Джон отвори вратата, погледна навън и се усмихна широко:

 - Виждам, че процедурите ви се отразявят изключително добре. Връщате се за още?

 - Вашият елексир е цяло чудо, господин Колман! Иска ми се да се изкъпя в него! Ще

взема още две бутилки – една за мен и една за съпругата – ентусиазирано отвърна

господинът, застанал на прага на вратата на малкото магазинче за чай, кафе и билки на Джон Колман Младши – син на Джон Колман Страши, заклинател и висш магьосник на ордена на Сатурн. Майката на Джон, Лора, нямаше техният произход, но за сметка на това пък правеше убийствено добри мехлеми и отвари от билки подходящи за всякакви ситуации. Джон беше понаучил това онова, не само от баща си, но и от нея.

Магазинчето, което носеше полу-претенциозното име „Лунен Цвят – магазин за чай, кафе и билки“, се предаваше от баща на син в семейство Колманови и когато се повдигнеше въпроса кой е бил този пра-пра-пра-...пра-дядо, който го е създал, никой не можеше да се сети. Сякаш тази инфомация беше завинаги изтрита от етера на вселената. То си беше там и толкова.

Противно на името си, клиентите, които го посещаваха купуваха основно елексирите и мехлеми, които Джон Колман Младши забъркваше. Той се беше учил най-вече от баща си (и майка си), а той от неговия баща, а той от неговия и така до началото на рода, което също беше обвито в плътна мъгла от мистерии.

Джон, вече на 37 години, се осмеляваше от време на време да твърди, че неговите елексири и мехлеми са дори по-добри от тези на предците му. Добре, че тези предци не можеха да го чуят, защото всеки член на семейството се кълнеше, че неговите смеси са перфектни и по-добри не могат да се открият на лицето на Земята. Щом се повдигнеше тази тема на някоя семейна сбирка, избухваше малка война, понякога се случваше да прехвръкне някоя светкавица и дори някой роднина да се прибере у дома с копита вместо крака или жабешки очи. 

Джон обичаше да създава елексирите си и много се гордееше с това, че малко беше модифицирал старите рецепти, за да направи формулите още по-ефикасни и лесни за употреба. Имаше елексири и мехлеми за подмладяване, експедитивност, любов, успех, щастие, изглаждане на кожата, против изневери, завист, омраза, косопад, плужеци в градината, мързел, кошмари. Само кажете какво ви притеснява и Джон щеше да забърка смес, подходяща изцяло и само за вас.

Клиентите му не бяха много, но бяха достатъчно. Новите бяха научили за него и дарбите му от старите клиенти и техни приятели и познати. Имаше хора, които идваха в магазина от години, но независимо от това дали знаеха за „Лунен Цвят“ от много време или от скоро, всички плащаха добре, за да получат това, което можеха да им предложат Колманови.

Мъжът, който сега стоше на прага на магазина на Джон Колман се казваше Артър Смит.  Господин Смит беше видял съседката си - госпожица Донован - в деня, в който беше тръгнала към съседния град, за да посети събирането, което тя и приятелките й си организираха всяка година. Мари Донован беше вдовица и беше на възраст около 60 години. Тя не изглеждаше зле за възрастта си, но точно тази сутрин, когато господин Смит се беше запътил към колата си и както всеки ден ѝ помаха за добро утро, изведнъж нещо привлече погледа му. Артър Смит нямаше навика да се вглежда в съседите си - той просто не беше такъв човек, но днес Мари Донован изглеждаше така, сякаш беше свалила 10 години от плещите си. Стойката ѝ беше различна, косата ѝ блестеше, кожата ѝ сияеше и сякаш се беше поизпънала леко, походката ѝ също беше много по-лека. Господин Смит се почеса по брадата и се замисли: той ли нещо е изпуснал, или просто за пръв път е забелязал външността на съседката си. Той определено не беше от хората, които се бъркат в чуждите работи, но любопитството го гризеше отвътре и реши, че един невинен разговор с нея няма да навреди. Само ще я попита как е и ще ѝ каже, че изглежда добре. И с тези мисли в главата господин Смит се доближи до оградата, която делеше двете къщи и отново помаха на госпожица Донован:

 - Мари, здравей, как си днес? – попита той, докато жената се доближаваше до бялата оградка.

 - Чувствам се отлично, Артър. Ти как си в този хубав ден?

 - Чудничко, чудничко. С Хелън реновираме кухнята, нищо интересно. Не можах да не забележа, че днес изглеждаш невъобразимо добре. Исках да те похваля и да те попитам дали правиш нещо специално. Хелън ме кара да ям зеле и цвекло всеки ден, но не мисля, че има особен ефект – изсмя се нервно Артър Смит.

 - Виж, Артър, съседи сме от.. колко години вече? – внезапно попита Мери Донован.

 - Мисля, че ще станат 22 тази година – позамисли се Артър.

 - 22 години... да мисля, че са толкова. Бих могла да ти се доверя и да ти кажа какво използвам, но не знам дали ще ми повярваш. Не е тайна, но не е и нещо, което трябва да се разгласява, разбираш ли? – повдигна въпросително вежда Мери.

Артър се замисли – беше отишъл сякаш на шега да я попита каква е тайната за разхубавяването й, но сега сериозно започна да го гложди, че той и жена му наближават средата на 50те и може би няма да им е излишно да си направят някоя друга безобидна процедура. Той не беше суетен мъж, ни най-малко, но годините се трупаха и тежестта им започваше да се усеща все по-силно. Може би малко тонус нямаше да им е излишен, все пак Мери изглеждаше по-пълна с живот от всякога. Любопитството, помисли си Артър, е много силен мотиватор.

 - Можеш да разчиташ на мен, че няма да разглася тайната ти, Мери – твърдо отсече той.

И така господин Артър Смит се оказа редовен посетител на „Лунен Цвят – магазин за чай, кафе и билки“.

 - Настанете се удобно господин Смит. След пет минути ще имате две бутилки от моя специален елексир за „Леко подмладяване, вълнение и стягане на кожата“. Носите ли ми това, което се изисква от вас? – попита Джон и посочи към червен, уютно изглеждащ, диван срещу тезгяха, зад който работеше.

 - Да, разбира се. Благодаря ви Господин Колман, вие ми пасявате живота. С жена ми ще заминаваме на екскурзия другата седмица. На Хаваите! Знам, че вече сме на възраст и не би трябвало да ни вълнува как изглеждаме, но с вашата вълшебна отвара ще можем напълно да се насладим на преживяването и дори да покараме сърф! – каза ентусиазирано господин Смит и подаде на Джон малък бял пощенски плик.

 - Много се радвам за вас и ще сложа една щипка повече прах от еделвайс, ако ми обещаете, ествествено, да не споделяте тази наша малка тайна с останалите ми клиенти – Джон намигна на възрастния мъж и посегна към буркана с крака от богомолки.

 - Ама разбира се, можете да разчитате на мен. Страшно ви благодаря господин Колман! Вие наистина сте човек, с който е удоволствие да се прави бизнес.

След като Господин Смит заплати за поръчката си и излезе на вън, Джон взе малкият бял плик в ръка и го стисна здраво. Той отиде до входната врата погледна навън, дръпна лилавата завеска над малкия прозорец и врътна ключа. Затваряше десет минути по-рано, но и без това всичките му клиенти трябваше да си записват час, за да могат да го посетят. Рядко някой влизаше направо от улицата. Хората вече не ходеха по малки билкарски магазинчета да си купуват чай.

Джон погледна огледалото, което висеше до вратата и се запъти към задната стая, къде се намираха всичките му материали и инструменти за работа. Стаята беше малка, стените бяха покрити с етажерки, натежали от книги, буркани, статуетки, странно изглеждащи инструменти и машинки. В средата на стаята се мъдреше бюро с един стол, върху което бяха прилежно подредени купчина с книги, хаванче с чукче и блендер. В отсрещният край на стаята имаше друга врата, която водеше към вторият етаж на къщата, в която живееше Джон. Но най-важното в стаята не бяха всички скъпи и екзотични прахчета и вещества, а нещо, което се намираше зад златната завеска и вратичката, намиращи се на западната стена на около метър и половина от пода. Джон пристъпи към завеската и я дръпна настрана. Върху вратичката, която скриваше отвора в стената, висеше малка табелка с надпис „Квадрант 7“. Джон бръкна в белия плик, който му беше дал господин Смит и извади от там две снопчета косми и две хартиени салфетки, напоени с кръв. Посегна към вратичката и я отвори, а там в стенната кухина имаше миниатюрен водовъртеж от цветове, наподобяващ мини галактика. Джон хвана кървавите салфетки и снопчетата косми с една ръка и я вкара във вихрушката. Разнесе се металически глас:

 - Джон Колман, маг от шести ранг. Депозит от две есенции. До пълно изпълнение на вашата поръчка остават още 6459 есенции. Благодарим, че използвате услугите на „Квадрант 7“.

Гласът заглъхна, а Джон изкара ръката си от вортекса и си помисли: „Още 6459 есенции и душата ми ще е отново моя. Красотата щяла да спаси света.“ подсмихна се лукаво той „А мен ще ме спаси суетата!“