани като хотелчета. То си е жива катастрофа да пристигнеш от провинцията и да се натресеш там с жена си и домачадието, ако няма червен фенер отпред. Но чак пък да е толкова важно, че да будят посред нощ най-добрия инспектор?... Влакът отминава, допиваме кафето. Прибирам грижливо Цецка в табакерата, обличам шлифера и отпрашваме към службата. Гъстата софийска мъгла се маже като латекс по стъклото на старичкия Шевролет модел 72-ра. Старичък, но само за заблуда. Под капака му мощно мърка двигателят от полицейска Волга модел 84-та. Чистачките работят на макс. Латексът се стича встрани на бели ручейчета. Прозявам се и прекарвам ръка по бузата си. Боде. Не се обръснах. Понеделник сутрин е. Чака ме тежка седмица. А казват, че денят не си личи по заранта...

* * *

   Влизаме на пръсти в заседателната зала. Колегите ожесточено спорят за нещо. Сякаш виждам десет малки разярени негърчета. Само Комисарят мълчи и ги слуша. С нас двамата ставаме дванадесет мъже и една жена. Отбелязвам го мимоходом. Не съм фаталист. Видимостта вътре е горе-долу като на улицата. Или е от цигарения дим, или от оскъдното луминесцентно осветление. А може и от двете. Пепелниците преливат от смачкани фасове. Ясно! Пак ще ме тровят, а Цецка ще си остане затворена в табакерата... Комисарят ме забелязва и се провиква:

   - Айде бе, Крумов! Наспа ли се?

   Колегите млъкват и мятат тежки погледи към мен. Торбичките под очите им  говорят ясно от кога са тук и какво мислят за съня и родните по женска линия на наспания колега. Пропускам небрежно въпроса и сядам кротко в ъгъла. Шефът обаче не смята да ме оставя.

   - Крумов, помощникът ти запозна ли те със ситуацията?

   Кимам с глава.

   - Каква е твоята първоначална версия?

   Правя многозначителна пауза, колкото да внеса малко съспенс и изстрелвам онова банално предположение:

   - Някой закъсал мераклия е ограбен от някоя проститутка и сега той си отмъщава като краде червените фенери...

   Настава гробовна тишина. Всички ме гледат втренчено. После избухват в дружен смях. Само шефът остава с каменно лице. Поглежда ме изпитателно над очилата си:

   - Ех, Крумов, Крумов! Ех, другарю крУминален инспектор! Пак ли се правиш на оригинален? Мисълта изпреварва погледа, а?

   Седем месеца от „онзи" разговор, а Главният не забравя! Щом започва да ме другаросва, явно работата е станала дебела. Пак неприятности. Карай, свикнал съм. Неприятностите са моят занаят. Гледам недоумяващо, а колегите се заливат от смях. Иска ми се да потъна във фотьойла от срам. Чувствам се господин Никой. Останалите в залата също ме чувстват такъв. Само две влажни женски очи премрежено шарят по тридневната ми брада...

   Към девет вече съм в час. Усамотили сме се с Надка от техническия отдел при ксерокса. Тя е на неопределима възраст. От десетина години твърди, че наближава трийсетте. И изглежда на толкова. А от петнадесет е разведена. Излиза, че на петнадесет е била вече омъжена? Защо ли не й вярвам? Зная защо ме набута тук, но днес не съм във форма. Усещам признаците на хроничната мигрена, а и раната на крака ми от онази пружина започва да пулсира. Докато колежката ме натиска върху копирната машина, успявам да разсея част от мъглата по случая. Отбранявайки се с въпроси, научавам най-важното. А то е, че от петъчната нощ не изчезват червените фенери, а СВЕТОФАРИТЕ по кръстовищата! Стига бе! Не вярвам на ушите си.

   - СВЕТОФАРИТЕ?!

   Надка кимва и използвайки стъписването ми, не пропуска да премине в нова агресивна атака. Сега ми светва всичко! Пътническият на 4:55 заглуши и обърна най-важната частичка от пъзела. А именно - обекта на самото престъпление. Ама и аз съм един! Лекомислено се доверих на онзи курс по жестомимичен превод. Просто забравих, че жестът за светофар и за червен фенер е един и същ!... Разсъждавайки за несъвършенствата на полицейските курсове за повишаване на квалификацията, не забелязвам как Надка се е разгорещила като циганско кюмбе. Ръката й е потънала дълбоко в моя панталон, а блузката и сутиенът й са се свлекли някъде около пъпа й. Разкрилата се гледка е забележителна, но съм виждал и по-впечатляващи. Пружината на леглото ми е пяла реквием не за една мръсница. Някой беше казал, че женският оргазъм е едно малко умиране... Сега обаче не е време за оргазми. Деликатно, но твърдо издърпвам ръката на колежката на почтително разстояние от мъжкото ми достойнство. Непохватно се опитвам да оправя и свлеченото й бельо.

   - Защо-о-о?... - въпросът е сърцераздирателен, а устните й застиват предизвикателно и широко във формата на последното „О" от редичката.

   - Време е за оглед на местопрестъплението, Надежда. Работа ни чака. А когато приключим случая, ще ти донеса твоите любими орхидеи.

   „О"-то неусетно преминава в присвито „У". Очите й хвърлят светкавици. Една от тях прераства в звучна плесница и попада право в дясното ми ухо. „Удряй, където боли!" Къде ли са я учили?

   - Простак! - разярено вдига блузката си и затръшва вратата  от страната на коридора.

   - Сбогом, моя красавице! - прошепвам го, но не помръдвам. Ухото ми пищи. Жени... Какво да ги правиш? Тайфуни с нежни имена...

 * * *

   Колата шофира КопЧалъклиев. Аз съм подпрял пищящото си ухо на стъклото на вратата. Приятният хлад го обезболява. Но така болката в крака става по-отчетлива. Опитвам се да не мисля за нея, а се взирам през стъклото, търсейки светофарите. Караме по „Сливница" към Сточна гара. Видимо всичко е наред. Невидимо също, защото мъглата скрива по-голямата част от пейзажа.

   - Тук си има светофари. Кражбите започват от гара Подуене нататък - младокът до мен е усетил погледа ми. Има хляб в това момче.

   Скоро минаваме тунела при споменатата гара и ето, че на „Оборище" се сблъсквам с първия обект на посегателство. Взирам се в рамката над пътя. Два самотни винкела, на които някога е имало светофари и един такъв между тях.

   - Този в средата го монтираха вчера. Резервен. След две катастрофи. Едната и с трамвай... - КопЧалъклиев услужливо дава подробности.

   Продължаваме нататък. На „Гео Милев" и при румънското посолство положението е подобно. Там липсват по три светофара. Във всяка посока! Осиротелите им винкели, на които са били монтирани, висят като Дамоклев меч над колите под тях. Шофьорите в тези коли се въртят и търсят да видят зелената светлина там, където са я виждали през последните пет, десет, двадесет години. Мълчим. Пътуваме към Телевизионната кула. Там ситуацията не е по-различна.

   - Отбий и спри! - гласът ми е хриплив и властен. Младокът до мен изпълнява заповедта. Слизам и взирам поглед в рамката над кръстовището. Кръгла метална тръба с малък диаметър, по който в тази влага и мъгла трудно би ходил и цирков артист. Абсурд е някой да се покатери по нея. Крадците са използвали стълба или вишка. Повече от ясно е. Освен ако не са ползвали услугите на Карлсон. Не онзи, който живее на покрива. Един друг Карлсон. Но той сега е в Пазарджишкия затвор. По мои сметки му остава да бъде там още година поне. Трябва да проверя. Може да е излетял и от там. Диктувам на КопЧалъклиев предположението си. Той старателно записва.

   - Да вървим, видях достатъчно. Останалото мога да разбера и от картата на София. Откъде са тръгнали, накъде са се запътили, къде ще направят следващия си удар...

   Потъваме в топлото купе на Шевролета. Младокът до мен ме поглежда с онзи дяволит поглед на келеш. Досещам се какво очаква. Кимам утвърдително. Той вади синия буркан изпод седалката, включва сирената и настъпва газта. Малките радости на живота. Сигурно пак е с червените боксерки на белезници. Ченге, какво да го правиш?!

* * *

   Ако някой си мисли, че работата на полицейския инспектор е свързана само с екшън, то той е в дълбоко заблуждение. Като изключим трудното прецапване на софийското задръстване с включена сирена, останалата част на деня преминава в къртовско ровене в свидетелски показания, в преглед на сведения от агентурната мрежа, в разпити на крими-контингента. Ако може да се опише всичко това с две думи, то положително те са „Голямата скука". Но човек никога не знае от коя трънка ще изскочи заекът. В почивките мачкам нервно Цигарата, мириша я и пия кафе. Към края на деня кошчето е пълно с празни пластмасови чашки от кафе, а аз съм отсял един арестуван и един свидетел, заслужаващи внимание. Първия го довеждат колегите. Някакво циганче каруцарче. Арестували го днес докато предавал смачкан светофар на пункт за изкупуване на вторични суровини. Твърди, че в петък през нощта е минавал с каруцата по „Ген. Данаил Николаев" и там го е намерил. Сигурно е разнасял с каруцата рози по нощните заведения? Освен ако не е колекционирал капаците на отводнителните шахти. Ще видим. Разбираме се с КопЧалъклиев, че този път аз ще съм лошото ченге. Въвеждат арестувания в стаята за разпити. Слаб, мургав представител на малцинствата. Колегата учтиво го настанява на въртящия се стол срещу мен. А аз намръщено насочвам запалената настолна лампа в лицето му и включвам диктофона:

   - Име, Е-Ге-Не и професия!?

   - Рашко ми името. Ейгенето не го помним... Иначе съм каруцар от Малашевци. Сабираме железо и картон, колкото да раниме ...

   Не го изчаквам да се доизкаже, а блъскам с юмрук по масата и изкрещявам:

   - Къкъв Рашко бе?! Трите имена по лична карта и рождена дата!

   Циганинът върти изплашено очи ту към КопЧалъклиев, ту към мене и уставно издекламирва:

   - Раджкапур Трайчов Асанов. Роден на девети септември осемдесе и втора година.

   Напушва ме смях. Раджкапур! Някой е гледал много индийски филми от преди времето на „Слонът моят приятел". Че и стария празник уцелили! Сред малцинството и досега се носи слухът, че ако родят на национален празник, държавата им дава по сто лева! Майтап! Колегата усеща, че ще се изсмея на глас и завърта стола на свидетеля към себе си. Говори му благо, като свещеник:

   - Рашко, сега ще те питаме някои неща. Къде беше в петък през нощта, какво прави и какво си видял?

   Отново ставам сериозен.

   - Слушайте ме внимателно, гражданино Раджкапур!  За лъжливи свидетелски показания попадате под ударите на закона! Ясно? Разказвайте сега и помнете, че разговорът се записва!

   Циганинът преглъща шумно, върти страхливо очи и започва:

   - Бех тръгнал посред нощ с каручката накъм Инсулт. Болницата де. Оная след Сточна гара. Там сега има ремонт и изфърлят матриали - железо, кашони, това-онова. Пепи техническия каза да отидем по-късно, той щел да приготви некакви стари пружини от креватите. А магла, магла, не виждах даже ушите на Ахил. Ахил е коньо. Кръстил съм го на брат Пит. Гледахме го по видеото... Та заради маглата карах по третоара, да не стане некой сакатлък. И тамън бех стигнал до светлофара на пешоходците и да завивам, Ахил зема та спре.  Шибнах го с камшика, а той ни напреде, ни назаде. Слезнах да видим какво има и минах напред. А там що да видим! На плочките пред Ахил светлофар! На земята! Земах го, некой де не го чопне. После у нас му свалих крушките и жиците... и...

   - Какво „и"?

   - Ами с големио чук натепах светлофара да се смачка. Да не зима место у каруцата. И го занесох на вторичните...

   - Значи ти си го откраднал?

   - Не съм го краднал! Намерих го. На, честен кръст! Да пукна, ако съм краднал нещо у живото си! - с едната ръка Рашко се прекръства, а с другата придържа ципа на якето си. За всеки случай. Да не би да вземе, че наистина да се пукне.

   - А нещо видя ли, чу ли? - Попчалъклиев се мъчи да му помогне.

   - Нищо. Само некакъв камион чух, че тръгна у мъглата. Изфорцира и избега.

   - Сигурен ли си, че е камион?

   - Е, как не? Не можем да сбъркам моторо на камион с моторо на кола!

   - А какво стана с пружините? - болката в крака ми напомня за една друга пружина.

   - Немаше ни пружини, ни гявол. Излъга ме оня Пепи като дърт циганин...

   Кимам на колегата и излизаме от стаята за разпити. В съседното помещение наблюдаваме арестувания на монитора. Оглежда се уплашено. Потреперва. Сякаш е попаднал в долината на страха.

- Какво мислиш? - питам КопЧалъклиев.

   - Не знам. Мисля, че казва истината. Но не разбирам. Този светофар от къде се взе? Сам видяхте - на тази пешеходна пътека всички светофари са си на място. Никой не липсва.

   - Елементарно, Уотсън! Някой се опитва да го натопи. Я ти му покажи албумите със старите ни познайници. Да види дали няма да разпознае там този „технически" Пепи. Аз ще се срещна със свидетелката.

   - Слушам, инспекторе!

   Поемам към кабинета си. Срещата ще е там. Отключвам и влизам. Всички врати на канцелариите на инспекторите са с неподвижни дръжки и се отварят само с ключ. И отвътре и отвън. С оглед сигурността. Тя пък една сигурност! С тези ключове и патрони на бравите! Затова и не се учудвам, когато надушвам, че някой е влизал в стаята ми. Един поглед върху бюрото ми е достатъчен да потвърди това. Разместени документи, ровено е и този, който го е правил, не е искал да се крие. Интересно! Какво ли е търсил този някой? Още по-интересно става, когато виждам корковата дъска с бележки на стената. С дървен молив, забит в нея, е прикрепен лист хартия. С печатни и разкривени главни букви на него пише „ВНИМАВАЙ С НАДКА! ЩЕ МИ ПЛАТИШ ЗА ТОВА!" Ясно. Нашата Надка си има таен обожател. И този обожател май чете криминални романчета. Посланието е повече от ясно. Мафията преди години е пращала моливи с  предупреждение за ликвидиране. Сега и аз съм предупреден, че ще бъда зачеркнат. Въпросът обаче е „От кого?" Излишно е да търся отпечатъци. За графоложки анализ и дума не може да става. Все пак всичките тук сме професионалисти. Написано е с лява ръка и вероятно с ръкавици. Прибирам листа и молива в чекмеджето за по-късно и се обаждам на дежурния да доведе свидетелката.

   Пристигат. Свидетелката е г-жа Емилия Брашнарова. Възрастна реститутка, едър наемодател. Вдовица. И то четири пъти!  Редовен клиент на някоя луксозна погребална агенция! Сигурно ползва отстъпка. Облечена е в черно. Луксозно черно. Усещам някаква странна миризма. На нафталин и стари дантели. Нафталин ли казах? Сбърках. Арсеник и стари дантели. Любопитна, като всяка материално задоволена пенсионерка, погребала четирима съпрузи. Не че съм срещал много такива... Ах, щях да забравя! Като дъщеря на бивш фабрикант, производител на бастуни, г-жа Брашнарова е собственичката на най-голямата колекция на бастуни от първата половина на двадесети век в Европа. Все пак на времето „Брашнаров, Кокичков и С-ие" е била фирмата с най-голям пазарен дял на бастуни от тук до Виена... Та чула въпросната госпожа по новините за мистериозното изчезване на софийските светофари и си спомнила за един от многобройните си наематели. Преди няколко месеца, една ясна лятна утрин отишла да го навести за наема, видяла в коридора му истински светофар. Била, меко казано, озадачена. Попитала го за какво му е. Отговорът бил, че е китайска мостра и има договор с „Пътна сигнализация" за внос на хиляда и двеста нови светофари. Г-жа Брашнарова била учудена, защото до този момент въпросният господин твърдял, че бил в рекламния печатен бизнес. Имал печатница. Рекламни дипляни, визитни картички и прочие. Още по-учудена останала, като забелязала щампован надпис на светофара. Вместо йероглифи там стоял надписът „УОМЗ". Описва наемателя си като истински джентълмен тип изчезваща порода. За съжаление напуснал преди два месеца, като не си платил последните четири наема. Но госпожата още го очаква, че ще се върне. Името? Йордан Карайорданов. Джентълмен! Нещо ми прищраква. Йордан, джентълмен...  Показвам на г-жа Брашнарова една единствена рисунка фоторобот. Тя кима „Той е!" БИНГО!!! „Той е!" Звучи ми като победа на президентски избори. Президентът обаче съм аз! Ликувам! Той е! Прословутият изпечен мошеник Данчо Йоцата. Беше се загубил за известно време. За съжаление нямаме негова снимка, а само фоторобот по описание на ужилени от него дами. Тясната му специалност - тънката част. Не подбира ни възраст, ни фигура, ни семейно положение на жертвите, нищо! Единственото условие е дамите да имат пари! Много пари! Ето че попаднах на следа! И то каква! Малко съм изненадан, че един мошеник коцкар ще тръгне да се замесва в афера със светофари, но знае ли човек?

   Изпращам г-жа Брашнарова бързо до изхода и почти летейки, без да докосвам стъпалата, хуквам обратно. На вратата на канцеларията се сблъсквам с КопЧалъклиев.

   - Бинго, инспекторе! - крещи и той - Рашко разпозна фоторобота на Данчо Йоцата!

   А, така! Два независими източника на информация! За едно и също лице! Съвпадение? Да, да! Просто съм най-добрият! Повярват ли другите на това, ще повярват на всичко. Печеният крУминален инспектор Крум Крумов пак е на върха! Разпореждам на колегата да оформи писмените показания  на Раджкапур Асанов, а аз подписвам заповедта за освобождаването му. От заподозрян той придобива статут на свидетел. Нека си върви! И да си взима онзи смачкан „светлофар"! Каква улика може да бъде купчина смачкана ламарина! Победителите могат да си позволят да бъдат великодушни. Обаждам се на комисаря. Май го вдигам от масата. Я, то станало осем вечерта! Казвам му, че имам важни новини, но не казвам какви. Насрочваме оперативка след тридесет минути. Повечето колеги също са си тръгнали. Доста сини лампи ще разцепят софийската мъгла в близкия половин час. Самодоволно вдигам крака на бюрото. Едва сега си спомням за раната в крака. Усмихвам се. Победителите не усещат и раните си...

* * *

   Оперативката е рутинна. Стискам асо в ръкава, което ще извадя в подходящия момент. Вадя го. Представям свидетелските показания и анализ на случилото се. Уликите са неоспорими. Липсва само мотивът за престъплението, но и това ще разберем. Като заловим Данчо Йоцата. Това е работа на други. Аз моята работа съм я свършил. Е, почти де. После ще има разпити, събиране и систематизиране на доказателствата. Но всичко това после. Сега да му мислят колегите от оперативните звена по издирването и залавянето на заподозрения. Зная какво следва - разпечатване на фоторобота му и свеждане до целия личен състав на министерството. Общодържавно издирване. Разсеяно дочаквам края на заседанието.  

   Тръгвам си посред нощ. Ще повървя пеша. Малко студен въздух ще ми се отрази добре. Вдигам яката на шлифера. София отново е пристанище на мъглите. Стъпките ми се заглушават от бялата пелена. Улиците са пусти. Сами сме. Аз - инспекторът и нощта. Какво по-хубаво от това? Отново пренареждам мислено пъзела. Спомням си разговорите на двамата свидетели до най-малките подробности. Какво каза госпожа Брашнарова за Данчо Йоцата? Бил в рекламния бизнес? Диплянки и визитни картички? Чакай, чакай! Спирам. Визитни картички! Имал печатница... Печатницата! „Крум Крумов - крУминален инсектор"! Онова копеле! Той е! Преди години бях по следите му. Изпуснах го за малко. Но той узна името ми. Възможно ли е да... Той е!... Да, той е! Този път изобщо не звучи като победа в президентски избори. Напротив! Ама и аз съм...! Един наивник на средна възраст! Още един глупак изигран от Данчо Йоцата! Скърцам със зъби от яд. Дори не обръщам внимание на двамата типове, които вървят насреща ми по тротоара. Когато ги забелязвам, чувам и стъпките зад гърба си. Обръщам се. Още двама. „Ютията" е с мен. Но докато се колебая дали да я извадя, получавам първия удар. След него цяла канонада се изсипва от четирите ми страни. И нито дума! Възможно ли е да са глухонеми!? А стига бе! В що за държава живеем, ако и болните стават наемници?! Прикривам лицето си доколкото мога с ръце. Но е невъзможно едновременно с това да прикрия и  бъбреците си. Падам на земята. Ритат ме. Навсякъде. Но търсят най-вече лицето ми. И наред с ритниците най-после чувам глас. Май говори на мен. „Направи ми услуга! Умри!" Клише. Но ме успокоява. Не са глухонеми. Или поне един от тях. Това ми дава сили. Не върви да бия глухонеми. Обаче щом като не са... Онзи пак повтаря „Направи ми услуга! Умри!" Не сте познали, браточки. Имам правило - „Искаш ли да останеш жив - умирай само в краен случай!" Както съм в ембрионална поза на земята, посягам към прасеца си и вадя Беретата. По-малката сестра на голямата „ютия". Но също върши работа. Стрелям два пъти напосоки. Със затворени очи. А може и да са отворени, но нищо не виждам. После още веднъж. Чувам отдалечаващи се бягащи стъпки. Стрелям по посока на звука. Нищо. Можеше да чуя поне възклицание или псувня. А може наистина да са били глухонеми? Вече няма значение. Лежа на плочките. Едно ченге втора употреба. Мъча се да усетя къде ме хакна онази пружина рано сутринта. Сякаш е било преди седмица! Не успявам. Значи ми е минало! Усмихнат се пренасям в царството на сенките и полутоновете.

* * *

   Час по-късно идвам на себе си. Наоколо няма никой. Уж стрелях, а нито полицай, нито линейка... А и в околните къщи са се изпокрили. Сигурно са взели изстрелите за новогодишни фойерверки? Фойерверки в началото на ноември?... Ясно. Ще се наложи да се оправям сам. Но първо имам страхотно оправдание да си доставя едно позабравено удоволствие. Вадя Цецка от табакерата и я запалвам. Вдишвам дълбоко и блажено цигарения дим. Седем месеца и осем... не... вече и девет дни отидоха на кино. А почти бях отказал цигарите! Докато пуша опипвам крайниците и ребрата си. Май нямам нищо счупено. Освен носа може би. Гледам философски на случилото се. Няма небито ченге. Както и няма проститутка, която да не е... Да. Май вече казах, неприятностите са моя занаят. Надигам се бавно. Като пияница с нула промила алкохол в кръвта. В този момент се сещам, че в този квартал някъде живееше Надка. Е и ако това не е поредното съвпадение за деня! Криво-ляво намирам кооперацията. Входната врата е отключена. Влача се по стълбите до етажа и натискам звънеца. На второто позвъняване тя отваря вратата. Ето я в цялата си прелест. С червена копринена нощница! Аз пък съм с червен шлифер. Сутринта беше бежов. Не помня да съм го сменял, но знае ли човек... Надка не може да отлепи очите си. А аз фъфля с последни сили:

   - Няма орхидеи за госпожица Надка... - даже правя опит и за усмивка.

   Едва тогава тя разбира кой съм и в какъв вид съм. И двамата решаваме да припаднем едновременно. Обаче схващаме, че и другият го прави. И двамата се отказваме едновременно. Надка ме замъква в банята. Не смея да се погледна в огледалото. Все пак го правя. Етюд в алено вместо лице. Знакът на четиримата. Вече мога да припадна. Мъча се, но не се получава. Надка обаче се досеща от какво имам нужда и носи еднолитрова бутилка водка. Налива ми в голяма  водна чаша. Надигам я. Изпивам половината. Когато свалям чашата от устните си, в нея вече се разнася на облаци коктейл Блъди Мери. Мразя да виждам кръвта си! Сега вече успявам да припадна...

* * *

   Събуждам се дибидюс гол в леглото. Надка се е гушнала до мен. И тя е по организъм. Топла и мека. Бутилката от водка се търкаля празна на пода. Усещам част от съдържанието й в кръвта си. Чувството е приятно. Особено когато лицето ти пулсира с ударите на сърцето. Попипвам го леко. Лицето, за да няма двусмислие. Цялото е в лепенки. Попипвам и другото. Да-а-а. Очевидно домакинята ми се е възползвала от безпомощното ми състояние. Нищо не помня! На това ли му викат безпаметен секс? Дано да не съм се изложил!

   - Не си се изложил... Беше страхотен! - Надка бавно се протяга и мърка като котка. Я тя можела да чете мисли!

   - Не мога... Просто ти мислиш на глас!

   Трябва да съм пиян!

   - Пиян си наистина. Ама си сладък!

  Бързо намирам пътя към банята и стоя под студения душ докато не се вкочанясвам. По-добре с пневмония, отколкото околните да „четат" мислите ми!

Малко по-късно тракам със зъби докато пием кафето си в кухнята.

   - Захар? Цигара? - Надка услужливо ме разпитва. Това е добре. Значи вече не чете мислите ми!

   - Дай една цигара!

   - А какво стана с Цецка? - подхилва се дяволито.

   - Отлетя в небитието заедно със самочувствието ми на безгрешно ченге.

   Надка съсредоточено се замисля над думите ми. Блондинка!

   - А бе, изпуших я - смилявам се над домакинята си докато запалвам втората си цигара за последните седем месеца.

   - Аха...

   Отивам до телефона и звъня на Попчалъклиев. Мисля да си взема отпуск докато лицето ми придобие поне малко от предишните си черти и докато не открият Данчо Йоцата. Съобщавам му го без подробности за снощния инцидент. Той обаче е искрен до краен предел:

   - Не става, инспекторе! Тука се случиха такива неща, че ще трябва да дойдете. И то веднага!

   Няма как. Надка изравя някакви стари демодирани дрехи от бившия си мъж. Навличам ги и тръгваме. Преди управлението се разделяме и се правим, че не се познаваме. Така правят мъжете.

* * *

   Нахълтвам в сградата. Всички срещнати, познати и непознати ми правят път и се лепват на стените. Май наистина изглеждам страшно! Нахълтвам в стаята на колегата Попчалъклиев.

   - Инспекторе!... Лицето Ви!

   - Остави лицето ми! Казвай какво има!

   - Не знам от къде да започна... - младокът потресено се взира в онова, което е останало от лицето ми - Първо. Тази нощ е обрана г-жа Брашнарова. В дома й са нахълтали маскирани, завързали са я и са откраднали най-редките и ценни модели бастони...

   - Бастуни!

   - Бастони! Така ги нарича самата тя. Цитирам по памет: „На бастуни се подпират пенсионерите, джентълмените ползват бастони".

   - Бабината й бастонска... - попипвам лепенките по лицето си, боли - Пострадала ли е?

   - Не, но е доста изплашена. Обаче уплахата й не може да се сравни с ужаса, преживян от Рашко циганина. Раджкапур Асанов. Снощи е бил много пиян. От радост, че сме го освободили. И че е предал смачкания светофар на пункта за изкупуване. А тази сутрин се е събудил с Ахил в леглото. Коня. По-точно само с главата на Ахил. Отрязана... Най-лошото е, че в това време жена му Зюмбюла била при комшията. Също каруцар. Един вид конкуренция. Име - Васил Столипинов. Проверих. Няма грешка. Родом е от Пловдив, което обяснява донякъде фамилията. От сутринта Раджкапур е на силни успокоителни и под лекарско наблюдение. За всеки случай е с риза. Усмирителна. Иска да се беси на светофар...

   Ясно. Сплашване. Цел - свидетели няма да има. А и извършителите отнемат част от ресурса ни, пращайки ни по маловажни следи и кьорфишеци. Въпросът е - как толкова бързо стигнаха до свидетелите? Вътрешен човек? Дааа, само това оставаше! Тук колегата въздиша. Усещам, че най-лошото тепърва предстои.

   - Казвай!

   - Досега светофари изчезваха само в София. Сега и в други градове...

   - Къде?!

   - На призива на кмета за помощ от други големи градове са се отзовали кметовете на Варна и Бургас. Снощи от Варна към София е тръгнал бус с тридесет и осем резервни светофара. Още при Провадия е спрян от полицаи, очевидно фалшиви. Шофьорът не е пострадал, но бусът е отвлечен в неизвестна посока. По-късно е открит изоставен наблизо, без светофарите естествено... От Бургас е тръгнал камион с петдесет светофара. До този момент шофьорът и стоката са в неизвестност. Прегледахме видеозаписите от Петолъчката при Сливен. Камионът не е минавал от там...

   Копчалъклиев  млъква и изчаква да асимилирам последната новина. Какво да я асимилирам. Очаквах я. След като засилихме полицейското присъствие около кръстовищата, беше ясно, че неизвестният враг ще удари на друго място... Провадия... Защо Провадия? Защо не го изчакаха да наближи по-близо? Другият също не е стигнал далеч. Преди Сливен... Кой идиот ще прави удара на няколкостотин километра от София и после да рискува да кара крадената стока тук? Освен ако... Освен ако стоката не е предназначена за онзи район... Мамка му! Кому са притрябвали тези стари ръждясали светофари?!...

   - Но това не е всичко! - келешът ме вади от размисъл - Следва най-лошото. Имаме опит за убийство. Прегазване с кола. Жертвата е в реанимацията на „Пирогов".

   - Кой е жертвата?

   - Там е работата, че е колега от отдела. Младши инспектор Филипов...

   - Филипов?!  - хем съм изненадан, хем сякаш от мъглата нещата започват да ми се изясняват. Филипов постъпи при нас преди има-няма година. Нафукано копеле, което се облича с вкус и пари. От Вътрешния отдел преди време ме разпитваха, имам ли представа дали според мен момчето няма нерагламентирани връзки с нашия контингент. Пратих разпитващите при близките им роднини от женски род. Може да съм ченге, но не съм доносник. Особено пък на неща, за които нямам и представа...

   -  Зле е, но лекарите дават надежда...

   - Да, Надежда... - Сега се сещам, че съм виждал Филипов да се увърта около колежката. Вярно, че всеки новопостъпил при нас задължително до месец минава през мъжемелачката Надка. Но всички мъже в Управлението го приемаме философски и като ритуал за приобщаване на новобранците. Надка също. Обаче цяла година да си хлътнал по нея? Виж ти... Май се досещам кой е забил онзи молив в корковото ми табло за бележки...

   Излизам от унеса на спомените:

   - Кой поема неговия случай?

   - Колегите от Отдел убийства. Шефа подозира, че ще изземат и случая със светофарите. Но още не са идвали за материалите по нашия случай.

   - Чудесно! Прикривай ме!

   Скачам бързо и се изнасям към канцеларията на Филипов. Слава Богу, вратата не е запечатана. Патронът на завод „Метал" не е проблем за едно препатило ченге като мен. След секунда съм вътре. КопЧалъклиев се мотае в коридора, готов да ме предупреди, ако някой се появи.

   Оглеждам набързо тясната стаичка. Всичко е строено и подредено под конец. Едва ли точно тук ще открия нещо, но все пак... Кошчето за боклук е празно. Оглеждам бюрото за тефтер с телефони. Няма. За какво им е на младите, като имат мобилни телефони с цели гигабайти памет? Мярвам кубче листчета за бележки. Празно е. Все пак откъсвам горните десетина листчета. Долните също. Изчезвам от стаята, преди някой да се е появил.

   Пращам колегата да провери, какви самостоятелни разследвания е имал Филипов, а аз се усамотявам. Вадя молива от чекмеджето и внимателно щриховам върху най-горното от откъснатите листчета. Има и по-съвременни методи за разчитане на микро-вдлъбнатини, но времето не е мой съюзник. В лабораторията ще са нужни три-четири часа, без да се брои бумащината. Появяват се букви и цифри. Преписвам ги внимателно. JIAN 435617-5. Какво ли може да е? Шифър? Банкова сметка? Телефон?...

   В този момент запъхтян нахълтва КопЧолъклиев. Превъзбуден е.

   - Шефе! Инспекторе! Получи се факс. От Пазарджишкия затвор. За добро поведение Панталей Карасимеонов - Карлсон е пуснат в домашен отпуск за десет дни преди седмица! По програмата за социално интегриране на лишените от свобода. Да си търси работа.

   - Е, вече я е намерил! Социално интегриране! Дрън-дрън!...

   А така! Пиленцето, което можеше да лети, е вече вън от клетката! Нещата се нареждат. Значи какво имаме? Мозък - Данчо Йоцата. Главен изпълнител - Пантю Карлсона. Певец, демек „наш" човек в службите - Филипов. Последното не е още сигурно, ама може би заради Надка ми се иска да е вярно... Обаче липсва най-важното! Мотивът за престъплението! За какво им е на цялата тази организация да крадат ръждясали светофари?! Ей това не мога да проумея! Отговорът може да е в тия цифри пред мен. Давам ги на младото ченге да ги проучи. А аз се заемам с нелеката задача да разпитам деликатно Надка за връзката й с Филипов. Навестявам я. Подпитвам я. Нищо. Смътно си го спомня като мъж. Особено след снощното й преживяване с мен. Айде сега четки! Но ми става хубаво. Старата гвардия умира, но не се предава! Усмихвам се. Надка приема това за покана и мигом ми се нахвърля. Едвам се измъквам. Отивам при КопЧалъклиев. Седи си на преносимия компютър, чатка по клавиатурата и се рови из Интернет. И това ако е следовател! Какво ли си мисли, че ще открие?...

   - Готово, шефе! - става все по-фамилиарен. „Шефе"?! От почтителното „инспекторе" няма и следа - Това е номер на контейнер. Стандартен номер по ISO 6346. Четиридесетфутов контейнер, собственост на транспортна фирма от провинция Дзянсу - Китай. „Нанкин Интернешънъл Транс" . Буквите са JIAN като JIANGSU - името на провицията. Контейнерът е разтоварен вчера на пристанище Варна. Строителни материали. Пана за окачен таван. В момента е в склада на фирмата вносител. „Компромат" ООД. Но тази вечер трябва да отплува празен с филипинския кораб „Ийстърн Юръпиън". За Китай - Шанхай...

   Усещам как долната ми челюст не устоява на земното притегляне. Няколко натискания на клавиши и... Признавам, че за да се добера до цялата тази информация по стария изпитан ченгеджийски начин, щяха да са ми нужни поне дузина телефонни разговори и 10-12 часа време! През това време филипинският кораб вече щеше да е в международни води... Май все пак ще трябва да запиша един от онези квалификационни компютърни курсове... Но едва ли времето е точно сега. Поглеждам часовника. Единайсет без пет. Нямаме много време. Следите са горещи, а доброто ченге трябва да души, докато още парят. Вадя ключа от колата.

   - Инспекторе, може ли аз да карам? - я, учтивостта му пак се върнала!

   - Не! Този път не! Ти взимаш това чудо на техниката и мобилния си телефон и ще правиш нови справки. Аз ще шофирам. И да не забравиш пистолета!

   Отнема ни по-малко от минута да се приготвим. Още толкова да сме пред Шевролета със сърце на Волга. Слагам буркана и потеглям с мръсна газ. Сега ще покажа на този наперен младок, че не всичко на този свят е Интернет! От задната седалка се чува приглушен писък. Обръщам се. Надка!

   - Чух всичко и реших, че ще имате нужда от помощ!

   - Съдено по писъците друг има нужда от помощ!

   - Ъ?

   Блондинка! Обръщам се напред и си гледам пътя. Давам насоки на КопЧалъклиев какво да провери в мрежата и да се обади на колегите от Варна. Бързината на чаткането му по клавиатурата си съперничи единствено с чаткането на цифрите на механичния брояч на километража. Но твърде безуспешно...

* * *

   В два и пет влизаме във Варна. Пилотната кола, която ни посреща и уж трябва да ни заведе до склада на „Компромат" ООД, странно как се озовава зад нас. Добре, че по телефона дават инструкции накъде да карам. Ориентирам се и по сирените, които в този момент обграждат склада. Глупаци! Тъпи провинциални ченгета! Ако някой глух в този град още не знаеше накъде сме тръгнали, сега вече положително е научил! Псувам на ум и на глас, докато нахълтваме в двора на склада. Цялата изненада отиде на кино. Дано поне да са завардили съседните улички! Вадя „ютията" и следван от КопЧалъклиев и Надка ритам вратата на офиса и влизам вътре. Няма никой. След нас нахълтват и униформените. Оставам ги с Надка в офиса, а ние с колегата предпазливо влизаме в складовото хале. И тук няма човешко движение. Затова пък от пръв поглед се набиват на очи стотиците пръснати по пода и по дървени палети на стелажите светофари. За миг спирам и се мъча да запечатам в паметта си монументалната гледка. А тя наистина е впечатляваща. Стотиците светофари са обърнати в различни посоки. Трицветните стъкла гледат под всевъзможни ъгли. Единственото липсващо на тази гледка е светлинното шоу, което би се получило, ако светофарите бяха включени към мрежата и премигваха по зададен цикъл. Усещам как приятна топлина се разлива по цялото ми тяло. Дори болката в лицето ми не е така натрапчива. Все пак това си е малък триумф - обекта на престъплението е открит.

   - Инспекторе! Бързо! Тук има хора! - викът на КопЧалъклиев ме вади от вцепенението. Докато аз се любувам на светофарите, той е успял да претърси набързо склада. Бързам към него. Зад някакви кашони с окачен таван откривам двама завързани мъже. Завързани са за столове, а устите им са залепени с лепенки. Единият е стар познайник. Пантю Карлсона. Човекът, за когото височините и земното притегляне не са проблем. Човекът Икар. Отпускарят от Пазарджишкия затвор. Бинго! Другият обаче е непознат. Поне дотолкова, доколкото мога да забележа. Лицето му твърде много прилича на моето от снощи. Кръв, отоци, синини. Неприятна гледка. Но определено е непознат. Едва ли е случайно попаднал тук. Издекламирвам правата на двамата и давам разпореждане на местните колеги да ги разделят и откарат в тукашното Следствие. Двама. Вероятно дребните цаци. Мозъкът на операцията обаче липсва. Не мога да не отбележа, че Данчо Йоцата винаги е имал нюх за опасността и се е измъквал малко преди да го приклещим. Май и този път го изпуснах! Въздъхвам и продължавам огледа. Любопитството ме човърка. Какво толкова ценно може да има в тези ръждясали светофари? Какво е привлякло изпечен мошеник като Йоцата към тези тенекиени кутии с цветни стъкълца?! Приближавам към един от светофарите и обстойно го разглеждам. Обикновена ламарина боядисана в черно. Тук-таме ръждата е започнала да избива по ръбовете. Завъртам го. На гърба забелязвам щампа. „УОМЗ". Спомням си за г-жа Брашнарова. Тя беше забелязала същия надпис. Предполагам, че е производителят. Бас държа, че последната буква значи „завод". Остава да проверим и за първите букви. Обръщам близките няколко светофара и търся надписа на същото място. Там е! Но ми прави впечатление и друго. Болтчетата на всичките прегледани светофари са развъртани. Някои дори и не са и затегнати докрай. Светофарите са отваряни. Вадя джобно ножче и развъртам болтовете на един от тях. Отваря се на панти като шкаф. Вътре - нищо особено. Лампа, фасонка, кабели, никаква електроника. Е, да не ми е името Крум Крумов, ако разбирам какво толкова ценно може да има в тази ламаринена кутия! Май е време да чуем обвиняемите. КопЧалъклиев остава да наглежда местните колеги как продължават огледа и събират следствен материал, а аз и Надка отиваме да разпитаме намерените в склада мъже. Ненадейно обаче Надка започва да кокетничи с един от варненските колеги и отиват да пият кафе. Ясно. Мъжемелачката у нея проговори. Ще разпитвам сам.

   Пръв е Пантю Карлсона. Видимо изглежда искрен и обещава да сътрудничи. Преди няколко седмици на свиждане в затвора е дошъл непознат. Обещал му е да го измъкне за няколко дни, колкото да се свърши една работа. Не бил Данчо Йоцата. С него се запознал по-късно. Предложената сума била баснословна. Разбрал каква е работата, едва когато в мъгливата петъчна нощ го завели до първия светофар. Работата не била трудна. Трудно било само еднообразието. Около двеста и шестдесет броя за четири нощи не е шега работа! Имало карта кои точно светофари трябва да се „демонтират". Явно предварително са били идентифицирани. Естестествено започнал да си задава въпроса „Защо светофари?" Отговорът бил... Моля?! Тук се подпирам на бюрото да не падна. Карам го да повтори. Определено не е за вярване! Отговорът, който получил, бил, че светофарите са нужни на фотографа Кристо Явашев за една инсталация. Художествена инсталация. Стотици светофари, подредени по Великата китайска стена. Светофари, които светят. Погледнати отвън, светят червено - намек за управляващата компартия на Китай. Погледнати отвътре, светят зелено - намек за лавинообразния евтин китайски износ... Усещам, че за втори път днес долната ми челюст е на пряко подчинение на земното притегляне. Дали пък онези снощи не я повредиха нещо? Идеята определено е впечатляваща. Само едно нещо не се връзва. За какво му е на Кристо да дава баснословни пари за триста-четиристотин стари светофара и да ги транспортира на хиляди километри, като може да си купи чисто нови китайски такива по три-четири долара парчето, а може би и по-евтино? Задавам въпроса и на Карлсон. Той вдига рамене. Предполага, че е от един вид патриотизъм. Все пак китайската стена е строена, за да спре българските племена от север. Редно било сега да има български светофари! Айде холан патриотизъм! Карлсон обаче вади аргумента, че за него няма значение дали е патриотизъм, или не. Важното е, че са му платили добре! Железен аргумент. А защо са го вързали? Виж, това не било предвидено. Предполага, че да се измъкне Йоцата. Приемам отговора. Засега...

   Водят втория мъж. Дребен съсухрен мъж около петдесетте. Лицето му е измито от кръвта и сега забелязвам, че то е прорязано от множество бръчки и стари белези от нож. Съдено от външния му вид, с него ще бъде по-трудно. Заговорва на руски. Опа! Престъплението определено се интернационализира. То не бяха китайци, французи с български произход, че сега и руснак! Иска представител на посолството. Отговарям му, че посолството е далече, но руският консул във Варна пътува към нас. Излизам да го доведа. Пътува, ама дръжки! Намирам бързо Надка. Съдено по прическата й, вече е „пила кафе" с колегата. Обяснявам й ситуацията с две думи. Или става консул и проговорва на руски, или прекратявам носенето на орхидеи в апартамента й. Тя не се и замисля. Все пак е завършила руска гимназия. От Надка Иванова бързо се превръща в Надежда Ивановна. Водя я при руснака. Разменят две-три думи и той се успокоява. Обещава да разкаже всичко, но само при едно условие. Да не го екстрадираме в Русия. Предпочита българския затвор пред Сибир. Все пак е прекарал в тамошен затвор цели двадесет и две години. Обещавам да не го екстрадираме. Цар съм на обещанията. Особено, когато под бюрото съм кръстосал показалец и среден пръст. Руснакът започва разказа си. Надка превежда.

   Морфей Генадиевич Шчукин. По прякор Муравей. Петдесет годишен. Гражданин на Руската федерация. Пиянско сбиване на младини. Убийство. Натопяване. Съд. Присъда. Петнадесет години. В затвора отново го натопили. И годините нараснали до двадесет и две. Първо в съветски, а в последствие и в руски затвор далече в Тюмен. Девет от тях прекарал в една килия с Александър Ефремич Трикурицов. По прякор Професора. Сприятелили се. Той бил възрастен и болнав и за съжаление след една грипна епидемия си отишъл от белия свят. Тук арестантът богоязливо се прекръства и продължава разказа си. На смъртния си одър Професорът му разкрил една строго пазена тайна. Човекът бил наистина професор. По физика. Ръководител на отдел в секретен институт към Уралския оптико-механичен завод в Свердловск. Сега Екатеринбург... Стоп, стоп, стоп! Уралския оптико-механичен завод? УОМЗ - онази абревиатура от светофарите? Виж ти! Руснакът продължава. Та същият професор участвал в доста секретни разработки. Като се започне от военните оптико-електронни прицелни станции за самолетите Су и МиГ, та се стигне до революционната лампа с консумация от няколко вата ток, а с поток светлина достигащ да тридесет хиляди лумена! Горе-долу като на два мощни метал-халогенни прожектора. Решил обаче Професорът, че с тия разработки ще си живее царски на запад. И си наумил да избяга. Първо обаче трябвало да се погрижи да изнесе информацията. Контролът бил железен. С микролазер под микроскоп гравирал на платинена пластина всички формули и чертежи. Някак успял да я изнесе до цеха, в който правели прототипите за оптико-механичните прицелни станции. За късмет там се правел и прототип за светофари за гражданското производство на завода. Ширпотребата. А за още по-голям късмет разработката била специално за братска България. Скрил пластината в прототипа. По-късно разбрал, че той, заедно с партида от още триста светофара, е заминал за София. Професорът имал намерение да дойде на екскурзия тук, да я открие и да забегне на запад...

   Слушам внимателно. Надка... пардон, Надежда Ивановна отдавна е спряла да превежда. Все пак разбирам всичко. Последните части на пъзела се нареждат! Мотивът на престъплението? Ето го! Търсели са наследството на стария Професор! Онази платинена пластина! Или по-точно информацията върху нея! Удар за милиони! Значи все пак всичко е за пари. Има ли нещо по-хубаво от парите? Това е и отговорът на загадката! Китайската инсталация на Кристо? Дрън-дрън! Кьорфишек за Карлсон и хамалите!

   ... КГБ обаче надушили намеренията на Трикурицов. И вместо на запад, професорът поел на изток - към Тюмен. Където съдбата го срещнала с Муравей... Тук решавам да се намеся. Започвам с въпросите. Първо показвам фотопортрета на Данчо Йоцата.

   - Познавате ли това лице?

   Той кима положително.

   - Отговаряйте на глас! Как се запознахте?

   - Да. Познавам господина. Представи се за Йордан Йорданов. Всичко стана случайно преди няколко месеца. В един от МОЛ-овете той се навърташе около някаква богата клиентка. Бях понаучил вече малко български. Съдено от дочутия диалог с нея, определено беше изпечен мошеник, който се прехранва от застаряващи богати дами. За съжаление в процеса на разговора им, тя стана моя клиентка. По-точно портмонето й се озова у мен. За лош късмет жената реши да извади парите си и да плати секунди след това. Изпищя и се нахвърли върху клетия Данчо. Дойде и охраната. Реших да действам прагматично. Нуждаех се от помощ, за да намеря нужния светофар. Може би този изпечен мошеник щеше да ми помогне? Попитах на висок глас, чие е това портмоне на пода. По-късно Данчо ме причака пред магазина да ми благодари. И всичко тръгна, както го бях замислил. Намерихме един светофар, производство на УОМЗ, разучихме го детайлно как изглежда и скоро идентифицирахме къде са останалите двеста и шестдесет. Направихме и карта на София, с монтираните уралски светофари. Още по двадесет били изпратени във Варна и Бургас за резерв на тамошните фирми за пътна сигнализация. Докопахме се и до тях...

   - А Данчо ли ви преби така?

   - Той, с двама биячи. Просто бях спестил част от истината. Професорът ми довери, че пластината е във формата на ринг, държащ отвътре жълтото стъкло на светофара. Намазана е с черен лак за маскировка. А бях казал на Данчо, че пластината е правоъгълна и е прикрепена под тавана. Застраховка срещу прецакване. Обаче когато не откри пластината в никой от двеста деветдесет и деветте светофара, ме преби. За съжаление и аз не я открих... Вероятно е в последния, неоткрития...

   - Чакай, чакай! Намерили сте двеста деветдесет и девет?

   - Да. И още няколко по-нови, италиански в камионите от Варна и Бургас...

   Обзема ме някаква мрачно предчувствие.

   - А броите ли онзи, който бяхте подхвърлили на каруцаря Рашко?

   - Кой каруцар?

   - Циганинът, когото се опитахте да натопите.

   - Не познавам никакъв циганин. И не зная да сме се опитвали да натопяваме някого. Може Данчо...

   Причернява ми. Онзи смачкан светофар! Номер триста! Платиненият ринг е бил в него! Йоцата е проверил тавана, но не и ринга на жълтото! А аз, глупакът му с глупак, разпоредих да се връчи най-тържествено на Раджкапур Асанов да си го носи на вторичните суровини! Затварям очи. От тъмнината пред очите ми се появява огнено-бялата зейнала паст на Кремиковска доменна пещ, която бавно поглъща един смачкан светофар. А с него в небитието се изпарява ценна информация за човечеството. Не ме е яд за онези военни разработки на оптико-електронните системи за прицелване. Яд ме е обаче за лампата мечта от няколко вата, която може да освети цял тенискорт!...

* * *

   Пътуваме в мрачно мълчание към София. Шофира инспектор Попчалъклиев. От два часа вече не е младши инспектор. По моя препоръка. Надка дреме отзад. Навън в нощта вали силен дъжд. Кой беше казал, че няма нищо по-хубаво от лошото време? Дрън-дрън! Иде ми да извадя „ютията" и да си тегля куршума! Ако в цялата история има престъпник, то това съм аз! Да унищожа едно следствено доказателство, което в последствие се оказва с ценността на Нобелова награда! Убиец! Да, убиец. На отколешната човешка мечта за светлина и топлина... Не, това никога няма да си го простя! Какво имаме? Нито хванах Данчо Йоцата, нито успях да спася едно достойно постижение на човечеството, само дето намерих купища ръждясали светофари! А преди малко по радиото съобщиха, че столичният кмет е подписал договор за внос на нови светофари с някаква италианска фирма! Онези ръждясалите хич няма и да ги връщат в София. Затова и мълчим сега като... както и да е! Круме, Круме, другарю крУминален инспектор, остаряваш! Май е време да я даваш по-яваш, а?! Яваш ли казах? Дали пък да не се обадя на онзи Кристо Явашев? Една инсталация с триста светофара подредени на пустия плаж във Варна би изглеждала впечатляващо! И всичките да светят зелено! Виж, това е идея!...

* * *

05.01.2008