Слънцето намигаше през стъклата на скъпа черна кола.

 Светлината му отразяваше капчици в тъжни зелени очи.

- Лелее, Ника, страхотна е! Виж я само, кукличката! Колко ли се е изръсил твоя човек..

- Предполагам, доста, успешно скриваше тъгата си.

- Само това ли ще кажеш?? Въобще наясно ли си колко струва едно порше?!

- Честно казано не ме вълнува особено... напоследък често ми прави подаръци.
    Дори започвам да мисля, че е гузен и опитва да се реваншира. Сигурно си има друга... но всички тези предмети не биха могли да откупят моята любов.
Аз съм като лъскава опаковка с изядено съдържание. Празна рамка без картина.

- Абе, жена, ти не си наред! Прекалено много се вживяваш.
    Не смяташ ли,че ако се чуди как да се раздели с теб,
    би било по-логично да не се охарчва за глезотии, а за бракоразводно?
   -Вече нищо не знам. Отначало вярвах, че парите са недвусмислено доказателство
    за обичта му, но сега... просто искам да си дойде от работа, да си сготвим
    макарони с босилек и да вечеряме на пода в кухнята.
    Както като се запознахме. Да се взираме един в друг,да галим телата си с поглед,
    да облизваме устните... да се разтичаме от любов, така че да наводним къщата.
    Също като разлят течен шоколад.
    Но той е твърде зает със своите договори и срещи, а аз все повече се отдалечавам.
    Почти не разговаряме, защото винаги е уморен.
   -Виж, успокой се. Оценявам поетичната ти дарба да се изразяваш,
    но мисля, че богатото ти въображение не помага в случая.
    Този мъж очевидно те обича, но ти не успяваш да го видиш. Сега трябва да вървя.
    Чао, мила. Ще видиш, че нещата ще си дойдат на мястото, ако спреш да се съмняваш.
    Ника не спря.

Превъртането на ключа разбуди заспалата тишина. Шумът имаше ядосан поглед.

- Много се радвам, че си идваш, скъпа. Очаквах, че още се возиш на новата си кола

и не можеш да й се нарадваш. Твойте приятелки сигурно се пръскат от завист, че си
    нямат мъж като мен. Донесал съм ти още нещичко... ей там, в голямата червена кутия.
    Дано ти хареса. Ще отива на цвета на поршето.
    Не си направи труда да я разопакова.
   - Вероника, Ника, отвори я де, защо си се намусила, сърдитке? Дай ми целувка...
   -Веднага ще ти обясня... Ето ти безценните ключове! (хвърли ги някъде по стъклената маса)

Не ти ща нито колата, нито дрехите, нито другите бездушни подаръци... така че...
    няма да ме подкупиш с поредната скъпа рокля, за да ми замажеш очите.

Искам любов, бе човек! Дай ми любов преди всичко!!
    Разбираш ли, от нея имам нужда, без нея съм мизерна, нищожна и болна.

Той я погледна така, като че идея си нямаше „за какво, по дяволите, става дума”.

От устата му излезе само едно смутено: ”Добре.”

На следващия ден се събуди и него го нямаше. Беше отишъл рано на работа.

Ника видя залепените на тавана банкноти, изрязани във форма на звездички, луна и планети.

Искаше да й подари едно небе.

Но явно креативността му се ограничаваше до парите,защото само чрез тях
    успяваше да покаже чувствата си.
    Не че не я обичаше.

    Тя си тръгна към 11, без да остави бележка.