Къде си, Боже, на небето ли?!      

           ... или си се сврял под земята, да утешаваш мъртвите. Но те нямат нужда от теб, имат нужда живите, чуваш ли...

   „Защо ти е, бе, Боже и т’ва, защо?!” Тодор отчаяно смъкна капата  си, притискайки я до гърдите си с треперещи ръце, свлече се на колене и зави на умряло. Вече трета рожба умираше в ръцете му, без дори да изплаче. Гологлавата му глава бавно докосна напуканата от мъки земя и човечецът се разрида като малко дете. Какво и кому беше сторила тая малка душичка, че не видя и тя белия свят, а си отиде още неумита. Какво бяха сторили и те с жена му, че не можеха да си отгледат челяд. Дали защото нявга баща му беше заклал един бабаит в селото, който плашеше всички и никой не смееше да замръкне навън, а резетата на тежките дървени порти се хлопваха още по видело. Ама те всички - и мало, и голямо му бяха благодарни и никой го не обади никъде. Или може би защото като малък твърде често прескачаше хорските дувари да си бере от чуждите джанки, или може би защото на младини открадна една овца от най-богатия в селото, за да я заколи и даде на един бедняк на края на селото, който едва свързваше двата края с многобройната си челяд. Какво ли не му минаваше през главата, ридаейки. Беше готов дори да си измисли провинение, само и само да оправдае несправедливата постъпка на съдбата да му вземе и тоя път детенцето. Не се сещаше това простодушно сърце да потърси вината у друг. Милата му булчица, какво не преживя и тя. Някога ù викаха да го не взима, че бил голтак и щяла да мизерства, да гладува, ама тя не послуша никого, а сега сигурно съжаляваше и го проклинаше. Така си мислеше Тодор, докато подвитите му нозе не се схванаха и го накараха да се изправи полека, подпирайки се. А сега какво, не му се влизаше в схлупената къщица, но знаеше, че изтощената му от продължителното и мъчително раждане жена, се чувства още по-виновна и по-гузна от него. Че защо, с какво е виновна тя, че Бог така е решил да ги остави без дечица?!...

   - Кало, не бой се, ма, не плачи! Другият път ще стане, ще видиш... – опитваше се нескопосано Тодор да успокои жена си, па и себе си макар.

    - Не мога повече, Тодуре, не мога още рожби да погребвам! Изгони ме, ако искаш, но не ща. Вземи си друга булка, нека тя ти роди!...

    - Говориш ги едни такива, несвързани, уморена си. Почини си, аз, таковата... ще сложа детето при другите, нека са си дружинка. – сълзи задавиха Тодор отново и той излезе навън, за да не разстройва още повече и без това предалата се на мъката жена.

   Тодор зави мъртвороденото в една везана кърпа, която извади от сандъка, от скромния чеиз на жена му. Всичко сама си беше правила милата, с двете си бели, сръчни ръце. Колко кротост и благост имаше у тая женица, колко още милост и любов, въпреки тежките несгоди. Очите на Тодор отново плувнаха в сълзи, докато мислеше за бедната си жена.”Какво ли е за една жена да не прегърне рожбите си, а да ги зарови в пустата земя?” - въздъхна тежко той, обърса с мърлявия си вече ръкав лицето си и хвана една тясна пътечка зад къщата. Малко по-надолу от нея имаше едно малко хълмче, където китка свежи цветенца почти закриваше двете малки кръстчета, сковани набързо от летвички. Сега и трето тежко се вкопа в чернозема до тях. Нямаше надпис, нищо нямаше... Те, душичките и имена си нямаха, Боже, виж!...

   Мъжът постоя малко, почесваше се от немай къде разсеяно по голата си глава, в която вече и мисли нямаше дори. Животът си продължаваше - с тях или без тях, без да пита, без да чака, без да забавя и със секунда крачката си, без да обещава нищо. Тодор потупа с пръсти за последно прясно разровената пръст над гробчето, побрало в едно три малки душици, пооправи цветята и бавно се изправи.

   - Спете, милинките ми, не сколасах да ви увардя!...

   Тодор тръгна към къщата, тътрузейки краката си. Настигнаха го селските неволи и пак зачовъркаха мозъка му. Нивата на Кара Ага трябваше да се изоре. Тя отколе нищо не даваше, беше една такава камениста, ама какво да се прави. То нямаше и други. Още от турско така си ù остана името ”нивата на Кара Ага”. Разправяха с половин уста, че била прокълната. Не щял Агата да я дава и я проклел да не ражда. Еми, на Тодор си беше, нямаше време той да размишлява прокълната ли е или не. Земя. И сеното трябваше да се сбира, че той един дръглив вол, ама и той иска ядене. С такива мисли Тодор влезе в къщата, където жена му се беше вече поизправила и се мъчеше да поошета.

   - Кало, да не си полудяла, ма, я лягай, нищо няма да избяга!

   - Не мога, Тодоре, саклет ме 'ваща. Нека да се занимавам с нещо, та да не  мисля. Ей сегичка ще ти приготвя нещо за ядене, то, какво ли остана, ама...

   Жена му. Все до него във всяка една минута. Така бяха научени хората нявга. И в добро, и в зло. Два вола впрегнати в едно, рамо до рамо заедно. А единият дръпне по-напред, а се обърка цялата работа, а изостане единият, а всичко ще иде по дяволите. Затова само редом.

   На другия ден станаха рано. На село е така, работата не търпи отлагане. Отне му известно време на Тодор да увещае булката си да си остане у дома, жал му беше. Имало време, щяла пак да му помага. Впрегна каруцата, качи ралото и потегли с вола за нивата. Хич не му се бързаше, в душата не му спореше. Погледът му се зарея някъде в далечината, добре че волът знаеше пътят и бавно теглеше каруцата натам. Тодор виждаше как две три дечица тичат покрай него, огласят всичко с детските си гласчета и с чистия си лъчист смях, играят си с кучето и с дървените играчки, които Тодор обичаше да дялка от дърво, а на обед жена му ги гълчи да се прибират всички за обяд. Мляскат ония ми ти детски устенца топлата пита, омесена от милата му жена, а Тодор се потапяше в блаженство. По едно време задното колело на каруцата попадна в дупка, мъжът се килна рязко в страни и се сепна. ”Ех, ама съм и неблагодарен! Да ме види сега Каля, сякаш тя не иска дечица.” Сълзите пак потекоха по изнуреното му лице, до кога ли можеха да продължат така.

   Тодор стигна до нивата. Разпрегна каруцата, впрегна вола в ралото, закачи обяда си под близката круша и обхвана с поглед майката Земя. Там, в далечината някой вече ореше. ”Бърза човекът, може деца да има!” – мислеше си Тодор, но се сепна в същия миг и не пропусна да се укори. Заби ралото в началото на нивата, каза набързо наум една молитва и подкара добичето. Тежки капки пот залазиха по гърба му към пояса, намеквайки, че денят ще бъде тежък още от зарана. Но Тодор не обръщаше внимание на това, цялото му съзнание беше заето с една друга картина – какво ли щеше да бъде, ако покрай него щъкаха деца?! Със сигурност повече отговорности и повече гърла за изхранване, но и със сигурност по-топло, по-весело и по-уютно. Така се изнизаха часовете до пладне без да ги усети. Сякаш в просъница дочу някой да го вика.

    - Да поседнем, комшу, да хапнем малко и да починем, че взе много да прежуря, а?!  Ей там, под крушата. – възрастен старец с добродушен вид му се усмихваше насреща и бащински го подканяше с поглед.

    - Да хапнем, аркадаш, право думаш, време е! – Тодор синовно положи ръката си на гърба на възрастния човек и го насочи към крушата. Отпуснаха натежалите от работата кокали и заизваждаха от дисагите си, каквото им бяха сложили.

    - Ти, що сам, бе, чоджум? Тука тия ниви за тежки. Аз малко имам, едно парче само, беше нявга останало на жената, бог да я прости, та дойдох колко мога да попощя. Ама синът ми отиде на другите ниви в нашето село. Тежко е сам, не бива. – въпросително гледаше старият човек към Тодор, който въздъхна тежко и наведе глава.

    - Аз, таковата... оставих дома жената да шета. – едвам се долавяше гласът му, сякаш идеше из под земята.

    - Ами, деца, бе синко? Знаеш ли колко е лесно да се оре, ако някой ти води коня. – засмя се старецът. – Моят Зоран все ми се моташе из краката още щом проходи. Още не отворил очи сутрин и бяга при кончето. Ама, зло го споходи и него. – бъбреше си старчето, без да забележи превилият се на две Тодор, който хлипаше тихичко. – Ой, чедо, що сторих бе, ама се разбъбрях?

     - Умря ми рожбичката, чичо, вчера я погребахме. Трета поред вече не отвори очи, не проплака. Жената, клетата... – не успя да довърши мисълта си Тодор. Вече не можеше да сдържа ни сълзи, ни глас, занарежда  като оплаквачка. – Що ти сторихме, бе Боже, кажи?! Само нас ли така наказа, защо?!

   Прегърна бащински старецът младия мъж, потупваше го внимателно по гърба, а мислите му се блъскаха в старческата глава, та чак удар щеше да получи за малко. Търсеше си думите, не знаеше как да започне.

    - Сине, нали ти викам, мой Зоран, злото и него споходи. Ей на, оня ден булката му, снахата де, при раждане умря. Вече трети ден става, той не ще да види детето, не го поглежда, фърли го, вика, макар. Абе, сине, такова нещо де се фърля, бе, ти полудя ли? Ама, на – не го ще и се не прибира у дома да спи, а онова синьо веке посиняло от рев, гладно и то душа носи. Ай, земи го, бе, чоджум, булката ти ще се куртулиса, па и детето гладно няма да седи. – сякаш на себе си говореше старецът, без да забележи безумните очи на Тодор, впити в лицето му.

    - Чичо, що думаш, ще даде ли синът ти детето?

    - Е, как няма да го даде, та той го не ще!

   Тодор не дочака втора покана. Рипна като опарен и помогна на стареца да се изправи. Не, направо го дръпна от земята да стане. На две, на три впрегнаха каруцата на стария човек, че той беше с кон, по-бързо щяха да стигнат до селото му. В къщата нямаше никого, а детето почти не се чуваше. Като коте изхленчи веднъж и се оклюма. Сили нямаше вече горкото, никой го не щеше. Тодор трескаво го пови и изскочи на бегом. За час почти взе разстоянието до крушата, където го чакаше впрегната неговата каруца. За разлика от сутринта, сега волът трябваше много да бърза. Ей я и Тодоровата къща, на другия край на селото. Навън никой се не виждаше.

    - Булкаа, Кальо, маа, излез! Бързо, виж какво ти нося. – Тодор скочи от каруцата и като вятър връхлетя в къщата. Нямаше време за обяснения точно сега, малкото береше вече душа. Кошутените очи на Каля попиваха всеки милиметър от слабото, детско личице. Нейното дете, техният син... Найден!

   Няма как да се опише накратко всичко случващо се в дома на тези милозливи хорица от този ден нататък. Подмладиха се тия люде с това дете, оживиха се. Светлината  в очите на Каля можеше да си съперничи с тази на слънцето само. Такава топлина, кротост, любов. Майчина ласка и грижи денонощни. Черпеха сила от малкото вързопче, кротко полюшващо се в люлката, скована мигом от петимния за бащинство Тодор. Обогатиха се душите им, всичко си имаха. Не мож ги позна, същите онези хора ли бяха, съсипани от мъка по невиделите бял свят родни чеда. Найден сега беше родният им син, само техен. Намериха си го, припознаха го, обикнаха го в първата минута. Домът им вече бе благословен. Нямаше умора и за Тодор. Денем обработваше нивата с Каля, детето кротко спеше под благословената круша на сянка, а нощем дялкаше една след друга играчки за непроходилия още. А Каля дрешки му гласеше. Само малкият да заскимти в съня си и двамата скачаха като ужилени, удряха си леко главите, надвесвайки се над коша, после с любов кръстосваха погледите си и въздъхваха облекчено. Цяло село се извървя да види чудото, настанало в къщата на Тодор. Никой не идваше с празни ръце, макар че немотията беше всеобща.

   Така си растеше Найден, обичан, щастлив, желан. С боготворящи го родители,  недаващи и прашинка да падне отгоре му. И той им се отплащаше със същото. Беше обичлив и уважителен. Помагаше във всичко, доколкото му позволяваха силите и възможностите му. Каля и Тодор си бяха дали дума, че щом малкият порасне малко и почне да разбира, ще му обяснят кой е и от къде са го взели. Детето слушаше разказа им спокойно, с ококорени детски очи и от този ден нататък редовно ходеше зад къщата при малкото хълмче да носи свежи цветя. Какво повече можеха да желаят тези родители?!

   Когато Найден навърши девет години и нямаше по-надежден помощник от него в кърските и домашни дела, се случи една малка случка, която извади семейното равновесие извън релси, но слава Богу за малко. За миг сърцата на Каля и Найден престанаха да бият и светът се свърши, но Бог е милостив, казват и всичко завърши благополучно. Родният баща на Найден още тогава се беше оженил повторно. Бяха му се родили набързо четири дъщери една след друга, но сърцето ми взе да милее за мъжко чедо. Така реши да си върне онова, което обезумял от мъка тогаз беше отблъснал завинаги. Отиде без да се замисли в къщата на Тодор и направо заяви, че си иска детето обратно. Краката на Тодор се подкосиха, а Каля направо се свлече на земята. Изключително овладян за годините си Найден обаче, излезе с твърда крачка пред баща си Тодор, положи ръка на рамото му и каза на родния си баща:

    - Аз знам, че ти си ме родил, но ме отгледаха и възпитаха тези двамата, които могат да обичат още десет такива като мен. Аз оставам тук, при тях! Мога да ти идвам на гости, ако искаш, но те са моите родители!

   Човек може да обича истински, само ако знае истинската цена на едно нещо, особено що се касае до човешко същество.  И особено, ако си чакал с години да дариш любовта си...