Кратката версия на този разказ беше включена

в проекта "Спирка за разкази" на Сдружение „Кашалот“– Варна

и беше публикуван на спирката на община - Варна, 2019 г.

Благодаря им от сърце.

    Лятото беше в разгара си. Месец юли. В колата работеше климатикът. Беше прохладно и приятно. Борис обичаше този час от деня – осемнадесет часа и тридесет минути. Прибираше се в къщи след тежък и изморителен работен ден в офиса. Трафикът беше убийствен и колата пъплеше по булеварда като костенурка. Отдавна шофьорът не се нервираше от задръстванията. Беше свикнал и даже се радваше на почивката. Бавния поток на движението и вечните червени вълни които, като че ли, чакаха само да стане час пик, и превземаха всички светофари в големия град му осигуряваха време за релакс. В колата се носеше любима музика. Пръстите на Борис барабаняха по волана, а устните му леко подсвирваха в такт с мелодията. От известно време се беше научил – станеше ли осемнадесет часа и тридесет минути. да се качва в колата си, оставяйки мислите за работа в офиса и не позволявайки на мислите за в къщи да се настанят на седалката до шофьора. Това място беше забранено. Ако се наложеше някой да седне там, Борис започваше да нервничи и спътникът му винаги бързаше да слезе. Ако имаше кола с една седалка може би точно такава би си купил.

   Телефонът на Борис иззвъня и прекъсна грубо финалните акорди на парчето. Той се пресегна и намали звука на CD- то. Повдигна ръка към таблото и включи телефона си на високоговорител.

   – Ало?

   – Борис! Къде си? Трябваш ми веднага тук. Ще се работи почти цяла нощ. Онази сделка ни е важна, знаеш.

   – Но... аз вече пътувам, шефе! Не може ли да почака до утре?

   – Пътувал бил! Това какво ме засяга? Връщай се веднага в офиса и до утре сутринта да си финализирал всичко по документите. Клиента пристига в осем часа. Току-що ми звънна, че изтегля срока с два дни по-рано и понеже знаел, че сме най-обещаващата фирма в бранша, бил сигурен, че вече сме готови и това няма да ни притесни. Това притеснява ли ни, Борис? А? Ако теб те притеснява ще намеря някой друг, който да не се притеснява да работи допълнително, когато става въпрос за такава голяма сделка. От това зависи и моя задник, а най-вече – твоя. Така че си го довлечи веднага тук, а аз отивам на концерт на малкия ми син. Даже вече съм закъснял и само да ми се мернеш, че ми губиш времето да ти се обяснявам. Утре в осем без десет папката по сделката да е на бюрото ми, перфектно подготвена и подредена. Разбра ли ?

   – Разбрах.

   Разговорът прекъсна. Борис въздъхна и се огледа къде точно се намира, за да прецени коя отбивка да хване, за да излезе от потока и да тръгне в обратна посока. Лицето му беше свъсено, а на устата му се беше загнездило едно малко словосъчетание, което спадаше към забранените думички.

Мъж на четиридесет години, Борис беше си извоювал стабилни позиции в офиса. Знаеше, че всъщност той върши цялата работа и е ценен кадър, но шефът просто си беше гадняр и през годините Борис беше свикнал с грубия тон, неспирните капризи и с постоянните му заплахи за уволнение и подпалени задници. Свикнал беше, но подобно отношение винаги го изкарваше извън релси за малко повече от пет минути, точно колкото да стигне до офиса и да влезе със спокойна и уверена походка.

   – Железен е! – шушукаха колегите му винаги като се случеше нещо непредсказуемо и всички го гледаха с питащ поглед, защото нищо в офиса не се задвижваше без знанието и преди да мине през одобрението на Борис Петров.

   Колата сви по отбивката в дясно и след пет мин вече беше на успоредния булевард. Пъплеше отново бавно, но вече в обратна посока – към офиса.

Борис беше забравил да усили музиката и в автомобила цареше тишина. Телефонът отново иззвъня.

   – Е-е-е, разбрах де! Идвам. Не мога да летя! – мъжът изговори това на глас, въпреки че още не беше погледнал към дисплея и не знаеше кой му звъни.

   Пресегна се и без да поглежда натисна зелената слушалка.

   – Ало?

   – Мило-о-о, пътуваш ли вече към къщи? Сигурно наближаваш магазина. Сега ще ти продиктувам списъка с покупките. Много е важно да не забравиш нещо. Ще ми звъннеш малко преди да стигнеш касите и ще проверя дали си изпълнил всичко по списъка.

   – Жана, чакай! Пътувам, но не към къщи. Налага се да поработя до късно тази вечер. Връщам се в офиса. Съжалявам.

   – Моля-я-я! Да не си посмял отново да ми скроиш този номер. Мама и татко идват тази вечер на гости. Само не ми казвай, че и това си забравил! Оженил си се май за работата си. Някой ден като се прибереш може да намериш тя да ти готви и да ти чисти. А как ще ти пере мръсните чорапи, никак не ми е ясно. Поне да беше станал някакъв шеф в тази твоя скапана фирма. Шефовете не работят извънредно и със сигурност взимат двойно повече от твоята мижава заплата. Срам ме е да кажа на мама колко изкарваш. Ще вземе да ни помисли за бедняци и просяци.

   – Жана, моля те. Заплатата ми е доста над средната за стандарта. Има хора, които работят два пъти повече от мен за една трета от моето възнаграждение. И аз съм шеф, знаеш. Всичко в офиса минава през мен. Над мен е само собственика.

   – Шеф, ама тъп. Пък толкова ли си незаменим, като си шеф? И когато няма никой над теб, тогава можеш да ми говориш какъв шеф си.

   – Моля те. Не искам пак да спорим на тази тема. Ще говорим като се прибера късно довечера. Съжалявам за гостите. Ще ме извиниш пред тях. Нали ще останат няколко дни. Ще се видим утре.

   – Ще говориш като се прибереш вечерта на възглавницата и завивката си, хвърлени на дивана в хола. Въобще не си мисли да ми се мяркаш пред очите в спалнята. Ако искаш даже не се прибирай. Все ми е едно. За гостите не се тревожи. И без това знаят що за стока е зет им и че за нищо не става. Разбра ли ме?

   – Разбрах. – отвърна Борис

   Разговорът прекъсна.

   „Ех, не можеш да угодиш на никого в този скапан живот!” – въздъхна той.

   По челото му изби пот. Той усили климатика, но не почувства хладина, въпреки че градусите на дисплея показваха осемнадесет. Догади му се. Пред очите му се появиха черни кръгове, дишането му се учести и той усети болезнен задух зад гръдната кост. Въздухът не му стигаше, а в гърдите го пробождаше остра болка.

   „Какво ми става за Бога!” Обгърна го тъмнина...

...

   – Ало, обаждам се, за да съобщя за катастрофа на кръстовището на „Сливница” и „Струга”. Изпратете бързо линейка. Има тежко пострадал мъж.

   Екипът пристигна бързо. Пред очите на медиците се разкри грозна картинка. Колата на пострадалия беше смачкана отпред като хармоника. Беше се врязала в голям камион. По какви причини шофьорът беше свил в насрещното движение не се знаеше. На асфалта лежеше неподвижно мъж на възраст около четиридесет години. Беше блед, с влажна и изпотена кожа. Единия му крак, видимо счупен под коляното, стърчеше неестествено настрани, а на главата му зееше кървава рана. След бърз преглед пострадалият беше натоварен на носилката. Чу се сирената и линейката потегли към Спешния център.

   – Какво карате?

   – ОМИ^[1]. Но има и травма на глава и ляв долен крайник. Засега е със стабилна хемодинамика^[2].

   – Кардиограмата?

   – Ето я.

   Борис отвори очи и видя светлини. Премигаха... Дълги луминесцентни проблясъци, редуващи се с празни пространства на сив таван. После... всичко стана бяло.

   – Скенера по-късно. Карайте го в Шокова. Веднага!

   Светлините избледняха.

   – Зареди на двеста. Пазете се!

...

   Борис вървеше по дълъг коридор. Около него беше тъмно, но в дъното блещукаше светлина. Той се запъти натам. Вървеше бързо, но като че ли светлината се отдалечаваше с всяка измината крачка. Затича се... Изведнъж светлината се раздели на две и коридорите станаха два. Той се спря и се зачуди накъде да тръгне. В ляво имаше масивна стоманена врата с ковани орнаменти по нея. Беше наполовина открехната и от вътрешната ѝ страна се процеждаше ярка студена светлина. В дясно вратата беше дървена с резбовани фрески по нея и красива извита дръжка. И тази врата зееше и светлина надничаше през процепа.

   – А сега накъде? Уморих се вечно да стоя пред важен избор в този живот. Искам пред мен да има един път и никакви врати да не трябва да отварям. Предпочитам гора с поляна, по която да вървя и да чувствам младата трева да гали босите ми крака.

   Борис пристъпи крачка напред. Протегна ръка към стоманената врата, но в този момент тя се затвори с трясък и светлината отвътре угасна. Извърна поглед към дървената врата и мигом извитата дръжка се завъртя надолу и цялата врата изчезна. Настана непрогледен мрак...

...

   – Отново. Зареди на двеста и петдесет. Пазете се!

...

   Светкавица разцепи тъмнината и Борис заслепен притвори очи. Когато ги отвори видя слънцето да се извисява високо в небето. Малки бели облачета плуваха из небесната шир и играеха на гоненица с прохладния ветрец. Чу шумолене и се огледа настрани. Листата на дърветата си шушукаха тихо на неразбираем език. Усети влага в краката си. Погледна надолу и видя босите си крака, милвани от млада зелена тревица. Усмихна се и душата му се изпълни с спокойствие и мир.

...

   – Стига. Кажете ми час?

   – Деветнадесет часа и ...

   – Момет!

   Мониторът изписука и на екрана правата линия се разкриви и начерта P-вълна, последвана от QRS-комплекс и T-вълна.

   – Има пулс!

...

   Борис отвори очи и видя лицето на съпругата си.

   – Мило, как се чувстваш? Лекарите казаха, че ще се оправиш. Само трябвало да си почиваш сега. Глупости! Ще почиваш, когато ме заведеш на почивка. Претърпял си бил инфаркт и катастрофа едновременно. Браво! Остави това… Сега нещо по-спешно: Да звъня ли на децата? А шефа ти? Той е отвън, между другото. Търси си някаква папка. Мама и татко също чакат. Горките… И резервацията за екскурзията трябва да се направи днес. И ремонта на колата къде да е? А за цвета на банята небесно или морско синьо. И …

   Вратата на болничната стая леко се открехна. През нея се подаде лицето на началника му.

   – Ехо, да не ви притеснявам, но само искам да питам… Борка, случайно да успя да подготвиш документите, а?

   Борис погледна безпомощно към тавана и отново загуби съзнание.

   – Е, сега ли точно де! Оф, Борисе-е! После ще спиш! – измрънка жената, а мъжът до вратата махна отчаяно с ръка.

…

   Борис вървеше и усещаше влагата на тревата по босите си ходила. В ръцете си носеше черните си излъскани маркови обувки. Загледа се в тях, сви рамене и ги изхвърли отстрани в шубраците. Потри доволно ръце, усмихна се и продължи смело.

…

   Вратата на болничната стая се затвори зад гърба на достолепен мъж в бяла престилка. От вътрешната ѝ страна останаха замислени двамата придружители на болния – съпругата и шефа му. Спогледаха се и тихо се насочиха към леглото в средата на стаята. Мъжът на него отвори очи и ги погледна. Те мълчаха. Борис се опита да се усмихне, но не се справи особено добре. Главата адски го болеше. От устните му тихо се отрониха само няколко думи:

   – Така… Жана, изпрати майка си и татко си в къщи. Няма нужда да стоят отвън. Ако ми трябва нещо ще им се обадиш. А ти... – Борис погледна шефа си. –  Взимам си цялата отпуска, която ми се полага от пет години насам, като преди това ще намина да направим някои промени в ръководството на фирмата и да оформим най-после документите за моето съдружие – чиста формалност. Разбрахте ли и двамата?

   – Разбрахме! – отговориха в един глас.

   – А сега излезте, че съм уморен.

   Борис затвори очи и се унесе. Съпругата и шефът му излязоха на пръсти и затвориха вратата.

   – Казаха, че ще се оправи нали? – запита мъжът със страх в очите – Всъщност докторът е прав. Трябва да почива повече. Май много го натоварвах. Нещата ще се променят. Той ми е ценен...

   – Да, казаха, че ще се възстанови напълно, но трябва да се грижа много за него. Ох, той е прекрасен съпруг. Толкова много го обичам. – повтаряше тихо жената, като че ли на себе си. После се сепна и каза на висок глас:

   – Само едно не ми е ясно... Намерили са го бос. Къде са му обувките, за бога?

   Двамата се спогледаха и вдигнаха учудено вежди...

[1] ОМИ - остър миокарден инфаркт

[2] хемодинамика – динамиката на кръвообращението