VII

Срещу Лора и Емил вървеше момче немного по-голямо от тях, на което започващата буря не направи никакво впечатление, не го притесни ни най-малко. Без чадър или качулка, то крачеше под дъжда със слушалките си и със зловещ поглед на хипнотизиран човек, в зелените му очи се беше удавило странно упорито пламъче. Когато се разминаха, в главата на Емил се оформи въпросът дали момчето не е дрогирано. Нашите герои тичаха бързо и бързо го задминаха, оставяйки го назад зад гърбовете си, така че въпросът на Емил остава открит, но повече няма да занимава историята ни.

Съвсем скоро се развилня истинска буря. Опитвайки се да избягват локвите, Емил и Лора търчаха под беснеещите струи дъжд, които се изсипваха силни като от огромен небесен душ със развъртяно до край кранче. А никъде нямаше място, където да се подслонят – нито една достатъчно широка стряха или павилионче, спирка или беседка, нито един отворен вход. Тичаха и тичаха, но без да открият възможност да се скрият от дъжда. Странна работа! И сякаш останаха единствените хора в многохилядната столица – само колите профучаваха по пътя, често изплисквайки кална вода към нашите мокри до кости герои.

Най-сетне забелязаха и силуета на друг човек. Той им донесе някаква странна утеха сред сивотата на града и безмилостния дъжд. Буташе количка, вървеше срещу тях и приближавайки го, образът му им се изясняваше все повече. Стана им ясно, че е клошар, мръсен, дрипав и брадясал. Вървеше бавно под пороя. Няма дом, към който да тича, че да се прибере, няма подслон за него – тази мисъл шамароса Лора. С Емил изтичаха покрай бедния човек и черна болка натежа на сърцата им. Той едва се влачеше с количката си, пълна с боклуци, а дъждът го удряше с едрите си капки. Градът не го забелязваше, той беше затворил вратите и сърцето си за човека.

Автобусна спирка – беше крайно време. Но Емил и Лора вече бяха подгизнали. Защо изобщо тичаме? Но все пак дотичаха до спирката и там се спряха. Погледнаха след бедния човек, напрегнаха очите си, но не го видяха, сякаш се беше разтопил в дъжда. Какво е това – дъждовни капки или сълзи се стичат по лицето на Лора? Питайки се същото, Емил наруши мълчанието, но не измисли нищо по-добро от:

       -  Поне успяхме да се скрием.

    - Вир вода сме така или иначе. – гласът ѝ потрепваше; Емил продължи, защото знаеше какво чувства тя, той изпитваше същото и го облече в думи:

     - Какво ли е да нямаш абсолютно нищо, да нямаш къде да отидеш, да се приютиш от дъжда? Той е отритнат от самия живот, разбираш ли?! Какви сме нещастници всички!

Сините очи се вдигнаха към него и го пронизаха. Лора го разбираше идеално, но не можеше да каже и дума. Каква болка, небесносиня болка изпълни кристалния поглед! Зениците горяха сред морето от тъга, ситни сълзи навлажниха дългите ресници. На Емил му се струваше, че би дал всичко, за да се върне назад и никога да не подхваща тази тема. Впрочем не в темата беше проблемът. Емил би дал всичко, за да стане така, че на света да няма нито един човек, водещ живот на сянка без дом. Той протегна ръка и погали главата на Лора, обгърната от мократа светла коса. Притегли я към себе си и я обхвана в прегръдката си. Лора потрепваше едва доловимо, опитвайки да сподави плача си. А над тях със сивите си облаци беше се надвесило дълбокото безбрежно небе, глухо и празно, неразбиращо човешките сълзи.

Лора се изтръгна от прегръдката на Емил и някак ядосано се нахвърли срещу него:

      - Просто брилянтно! И сега какво??! Къде отиваме изобщо?

Емил се заозърта, помисли, помълча и отсече:

   - Към безкрайното синьо на морето! Виж – той посочи плакат на туристическа агенция, залепен в дъното на спирката. Прочетеното от Емил беше изписано с големи бели букви на фона на красива снимка от птичи поглед. От нея се усмихваше хубав плаж и приканваше към себе си всички, които можеха да му се насладят. Синята приказка на морето сияеше под лъчите на топлото лятно слънце. Цветните кърпи на плажуващите образуваха истинска мозайка, губеща се в далечината върху пясъка. Синьото на морето наистина нямаше край. Някъде сред вълните му се носеше и името на туристическата агенция, както и координатите ѝ.

С все още навлажнени очи Лора се взираше тъпо последователно в снимката от рекламата и в Емил, опитвайки се да прецени дали той наистина предлагаше да отидат на морето или се лигавеше, дали да му се ядоса… Странен порив обхвана изведнъж и двамата – в миг те осъзнаха, че искат да отидат при морето.

Есенният дъжд спря точно така ненадейно, както и започна. Небето вече се отърсваше от малките сиви облаци. Приготвяйки се да ги изгони надалече, слънцето плахо надникваше. Но все пак това се случваше бавно и там, в далечината, пуст и самотен, стърчеше комин на завод сред облаците и мъглата. Дали и този комин не е нищо повече от жалка сянка на това, което е било преди? Дали заводът му отдавна вече е замрял, изоставен и захвърлен като непотребна вещ? Цялата ни страна е пълна с такива призрачни кули – комини на мъртви заводи, останали да стърчат там, високо, сякаш, за да ни напомнят за времето, когато животът е кипял в тях. Те разказват как тънки струйки дим са се издигали към небето, как хората са идвали на работа усмихнати и ведри или пък угрижени – коминът е бил ням свидетел на всяка тяхна радост или болка. А сега, пред Лора и Емил, той едва се виждаше, забулен в мъглата, и изглеждаше като рисунка, направена с молив и после изтрита с гумичка. Като бледа, неясна следа – така изглежда всичко след дъжд. Отбелязвайки това в мислите си, нашите герои тръгнаха по влажния тротоар, щастливи, че вече си имат посока.