КУПЕН ЖИВОТ

          Макар да бе ранна пролет, слънцето прежуряше. Хубавото време приканваше хората навън - старци седяха на припек по пейки­те, а около шадравана в парка играеха деца. Врабците се сбираха на ята, боричкаха се, весело цвърчаха в храстите. Васил и жена му крачеха бавно по алеята. Отиваха на кино. Най-после беше намерил време да излязат заедно. На небето отведнъж се появи тъмен облак, нарасна, затули слънцето. Усмивката на пролетния ден угасна. Закапаха първите капки дъжд - заваля. Безпокойство обхвана Васил. Пред киното той каза на жена си:

          -  Ти влез, аз трябва да ида на поста си.

          -  Щом тръгнем някъде, все нещо ще попречи - въздъхна разо­чаровано тя. - Връщам се с тебе, не ми се гледа сама.

         Сгушени под сакото му, разперено над главите им като чадър, те тръгнаха обратно. Дъждът пълнеше локвите по настилката и затрудняваше движението им.          

          Прибраха се мокри.

          -  Напразно се тревожиш, вече не вали.

          -  Пътят е мокър, сега е най-опасно - отвърна Васил, докато се преобличаше.

Тръгна с колата. Спря извън града, над височината, където имаше много завои. Лъхна го свежестта на изкъпалата от пролетния дъжд земя. Стиснал стоп-палката в ръка, той зорко следеше движе­нието по пътя. Спря един лек автомобил, в който пътниците не бяха сложили предпазните колани. Провери документите на водача и като се увери, че са в ред, каза:

          -  Нарушавате Правилника, движите се без предпазни колани. Ще ви глобя.

          Пътниците започнаха да молят да им прости, но той остана непреклонен.

          Не бе изминал и четвърт час, когато до него спря един камион и водачът му каза, че след третия завой има катастрофа. Дойде дежурната кола от КАТ на автопроизшествието. Пострадалите бяха същите пътници, които санкционира Васил. Колата лежеше нагоре с колелата, с врязана предница в дебелия дъб под пътя. Пътниците бяха тежко ранени, но живи. Откараха ги с линейка в болницата. Капитанът установи при какви обстоятелства е станала катастрофата и заключи:

          -  Останали са живи благодарение на предпазните колани. Ако не бяха те...

При тези думи сърцето на Васил трепна. Значи той беше спасил от сигурна смърт катастрофиралите.

          Издърпаха колата от мястото на произшествието и освобо­диха движението. Други неприятности не се случиха. Васил се прибра изморен, но щастлив.

          -  Как мина дежурството? Сигурно благодарение на тебе всичко е било наред! - посрещна го иронично жена му.

          -  Имаше катастрофа.

          -  Видя ли? Като е писано да се случи нещо и да си там, и да не си - все едно.

          Думите ù го засегнаха. Загуби желание да ù разкаже станалото.

          "Животът показа, че аз съм прав, а не ти. Ако ти кажа истината, ще помислиш, че надценявам това, което върша!"- си каза той, докато тя слагаше вечерята.

          - Яж. Ние с Пенка отиваме  да гледаме филма по телевизията.

          След като вечеря, отиде и той при тях. Филмът беше интересен, но Васил не можеше да се съсредоточи в него. Мислеше за хората, които сега пътуваха, за тези, които в този час дежуреха, за да има ред и сигурност по пътищата.   Неусетно се унесе, заспа пред теле­визора. Чуваше се тихото му похъркване. Затова жена му го сръга:

          - Стига хърка, ами върви си лягай. Пречиш ни да гледаме.

           Той с нежелание тръгна. Уж на дивана не беше удобно, а беше заспал сладко, пък в удобното легло  сънят дълго бяга от клепките му, докато го приласкае в прегръдката си.

           След няколко дни празнуваха рождения ден на дъщерята.

           Бяха дошли много гости, роднини, съученици на девойката.  Беше шумно и весело. Само Васил още го нямаше. Жена му недоволно мърмореше: "Можеше поне днес да остане вкъщи. Много ще му признае някой труда!"

          На вратата се позвъни. Тя нетърпеливо изтича да го пос­рещне, но на прага видя непознати хора с голям букет и пакети с подаръци. Те забелязаха огорчението и учудването ù.

          -  Ние идваме...

          -  Моля, влизайте! - взе ги домакинята за познати на Пенка. - Пенке, ела посрещни гостите си!

          Рожденичката изтича, но като видя непознатите, се обър­ка.

           - Погледни! Толкова подаръци за рождения си ден никога не си получавала.

          - Извинявайте, ние не знаехме. Подаръците не са за нея, те са за господин Пенчев.

          - За Васил?! Но той днес няма никакъв празник!? Още не се е върнал от работа.

          Настъпи неловка пауза. Жената-гостенка я наруши:

          -  Знаете ли, преди няколко дни, благодарение на Вашия съпруг, ние останахме живи. Идваме да му благодарим.

           - Моля, заповядайте! Докато ни разкажете какво се е случило, сигурно ще си дойде.

          Новодошлите се настаниха при другите гости. Дойде си и Васил с подарък за рожденичката. Той много се зарадва, като видя катастрофиралите пътници сред гостите си. Те го отрупаха с благо­дарности и подаръци.

          -  Тогава Ви се разсърдихме, че ни глобихте, а не знаех­ме, че толкова евтино купуваме кивота си. Но да не говорим повече за това. Да пием за здравето на виновницата за този мил празник, за Ваше здраве и за здравето на всички тук!

          Звъннаха тържествено чашите.

          Когато всички гости си заминаха и Васил остана съм със съпругата си, тя му каза развълнувано:

          - Значи  не е отишъл напразно трудът ти. Мислех, че никой никога няма да ти бъде признателен за него, че само врагове печелиш, като наказваш шофьорите, но не съм била права. Имало и признателни хора! Прости ми. Как мина днес?

          - Нищо особено. Намерих един знак "внимание, опасни завои" паднал и го вдигнах.

          - И ти на това казваш нищо особено!? Може би този знак е спасил нечий живот, предупреждавайки за опасността!

          -  Ами. И да съм там, и да не съм - все едно. Каквото е писано да стане, ще стане.

          -   Стига! Нали каза, че ми прощаваш?

          -  Добре. Прощавам ти и ти обещавам, че няма да говорим повече за това. Да вървим да спим, че съм изморен.

          Легнаха си и като се наситиха на нежността и ласките си, заспаха щастливи от това, че помежду им има разбирателство, че имат дъщеря, която само за един ден бе пораснала с още една година.