КУТИЙКАТА С ДОБРОТО ВРЕМЕ

- Трябва да го знаете. Христо - мелничаря, от новата мелница. Не сте ходили? Че те пак я пуснаха. Турската мелница, казвам, само че вече не е турска, нищо, че машините са от там. Мелницата си е мелница, както и брашното – брашно, или става, или не става.

- Та за Христо ми беше думата, той, нашият, нищо не разбираше от мелничарство и в мелница бе влизал само до змейката, дето пързаляха чувалите горе от склада долу в камионите, но по стечение на съдбата дядо му бе имал мелница - някъде по средата на Добруджа, та сякаш тоя занаят го имаше в гена, сякаш бе пил от тая вода.

Като влезе в огромния хангар на мелницата, главата му бръмна и започна да мига, сума врабци се разхвърчаха по релсите на крана, сякаш да вдигнат  прашната пелена по машините и да я метнат върху новия гостенин.

-  Мелницата не е работила две години, така че до жътвата да се стегне  и от новото  жито  -  бяло брашно да излезе!

Шефът на Христо си разбираше от работата. Самият той от дете бе врял и кипял в семейната мелница, а и сега продължаваше да върти колелото на тоя занаят.

Христо знаеше, така бе чувал, да правиш хляб е призвание - като брашно бяла трябва да е душата ти.

- Разбрано, шефе.

И се почна, в началото лека-полека, после по-уверено и накрая почти бегом.

Мелницата се събуждаше от двегодишния  сън.

Брашното върху машините падаше изтупано от метлите, сякаш сняг по веждите на стареца от съседната къща зиме. Смазваха, сменяха, стягаха, стържеха, боядисваха всичко, варосани белнаха стените, затвориха с пяна дупките, дето влизаха врабците и когато боядисаха със сребърен лак силоза за триците, мелницата бе готова. Всъщност не.

Трябваше да се сменят ситата на планзихтера. Христо за първи път го чуваше това, там минаваше брашното, влизаше и излизаше, като един змей, плъзнал се по металните тръби на аспирацията.

Силна, желязна мелница бе тая. И като се завъртя –  нямаше спиране.

Едва тогава нашият човек разбра, че бе попаднал в цял един друг свят.

Време беше и той да разбере, че не  ние хората, а тези малки, твърди, златисто-кафяви зрънца са силата и мощта на земята, дето ни дава храна, живот и вяра, че ако ги  има, а и Господ е с нас, то значи ще ни бъде.

Нямаше много време за размисли през деня Христо, но вечер, като се прибереше в къщи, му ставаше ясно, че тая работа трябва да се работи с обич, то коя работа не трябва да се работи с желание, ама за тая трябваше обич и сърце.

Чувалите много - бели, брашното бяло - много, хората – малко и уморени.

Пиеха по едно голямо кафе сутрин и по едно следобед за бодрост. То каква бодрост, те чувалите сякаш изпиваха силата, ама нейсе, работа беше - трябваше хляб.

- Нищо  няма да направят, най-много месец - така говореха в селото, ама после взеха, че свикнаха с момчетата от мелницата. Първо боязливо, после уж между другото, накрая свойски, се заизреждаха, кой с каруца, кой с москвича, кой с трактора на кооперацията.

-Я гледай – добро и бяло.

Ама за бялото трябва миене. И житото е като хората, искаше миене, пречистване, водата миеше зърната, калната вода заминаваше и с нея  всичката лошотия и злоба, завистта и омразата, полепнали по душата на житото.

Ама с него бе лесно, пускаш водата и тя си знае работата.

А с хората?

Твърде сложно беше с хората, ама как така, не да направиш доброто, по-лесно ставаше кавга, разправии, сръдни.

И тогава Христо откри свой изход.

За рождения му ден дъщеричката му му подари часовник. Един такъв  лъскав, златист като житото, неговия, стария, той го чукна в елеватора и после го хвърли, не ставаше за нищо, та сега получи часовник в една синя картонена кутийка.

Христо много се зарадва, ама като помисли, реши да го остави вътре в кутийката и да не го носи.

Вечер, когато се прибереше вкъщи, намираше време и отваряше кутийката и близо пет минути следеше бяга на стрелката за секундите по циферблата.

Тук бе затворено ДОБРОТО ВРЕМЕ и нашият човек влизаше в него през тази кутийка.

Само обич и топлина извираха оттук. В страната на доброто време бе тихо и Христо чуваше дори ударите на сърцето си, а от машините в мелницата ушите му глъхнеха.

Гледаше така всяка вечер, мечтаеше, мислеше как тая страна на доброто време  да отиде и обгърне мелницата, та всичко да е както трябва, а как трябваше, рецепта нямаше, но то се разбираше.

Докато една вечер събра сили, извади часовника, сложи го на лявата си ръка и каза вкъщи:

 -  Тръгвам. Няма да стане само така, с гледане. То доброто време трябва да го има навсякъде, щото брашното и хлябът го искат, а сигурно трябва и някой да им го даде. Тъй че утре съм за последно, после отивам навън да видя дали  там има добро време, или и то е като нашето. И да знаете - няма да го сверявам - то, нашето време, си върви, но ще им го показвам и на тях, нека видят.

На другия ден, по-скоро на следващия, Христо се качи в един от бусовете за Европата  и тръгна да търси доброто време, защото тук него го нямаше, беше се скрило, сякаш и малката синя кутийка бе твърде широка за него, беше ранено, болно и полуживо, та там  - навън - той отиваше да намери  надеждата, надеждата, от която, като от мая както бухва тестото, така  да се върне животът и хубавото в него. И пак хлябът да ти бъде сладък...