Семейството се местеше в ново жилище. В камион се товареха мебели. Всички бяха заети и никой не се сети за кучето. В началото то обикаляше край камиона, но подмамено от неизвестното, почувствало свободата, се отдалечи. И се отдалечаваше все повече и повече. Намери се в нов свят и се уплаши, но пътя към дома не можа да намери.
Хората го търсеха. Разпитваха минувачите, но напразно. Най-много тъгуваше за кучето едно момче. Обичаше го и се грижеше за него. То беше негов приятел.
Кучето свикваше с новия живот. Търсеше храната си. Научи се да се брани от големите кучета от глутницата на бездомните. Времето минаваше. Стана голямо куче, но не забравяше старите места, по които бяха минавали с момчето.
Един ден беше полегнало в сянката на дървото пред старата къща, когато усети познат мирис, вече позабравен мирис и обърна глава. По улицата вървеше младеж и носеше в ръката си вестник. Подмина кучето и тогава изтърва вестника. Кучето го вдигна от земята и го подаде, както го беше учило преди момчето. Подаде вестника, като го гледаше в очите, сякаш му казваше: "Аз съм. Не ме ли позна?"
Момчето го позна и извика:
- Това ти ли си? Намерих те.
Галеше го. Радваше се, че са се намерили.
Кучето беше радостно. Беше намерило стопанина си. Преятеля си бе намерило. И... въртеше опашка.
© Харита Колева Всички права запазени