Не знаеше дали отново ще може да рисува пеперуди. В малката ù стая всичко беше толкова сухо... Сухо, но старо и познато. Чувства в буркан с мирис на препарирано, тлееща малка страст. Нищо от това не я интересуваше: не прибледняваше при вида на кръвта си по пода и не се целуваше с призраци, а по-скоро със собствения си крив образ. Молитвите ù не стигаха никъде, точно по план. Крайната им цел бе някоя бездънна празнота, където да се въртят дълго, да отекват до безкрай. Мисълта за нещо повече бе абсурдна: краят или нищо. И слагаше такъв, но не какъвто всички очакваха. Мечтите ù се свършваха в мига, в който започнеше да ги създава. Правеше скици на мечтания си дом и ги изгаряше преди да започне да строи. Галеше пепелта и си рисуваше сърце, наместо празнина. Хвърляше листчета от рози по всеки непознат. Можеше вечно да кърви в трънливата си постеля. Нейният спасител бе умрял преди да бъде заченат. Нощта се любеше с вчерашните ù надежди, забити на кръстове, но все ненавреме, все без спасение. Някой там беше щастлив вместо нея, а тя лежеше на мраморни плочки, закусвайки кръв с капучино.