Битката при Варна премина катастрофално. Османската империя успя да вземе връх над християните. Смъртта на младият крал, Владислав, доведе до смут в редиците на кръстоносците. Нито опитът на трансилванския войвода, Ян Хуниади, да подсили бойния дух на рицарите, нито обещанията, които водачите на похода бяха дали на българите и на ромеите, не бяха достатъчни за да накарат християните да продължат войната. Всичко беше решено – походът нямаше как да продължи. Остатъците от християнската войска трябваше да се прехвърлят отвъд река Дунав и да се върнат в страните си. Съвсем скоро семействата на българите, които се бяха надигнали срещу османците, щяха да се срещнат с ужасите, причинени от ятагана на победителите. Рицарите, които не познаваха добре района, в който се намираха, се лутаха безцелно навред, и мнозина от тях падаха убити от башибозуците, чийто гняв не познаваше граници. Мъчно можеше да се разбере дали жертвите бяха повече по време на самата битка, или по време на отстъплението. По цялото бойно поле се стичаха рекички от кърви, а във въздуха се носеше мирисът на смъртта. Лешоядите разкъсваха месата на падналите в боя, а еничарите, необезпокоявани от никого, събираха малкото огнестрелни оръжия, които по една или друга причина бяха останали на фронта.

                                                                ***

     Вече достигнали до река Дунав, водачите на християните и малцината войници, успели да намерят пътя, се качваха на корабите. Вече престарелият български принц, Фружин, гледаше празно към земята и оплакваше последствията от битката. Той знаеше, че и последната надежда беше изгубена. Той никога нямаше да се върне в Никопол и никога нямаше да постави на главата си короната на своя баща. Ако преди 30 години той можеше да разчита на брат си и на братовчед си за помощ, то днес беше напълно сам. Ян Хуниади, който също имаше претенции за българската корона, беше по-силния от двамата. След смъртта на крал Сигизмунд, Фружин започна да губи своите позиции в управлението.

     Като че ли някакво проклятие дебнеше над фамилията на Страцимировци. Бащата на Фружин, Иван Шишман, беше погубен от османците през 1396, чичо му, Иван Страцимир, намери смъртта си в османски затвор година по-късно, брат му, Александър Шишман, или Искендер, умря докато потушаваше един от бунтовете в Османската империя през 1418г., а братовчед му, Константин, умря преждевременно след гибелта на царството си през 1422г. Фружин беше надживял своето време. Макар и остарял, той беше един от малкото свидетели на краха на България. Другите двама дейни участници в съпротивата срещу Османската империя, Сигизмунд и Мирчо, вече не бяха сред живите.

    Българският принц знаеше какво следва. Още щом ръководният щаб на кръстоносците достигнеше до унгарската столица, Фружин щеше да поеме отговорността за провала на похода. Същият този Фружин, който беше посветил живота си в борбата срещу османците, и същият този Фружин, който беше продал имението си, за да може да помогне материално за бъдещия успех на военната кампания. Винаги тези, които даваха всичко от себе си, трябваше да понасят ударите на съдбата. Това беше едно от неписаните правила в живота, на което никой не даваше гласност, преди да го е изпитал.

                                                                    ***

     - Българите са виновни! - крещеше Ян Хуниади, обзет от гняв, докато удряше върху масата – Фружин можеше да ни предупреди за терена, върху който се водеше битката! Фружин можеше ни разкрие още много за военната стратегия на неверниците. Фружин можеше да ни подпомогне с повече парични ресурси. Фружин можеше да управлява войските си по-добре! Фружин можеше...

     - Какво ще кажеш за себе си? - прекъсна го Фружин.

     Всички се удивиха та реакцията на българския принц.

    - Слушам те! Знай, че когато напуснах България, аз бях невръстно детище, което не се е доближавало до мястото, на което се водеше сражението. Знай, че когато воювах с османците за последно, всичко беше различно. Но ти самият знаеш за тях повече, отколкото зная аз, понеже целият Pax Christiana наблюдаваше твоите победи над неверниците. Знай, че аз продадох имение, за да помогна на похода, за разлика от тебе, който не се отрече от нищо материално. Знай, че аз навярно съм допуснал грешки в управлението на войските си, но какво ще кажеш в твоя защита? Мигар твоите подчинени не се опитваха да докажат най-първо своето геройство, скачайки в неразумни лични сражения с четири, или дори с пет османски конници? Какво ще кажеш в твоя защита, питам аз. Кажи ми, Яне!

     Спорът между управляващите продължи дълго. По-голямата част от съвета реши да гласува доверие на младия Ян Хуниади и да отхвърли защитните слова на Фружин. Българският принц, неговите приближени и малцината, които мислиха като него, поеха наказателната отговорност за провала на военната кампания.

                                                            ***

     Фружин продължаваше да губи своите позиции, докато Ян Хуниади не спираше да печели все повече и повече такива. Българският принц беше безпомощен да защити както себе си, така и българите, на които беше посветил целия си живот. Той можеше само да си представя що за ужаси преживяват потомците на бащините му поданици. Ден след ден, тъгата го поглъщаше. Носителите на надеждата, че българите някога отново ще имат свой владетел, беше в ръцете на неговите синове. Те бяха единствените живи наследници на сакралната българска владетелска кръв.

     - Ако аз принадлежа на миналото, и тези, които по един или друг начин, са свързани с моята дейност, вече не принадлежат на настоящето – мислеше си Фружин – то моите синове, са тези, които принадлежат на бъдещето, и ако не те самите, то техните потомци, ще изведат българите вън от ярема, който ги е налегнал. Бъдещето се създава от самите нас. Така, както Петър и Асен, създадоха бъдеще за българите, така и моето семе, ще създаде ново бъдеще. Мислех, че всичко е приключило, но истината е, че всичко едва сега предстои!

09.11.2017г.