1.02.2018 г., 0:16 ч.

Къде е Милена? 

  Проза » Разкази
723 3 1
25 мин за четене

Момчетата трудно скриват своята възбуда в присъствието й. Правят нелепи опити да направят все още не напълно мутиралите си гласове по-плътни и мъжки. Някои се опитват да привлекат вниманието й с остроумия, други с разкази за подвизите си. Двамата бъдещи деветокласници дори запалват цигара, демонстрирайки своята зрялост. Очите им не спират да се оглеждат за някой познат съсед, който да ги изпорти на родителите им. Едно дребно срамежливо момче се оказва неин бъдещ съученик и в миг мечтателна усмивка озарява топчестото му лице и то цялото се изчервява сякаш е получило неочаквана целувка от нея.

Тя е Петя. Руса е и веднага ще я познаете в тълпата от деца. Висока и атлетична за своите четиринадесет години, тя е първа братовчедка на добродушната Лили от блока, пред който се събират. От тази учебна година Петя ще учи тук в Пловдив и ще живее при Лили и родителите й. Дошла е няколко дни преди петнадесети септември за да свикне с града. Но тя е такава, че по-скоро градът трябва да свикне с нея. Петя има равни бели зъби и много се усмихва. Светлата й по принцип кожа сега е със силен слънчев загар и малки лунички са се пръкнали по носа и скулите й. Казва, че допреди няколко дни е била на море в Гърция. Момчета се впечатляват с възклицания, а момичетата махват пренебрежително с ръка.

Вечерите в началото на септември в Пловдив са още топли. Децата стоят до късно на пейките пред блока на Лили. Уморени са. Краят на лятото носи онази сладка умора от месеците, изпълнени със свобода, емоция и толкова много неизказани неща. До преди да дойде Петя тийнейджърите от тайфата са малко тъжни и омърлушени. Те обичат лятото. А то си отива с такава категоричност сякаш никога няма да се върне. Но вчера тя дойде и разбуни духовете. Особено момчешките духове.

На следващата вечер, два дни преди първия учебен ден, когато с Лили се приготвят за лягане, Петя я пита:

- Мислиш ли, че Кристиян ме харесва?

- Теб всички те харесват! – усмихва се малката добричка Лили.

Тя ще бъде седми клас, с една година е по-малка от Петя. А Кристиян е нейната голяма мечта. Той не е толкова висок, може би дори не е хубав, но се държи като един малък мъж. Малък мъж с добро самочувствие. А това е най-важното за мъжете във всички възрасти.

На другата сутрин двете момичета решават да идат до центъра на разходка. Излизат от входа, но се оказва, че Лили си е забравила телефона. Тя се качва горе да го вземе, но тъй като го е захвърлила някъде се забавя известно време. Когато го намира и слиза пред блока, вижда Петя и Кристиян смеейки се заедно, седнали на техните пейки.

- Отивам до магазина. – казва умната тактична Лили и се скрива някъде.

Скоро разбира, че няма смисъл да чака Петя и се прибира вкъщи да си дочете интересната книга.

А Петя не спира да се смее. Гласът й е звучен като камбанка, а смехът й малко глупав като първата любов. След час тя казва:

- Не искам да карам Лили да ме чака повече. Искаш ли да се видим довечера, но без другите?

Кристиян се усмихва и не казва нищо. Очите му отговарят положително.

Първата целувка е странна. Винаги. Но за Петя тя е странно хубава. Има вкус на къпини. Тя не заспива тази нощ. Свива неволно пръстите на голите си крака и гледа с широко отворени очи филмовия екран на тавана. Там се прожектира филма на бъдещето, който само четиринадесет годишно момиче може да режисира така наивно, ефимерно и божествено красиво. Утре е първия учебен ден в новото училище. Тя винаги е била сигурна, че много ще се вълнува в неговото навечерие. Но не е и подозирала причината.

Вечерта на петнадесети септември. До тук с висенето до късно пред блока. Часът е около осем и Петя и Кристиян са се прегърнали безмълвно на една скрита пейка встрани от блока. Телефонът на Петя е пуснат на някакъв плейлист с любимите й песни. Тя държи всичко да е перфектно в тази хубава вечер. Ненадейно спокойствие им е нарушено от шумолене на храстите пред тях. През малката отъпкана пътечка между храстите изневиделица излиза възрастен плешив мъж с раница на гърба. За миг се озовава пред двойката и Кристиян инстинктивно притиска силно Петя към себе си, причинявайки й дори лека болка. Мъжът ги поглежда със странните си светло сини очи и изчезва в тъмнината.

- Какво беше това? – недоумява Петя. – Защо се уплаши така.

- Този човек наричаме Кошмара. – Кристиян изговаря това бавно и със страх, неприсъщо за поведението му. – Той е извратен психопат. Живее в съседния блок. Преследва момичетата и ги примамва в апартамента си. Чувал съм ужасни неща какво се случва там.

- Защо просто не се обадите на полицията? – учудва се Петя.

- Съседите постоянно подават оплаквания там от него, но напразно. Много пъти и мъжете от квартала са го били, когато закача техни близки, но той не се отказва. Луд е. Луд и много опасен. Моля те, бъди много предпазлива и се пази от него. Обещаваш ли ми?

- Ти нали си винаги до мен и ме пазиш? – усмихва му се влюбеното момиче и го целува така, че и двамата забравят за случката.

Дните вървят динамично за Петя, в гимназията се учи сериозно от първите дни. Училището на Кристиян е близо и той често идва при нея в голямото междучасие. Един ден, когато вече есента напомня за себе си, той отново е при нея. Дал й е якето си да се загърне, понеже хладното време я е изненадало и тя не е взела своето.

- Затвори очи и протегни ръка. – й казва той.

- Коя ръка?

- Лявата. Тази, която е по-близко до сърцето.

Тя изпълнява молбата му и усеща как той поставя нещо хладно на ръката й. Петя отваря очи. Сребърна гривна с две преплетени сърца. Струва й се толкова хубава. Целува Кристиян.

- Ще я нося цял живот!

- Или поне докато ме обичаш.

- Да, точно така! Цял живот!

Смехът им е прекъснат от училищния звънец. Петя е още с неговото яке, но се затичва към сградата на училището, обръща се три пъти докато влезе. Кристиян е там и я изпраща с поглед.

Вечер вече е все по-хладно. Групата тийнейджъри е оредяла и се виждат за кратко и се разотиват под настойчивите подканяния на родителите си. Лили се прибира, но Петя остава пред блока, казвайки й, че ще се качи само след няколко минути. Кристиян е на някакъв урок до късно и са се разбрали да мине да се видят поне за малко на тяхната пейка. Сега момичето стои само и го чака. С неговото яке е.

- Време е да му го върна. – помисля си тя.

Обзема я нетърпение и нервност, тя си включва и изключва телефона, гледайки часа. Разхожда се припряно пред пейката и си играе с закопчалката на гривната си с двете сърца. Кристиян се бави повече от очакваното. Тя на няколко пъти отива до улицата да види дали той не се задава, но напразно. Отново се връща на пейката. В един момент изтръпва. Гривната на ръката й я няма. Петя започва да я търси светейки си с фенерчето на телефона в сумрака. Търси навсякъде, където е била, но напразно. Идва й да се разплаче, но продължава настойчиво да търси под бялата светлина от телефона си. И когато е вече съвсем обезверена, чува зад гърба си шумолене и дишане. Обраща се рязко и сърцето й за миг като че ли замира. Там е психопата, Кошмара, приклекнал между храстите през пейката. Той я поглежда и вдига от земята нещо леко блестящо на бледата светлина от уличните лампи. Нейната гривна. Очите му са толкова светли, че като че ли няма ириси. Изглежда зловещо. Той прибира в джоба си гровната. Петя иска да изкрещи, да му каже да я върне, но е толкова уплашена, че не може да издаде нито звук. Той сваля раницата си и я отваря. Момичето усеща как цялата започва да трепери от страх и не може да се контролира.

- Момиченце! – чува тя грачещия му глас и усеща сълзите си по бузите си. От раницата си той вади нещо. Кукла. Той отново я поглежда с хипнотичните си очи и от устните му се отронва хриптящия му глас.

- Милена! Ето я Милена!

Петя изпищява и този път хуква да бяга. Ниски клони от дървета я удрят през лицето, тя се спъва в бордюр и пада, но моментално става и продължава да тича с плач. В един момент усеща как се блъска в някой, който я хваща с ръце. Тя го удря истерично и се опитва да се отскубне.

- Петя, Петя, успокой се! Петя, какво е станало?

Тогава тя разбира, че това е Кристиян. Отпуска се с плач в прегръдките му. По-късно му разказва всичко.

- Ще ти намеря същата гривна, не се безпокой! – той се опитва да я успокои.

- Искам тази, трябва да намерим начин да си я върна.

- Петя, този човек е побъркан и е извратен. Не можем да идем и да го помолим да ни я върне. Твърде опасно е.

Петя го поглежда и нищо не казва. Пулсът й е учестен, а адреналина бушува в младото й тяло.

 

Вратата на входа се отваря и в настъпващия мрак Петя вижда как от нея бавно излиза Кошмара с неизменната раница на гърба. Оглежда се подобно на някаква хищна птица и завива към улицата. Когато прегърбената му фигура се скрива зад ъгъла Петя бързо се измъква от скривалището си между колите и влиза във входа.

Кошмарът живее на втория етаж вляво, тя взима стълбите по няколко и се ослушва дали някой няма да се появи на стълбището. Празно е, а тя се озовава пред вратата на маниака. С голяма погнуса хваща дръжката на вратата с два пръста, натиска я надолу и за нейна огромна изненада се оказва отключена. Между вратата и касата се появява тъмен процеп и Петя застива. Усеща стомахът си преобърнат, а гърлото й е толкова пресъхнало, че едва ли би могла да проговори. Хвърля последен поглед към стълбището, няма никой. Бута вратата, а вътре я очаква непрогледен мрак. Сърцето й ще изкочи от гърдите, когато пристъпва бавно вътре, напипва на стената ключа за осветлението и го натиска. В средата на коридора с мъждукаща жълта светлина светва крушка. Гледката, която вижда е смразяваща. Посреща я коридор с накъсани тапети с детски рисунки по тях. На малки столчета в края на коридора са сложени няколко кукли, като тази грозната, която Кошмара й беше подал. Боже мой, кое ли дете е държал затворено тук! Дали е живо, дали не е все още вътре? Иска й се да се обърне и да избяга, но инстикта й е подтиснат от целта да намери своята гривна. Стиска юмруци и пристъпва навътре по малкия коридор. Вдясно има стая, вратата я няма и тя бавно влиза, готова да види нещо ужасно. Тъмно е, крушката от коридора осветява само празна стена. Петя се обръща към вътрешността на стаята, минават няколко секунди докато привикне с тъмнината. Когато това става вижда насочени към нея десетки погледи. Инстинктивно момичето се скрива отново в коридора, сърцето й бие учестено, но някакво дяволско любопитство я кара отново да влезе в стаята. Пипнешком намира ключ за осветление и за тази стая и светва. Вътре има поне петдесет кукли с големи сини очи. Петя усеща как й се вие свят от напрежение, но започва да оглежда наоколо за това, което търси. На стената има голяма библиотека. Пълна е със стари детски книги, по рафтовете има всякакви дребни боклуци, които Кошмара е събирал. Момичето започва трескаво да оглежда дали гривната й не е сред тях. Но не може да се концентрира, десетки чифта очи като че ли наблюдават всяко нейно действие. Погледът й е замъглен, а слухът наострен.

В този момент се усеща, че е оставила входната врата притворена, а това може да привлече внимание. Крадешком тя се връща в ужасяващия коридор, навън в стълбището е тъмно. Побутва леко вратата и тя се затваря. Петя се обръща и вижда, че в дъното на коридора вдясно има друга стая, този път с врата. Въпреки, че не е приключила с претърсването на първата стая, любопитството я кара да влезе в следващата. Заключена е, но на вратата има ключ. Момичето изпада в ужас. Ами ако вътре е заключено дете? Дали не е по-добре да извика някой? Може би дори полиция. Несъзнатело и дори неосъзнато внезапно тя почуква на вратата и се стряска от собственото си действие. Изведнъж се чува детски плач. Петя застива, а студена пот започва да избива по челото й. Плачът се повтаря, като сетивата й й подсказват, че идва някъде от горния етаж, но в същото време подсъзнателно тя приема, че всичко това се случва зад вратата. Изведнъж събира кураж и превърта ключа. Тишина. Само учестеното й дишане на фона на съвсем бледата жълта светлина нарушават покоя в това призрачно жилище. Петя отваря вратата и автоматично светва крушката. Вътре има две легла – малко и голямо, и голям гардероб. В ъгъла на малкото легло стои само една кукла, същата като тези в другата стая и като тези, които Кошмара предлага на момичетата по улиците. Голямото легло е недооправено с пожълтели видимо отдавна непрани чаршафи. На малко бюрце в ъгъла са пръснати отново дребни вехтории. Сред тях Петя не вижда своето украшение, но в дъното на бюрото има малка кутийка. Момичето я отваря и вижда, че вътре има различни бижута, изсипва ги и с радост вижда гривната – подарък от Кристиян. Инстинктивно я слага на ръката си, връща останалото съдържание на кутията отново вътре и се обръща да излиза. Отваря вратата и внезапно я стряска шум. Входната врата се отваря. Петя изпада в паника. Единственото, което може да направи е да потърси къде да се скрие. Отваря гардероба, вътре е пълно със нахвърлени дрехи и вехтории, но има място тя да се скрие. Влиза вътре, затваря вратата плътно след себе си и се свива отчаяно на кълбо с лице, заровено в ръцете й. Усеща как по дланите й се стичат сълзи. Сълзи на ужас и безсилие. Чува стъпките му из жилището. Чува гласа му. Психопатът си говори сам, дори го чува да си пее. Песента й е позната, баба й й я е пяла преди.

- Сладкопойна чучулига, над полето се издига... - Пеенето му е ужасно, подобно на грачене на гарван.

Минава време, за нея часове, но може би просто минути. Разтреперена е, а пулсът й препуска, когато чува мъжът да влиза в стаята при нея. - И тук съм забравил да изгася, момиченце. Гласът му е гърлен, неестествен, като че ли думите не идват от човек, а от друго същество, което за пръв път проговаря. - Късно е вече. Нека ти почета и да спим. След това излиза от стаята. Петя се сеща да пише съобщение на леля си или на Лили какво се случва с нея. Вади бавно и тихо телефона си и натиска бутона за включване. Екранът остава тъмен. Натиска го пак продължително, пак нищо. Батерията му е паднала. Петя отново изпада в неконтролируема паника. След малко се успокоява и започва да мисли как може да се измъкне. Изведнъж за първи път усеща, че в гардероба вони ужасно на стари дрехи и на пот. Осъзнава, че самата тя в паниката си е легнала върху нещо – дрехи или кой знае какво. В този момент маниакът се връща в стаята. Петя надига глава и вижда през малкия процеп между вратите на гардероба част от стаята. Изтръпва, когато в обсега на погледа й попада фигурата на мъжа – прегърбен, плешив и мърляв. Кошмарът сякаш гледа точно в нея и тя спира дъха си в очакване на следващи действия. Той стои така няколко секунди, след което се скрива от погледа й. По скърцащия звук Петя разбира, че той ляга в легло. Тогава в главата й проблясва мисълта, че когато той заспи, тя може да се измъкне тихо от тук. Опитва се да се завърти леко за да види през процепа вратата на стаята и да прецени разстоянието до нея, но закача някаква дреха с главата си и създава едва доловим шум. Застива неподвижно. Маниакът обаче се е сепнал и се е изправил, съдейки по внезапното скръцване на дюшемето. Петя отново вижда фигурата му да се проявява през процепа. Той отваря вратата към коридора, изсумтява нещо и отново се чува скърцането на леглото. След кратка тишина момичето чува шума от отваряне на страници и Кошмара започва да чете тихо на глас детска приказка.

Този е тотално сбъркан! – мисли си тя и се моли по-бързо да заспи.

Отново за нея минават часове. В един момент усеща, че мъжа е утихнал в леглото си и може би е дошъл нейния шанс за бягство. Но дали наистина е заспал, а ако просто стои неподвижен. А ако е разбрал, че е там и сега я дебне, играе си с нея, преди да я хване. Петя се свива отново и си казва, че ще изчака още докато е напълно сигурна, че изрода спи. Може той да захърка например, което да й покаже безпрекословно, че е дълбоко заспал. Но хъркане не се чува дълго време. Всъщност не се чува нищо, дори дишане. През процепа на гардероба Петя вижда блока на леля си, сигурно с Лили се притесняват адски много за нея. И има защо. Постепенно светлините в апартаментите на съседния блок започват да изгасват. Вероятно е към полунощ мисли си Петя. Не е чувала нито звук отдавна. Почти е готова да стане и да изхвърчи от стаята, но от паника мускулите й са неподвижни. Часовете се изнизват бавно, а момичето още по-бавно събира кураж. Навън е започнало да просветлява. Напряга слух и й се струва, че чува равно монотонно дишане. Цялата е настръхнала от напрежение. В един момент тя тихо и съвсем внимателно, за да не събори нещо вътре, се изправя, бута съвсем леко едната врата на гардероба и без да се обръща се измъква от него. До вратата я делят точно две крачки, тя бързо ги взима и тогава зад гърба си чува:

 - Момиченце?

   Петя изпада в паника и отваря уста да изкрещи, но от гърлото й се чува само глух писклив стон. Психопатът пристъпва към нея, тя се обръща към вратата да избяга, но се оказва, че тя се отваря навътре и момичето е попаднало в капан между нея и маниака. Пораснала си. – чува тя гърления му глас само на крачка от нея и усеща миризмата му. Инстинктът й за самосъхранение й дава смелост и в този момент тя се хвърля с крак в корема му. Мъжът пада със стон, но успява да я хване за крака и я повлича със себе си. Изпаднала в дива ярост, Петя започва да удря и да рита във всички посоки, в един момент усеща, че се е освободила от хватката му и хуква, но е изгубила представа за посока и се оказва срещу бюрото с вехториите. Инстинктивно хваща кутията, в която беше гривната, обръща се и удря маниака в слепоочието. Той губи за миг равновесие и пада. Усетила миг на превъзходство Петя започва да удря с всичка сила с кутията по него. Той протяга ръце и тя усеща кокалестите му пръсти по лицето си. Погнусата я кара да губи всякакъв контрол, а адреналина прави ударите й все по-яростни. За миг мъжа успява да хване и двете й ръце и тя, изгубила контрол, пада върху пода на сантиметри от него, удряйки лицето си директно върху дюшемето. Кръвта рукв от счупения й нос, пречейки й да диша. За миг тя губи самообладание, но адреналина е по-силен. Момичето отново хваща кутията и директно я стоварва върху черепа на Кошмара. Петя продължава да удря, дори когато съпротивата в психопата е изчезнала. Тя удря докато в един момент губи съзнание и рухва на пода до него.

   В късния следобят Петя идва на себе си. Първото, което усеща е адска болка в лицето. Не може да диша добре. Опитва се да се изправи, но се оказва, че глезенът също я боли ужасно. Подут е, вероятно счупен. На метър от нея почти до вратата по лице е проснат перверзния ненормалник. По нищо не изглежда да е жив. Петя се подвига на ръце, поглежда към вратата и започва да се сурка по пода, заобикаляйки безжизненото тяло. Остра болка в крака я прорязва при всяко негово отместване. Момичето стиска зъби и не издава нито звук, страхувайки се похитителят й да не би да излезе от безсъзнание. Тя се струхува да погледне към него дори в момента, в който трябва да се провре между тялото му и стената и да излезе в коридора. Протяга ръка и отваря вратата. Търкайки се в стената Петя се измъква бавно и болезнено през вратата. В коридора прави опит да се изправи, но болките в мускулите й не й позволяват, затова тя продължава да се придвижва пълзешком през мръсния под, покрит с прах, пръст и хранителни отпадъци. Петя е вече на средата на пътя си към входната врата, когато чува зад гърба си стон. Тя замира. Слухът й долавя как психопатът се размърдва в стаята. С препускащо в гърдите сърце тя усилва своя ход. Болката в крака й се увеличава, а от носа й отново обилно тече кръв. След себе си Петя оставя плътна кървава следа. Усеща как като хищник по тази кървава следа зад нея се влачи Кошмара, но я е страх да погледне назад. Силите й са на привършване, но успява да достигне до вратата на жилището. Със сетни сили се набира, хваща дръжката, натиска я надолу и разбира, че вратата е заключена. А ключ в ключалката няма. Изгубила всякаква друга надежда, момичето започва да вика с почти изчезнал глас и да блъска с малкото си останала сила по вратата. Чувста тялото си уязвимо под опасността, която я дебне отзад, но продължава да не намира сили да погледне зад гърба си.        Парализиращият страх надделява, а Петя отново губи съзнание.

 

 

- Добър вечер с късната емисия новини. Водеща новина за днес от последните минути. Открита е изчезналата в Пловдив четиринадесет годишна Петя Павлова. Момичето е било намерено с множество контузни рани в апартамент на душевно болен мъж в съседен блок. Вероятно става дума за отвличане с цел сексуално посегателство. Мъжът е бил регистриран в полицията с множество оплаквания срещу него за примамване на млади момичета. Очаквайте подробности.

 

- Добър ден с обедните новини. Младото момиче, жертва на отвличане, е дошла в съзнание, но стресът не позволява да й бъдат взети показания. В същото време нейният похитител е в критично състояние с контузни рами в областа на главата. Според предварителните данни четиринадесет годишната Петя е проявила огромна смелост и е успяла да обезвреди своя нападател. Множество организации се изказаха в подкрепа на девойката и нейната храброст. Спонтанни протести в Пловдив и София събраха множество граждани, недоволни от бездействието на властите и допускането да бъдат на свобода на лица, застрашаващи сигурността на хората. Включваме площад “Народно събрание” в столицата, където наш репортер е сред протестиращите.

- Утре това може да бъде моята или вашата дъщеря, внучка, сестра, близка... Принудени сме да живеем сред хора, които са доказано опасни, но властите нехаят. Петя от Пловдив е истинска героиня, тя е успяла да се справи със своя похитител, но травмата, която е получила, е за цял живот. А ако не беше успяла? Какви ужаси щеше да изпита това крехко дете? Докога трябва да треперим за децата си, когато прекрачат прага на домовете ни сами?

- Добър вечер. Вие сте с централната емисия новини. Похитителят на четиринадесет годишната Петя е починал в болницата, съобщават от пресцентъра на МВР. Припомняме, че в дома на шейсет и една годишния мъж от Пловдив беше открита издирваната от повече от денонощие осмокласничка Петя Павлова. И двамата бяха намерени в критично състояние с множество рани и счупвания, показващи дълга и ожесточена борба.

   Историята на младото момиче, защитило се от сексуално посегателство, предизвика огромна вълна от гражданско недоволство из цялата страна срещу пропуските в съдебната система, позволяваща опасни лица да се разхождат на свобода. Проявената от тийнейджърката нечовешка храброст в кошмара на отвличането я превърна за кратко време в истински герой. Припомняме, че Петя все още е в шок и се възстановява от зловещата случка.

 

 

Полицията не открива никакви живи роднини на похитителя. Бил е женен, но съпругата му го е напуснала само няколко години след сключването на брака. Нямал е братя и сестри. Смъртта му означава, че съдът, който ще го съди, няма да е на земята. Назначено му е служебно погребение.

   Следобедът е необичайно горещ за края на септември. На небето няма нито един облак, а слънцето пръска по земята огън като през август. Общинска служителка с досада и дори погнуса изчита формално надгробно слово, по време на което неочаквано до двамата гробари с лопатите се появява възрастна дама, която търпеливо изчаква краткото слово и спускането на ковчега, хвърля два карамфила и се отдалечава на няколко крачки.

- Близка ли сте?

- Ни най малко.

   Тя сяда на една пейка на петнадесетина метра и наблюдава как гробарите започват да хвърлят пръстта обратно там където е била. В началото се чува глух тътен от падането на сухите буци върху ковчега, но скоро този звук става някак мек и сливащ се с околния шум. Мъжете неуморно пълнят с лопатите си празнината в земята и от време на време всеки от тях хвърля по един учуден поглед към единствения човек, дошъл да изпрати в последния му път този толкова мразен човек. Вероятно търсят в ума си нейната роля в живота му. А тази роля е много важна. Тя е доктор Петкова и е единствения човек, знаещ, че в земята остава не един сексуален маниак, а полудял от скръб човек.

   Има лица, които не можеш да забравиш. Дори и десетилетия по-късно, привидно забравени.

   Няколко вечери по-рано доктор Петкова гледа невярващо репортажа по телевизията от развръзката на драмата с отвлеченото момиче в Пловдив. На цял екран показват снимка на вече мъртвия похитител. Възрастната жена познава много добре тези очи, макар да не ги е виждала от повече от двадесет години. Сега тя седи тихо на пейката и с празен поглед гледа как гробарите се отдалечават, хвърляйки последен неразбиращ поглед към нея. Минута по-късно тя отваря черната си кожена чанта и измъква дебела тетрадка. Разлиства бавно страниците и измъква една избеляла снимка. Мъжът на нея е същия, който е видяла по телевизията, много по-стар, но с характерно лице, което няма как да бъде сбъркано.

   Животът на доктор Петкова е преминал с най-тежките случаи в детската хематология. Хладнокръвна като специалист и чувствителна като човек, години наред тя си е водела дневник с всички онези истории между живота и смъртта, които са станали част и от нейния живот. Помни много деца, които вижда вече големи с техните деца по улиците на града, но и помни всички останали, които няма как вече да види. Помни и Стефи.

   На снимката, която доктор Петкова държи, е Стефи с нейния баща, плешив мъж на средна възраст. Възрастната жена се зачита отново след толкова години в ръкописния текст на страниците, между които е снимката.

   “Иска да стане лекар. Или поне медицинска сестра. Все пак това сме хората около нея напоследък. Ще станеш, Стефи, но първо трябва да си силна, повече дори от това, което си сега. Иронично е как едно слабичко дете на девет години има повече воля от нас възрастните, на които то разчита. Не искам да съм на мястото на татко й, той сега й е и баща, и майка. Винаги е до леглото й, говори й за бъдещето, за местата, на които ще я заведе, когато оздравее...

   Когато е била много малка и се е учила да говори е сочила себе си с пръстче и е казвала Стефи е момиченце и от тогава баща й я нарича така – момиченце. Той й дава най-силното лекарство, това, което ние не можем да й дадем – вяра. Отделя се от нея само за да й вземе нещо от къщи. Например тетрадки и моливи. Стефи обича да пише приказки и да ги илюстрира. Най-често приказките са за принцеси, отвлечени от злия змей, които смелият герой освобождава. Принцесите рисува всеки път руси като нея самата, а героят е винаги без коса.

 

***

 

   Стефи губи сили. Вече не рисува, а татко й не й носи тетрадки. Само стои край леглото й. Говори й, а в дългите часове, когато тя спи, я гледа. Често го виждам със закрито в шепи лице. Вероятно се обвинява за болестта й. Разбира се, че няма как да е виновен, но какъв родител би бил този, който не се обвинява за нещастието на детето си.

   Преди малко Стефи беше будна и го попита:

- Тате, къде е Милена? - Той едва прикри сълзите си, но й отговори.

- Вкъщи е, момиченце, на леглото ти. Чака те.

- Тате, искам да ми я доведеш.

  Разбрах, че Милена е нейната кукла. От онези, които затварят очи, когато ги сложиш да легнат. Татко й й я е подарил, когато е била съвсем малка и й е била любимата й играчка години наред. Но с порастването на Стефи куклата е намерила своето място, поставена самотна в ъгъла на детското легълце.

- Разбира се, момиченце, когато се събудиш Милена ще е до теб!

 

***

 

   Наложи се в средата на нощта да звънна по телефона на баща й, за да го извикам в болницата. Знам как би се обвинявал, ако не е тук.

- Стефи се влоши. Много. Елате по най-бързия начин.

   Влизаме заедно с него в стаята. Леглото на Стефи изглежда толкова голямо.

- Момиченце, тук съм. Чуваш ли ме? Моля те, отвори очи.

   Гласът му е различен. Моли нея, а всъщност Бог.

   Излизам от стаята, няма място вътре за мен. Аз не съм част от малкото им семейство. Но все още съм част от този свят, в който един човешки живот се измерва в девет години. Не мога да отида другаде, оставам подпряна на вратата. Вътре се чува гласът му – все по-молещ, все по-тих.

- Стефи, аз съм. Татко. Нали ме чуваш? Момиченце, ще отидем пак на морето. Ще се качим на корабчето. Ще пием лимонада на плажа и ще гледаме чайките. Виж кой е с мен тук. Виждаш ли? Милена. Искаш ли... искаш ли да изпеем с нея нашата песен?

Сладкопойна чучулига над полето се издига и с разперени крилца...

© Ивайло Василев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ох... Разплаках се накрая. Но поне сега са заедно.
Предложения
: ??:??