Пуснаха обявата най-сетне. Обявиха Къщата за продан. Това беше едно от най-трудните решения в живота им. Къщата, която пазеше ревниво толкова много спомени. Техните спомени и още много преди тях. Дълго време отлагаха това решение, но веднъж взето, нямаше връщане назад и те изпитаха облекчение. Сега обаче нов страх се появи на мястото на първия. Ако се появеше купувач, който евентуално би решил да купи Къщата, трябваше да отидат и да изнесат оставените там вещи. Но те се страхуваха от духа на Люсил (казваше се всъщност Людмила, но всички я наричаха Люсил, по френски маниер), сякаш той щеше да изскочи от нейде при появата им, да размаха заканително пръст и да кресне с тон, нетърпящ възражение да не продават Къщата. Всъщност, страхуваше се само дъщеря ù Антоанета. Тя, такава си беше и като малка – плаха, страхлива, неуверена и отстъпчива. Че можеше ли да е другояче с такава майка.
Люсил беше изтънчена красавица. С образование, маниери, с финес. Властна и горда. Като дете беше доста дива и буйна, но съобразителните й родители навреме я пратиха в скъп пансион, където получи много добро образование и обноски за жени в сянка – твърде характерно поведение за онази епоха. То успя донякъде да тушира дивия ù характер или Люсил поне се научи да го прикрива под студения си поглед. Много надменност се четеше в него, но ако някой имаше куража да се вгледа в очите ù, щеше да открие и много други неща. А може би тази надменност беше само камуфлаж, целящ да държи настрани страхливите. Имаше нещо особено в цялата й натура, заради което беше отпратена в скъпия пансион още от твърде рано. Майка й навреме го предусети смътно, но не можеше да определи с точност какво е. От малка Люсил умееше много добре да се налага. Не ù трябваше дори да тропа с крак, само присвиваше очите си и мълчаливо успяваше да постигне своето. Това не беше прието в тяхното общество, където браковете все още се уговаряха между родителите на двете страни. Там, сред жените, не се толерираха диви и властни натури, беше позволено само за мъжете. Но винаги се намира някой, който да преобърне наопаки общоприетите норми.
Люсил обожаваше да свири на пиано. Върху клавишите тя изливаше душата си, споделяше трепетите си, вълнението си, тайните си, копнежите си, мислите си. С пианото се караше, викаше, спореше, смееше се, говореше, плачеше и се смееше. От страни този темперамент се тълкуваше като голям талант, но само Люсил знаеше какво е. Пианото беше страст, отдушник на богатата ù, многопластова душа, която беше притисната от твърде много норми, порядки и условности, забрани. То много точно успяваше да улови и да предаде всеки един нюанс на настроенията й и да го отрази правилно. Само то я разбираше в тази огромна къща, само в нейните ръце то успяваше да пресъздаде музиката такава, каквато е или такава, каквато Люсил искаше да бъде. Сякаш пианото изпитваше респект към нея, а не обратното. То боледуваше без нея. Когато тя отсъстваше от дома си, пианото през повечето време беше разстроено, но когато Люсил се връщаше от пансиона, отново засвирваше правилно нотите. Беше необяснимо всичко това за обитателите на Къщата. Нейното пиано. То криеше всичките ù тайни...
Къщата. Каква ти къща, цяла резиденция, с огромна площ зеленина, гора и малко езерце. Тя се предаваше от поколение на поколение по женска линия. Това беше род, в който от три столетия се раждаха само момичета. Родово проклятие, беше изказал някой шепнешком това, което всички си мислеха наум. Но затова пък изборът на съпрузи на момичетата беше акуратно подбиран, още с появата им на бял свят. Нямаше мърдане от лапите на аристократичните неписани закони. Защото все още не се беше появила Люсил. Но затова после...
Какви балове и приеми се уреждаха в този дом. Колко наслоена пудра и парфюми като един съвсем отделен пласт боя имаше по стените и по тапетите. Колко прекрасни мелодии на валсове още се носеха из въздуха, а светлината на полилеите бледнееше от бляскавите рокли и бижута. Колко смях, сълзи, сплетни и интриги познаваха диваните и канапетата и колко тайни пазеха тежките завеси. Колко обилна храна бяха докосвали сребърните прибори, прибрани сега в бюфети и по рафтове. Колко надменност се качваше и слизаше по витите стълби. Колко впити погледи пробождаха все още пространството. Колко много несключени сделки и договорки висяха във въздуха и напразно чакаха нечие одобрение. Твърде много неспазени обещания като прашинки сега покриваха мебелите. По много от всичко, само не и любов. Само сделки и интереси, пресметливост и алчност, обединени от една дума – дипломация. Времена, в които чувствата нямаха никакво значение, чувствителната човешка душа е само гола фраза, а моралът бе най-често употребяваната дума от хора, които всъщност нямаха такъв. Не времената бяха виновни, а сметките на хората, които винаги се оказваха криви накрая.
И сметките относно Люсил се оказаха криви. Но само донякъде. Можеш ли една душа, копнееща за истинска любов, да я задушиш с похлупака на уговорения брак. Можеш ли една гореща кръв да я обуздаеш с пресметливата обич на партньора. Можеш ли да наложиш правила там, където душата е петимна за истинска свобода. Не! Мнозина са опитвали и успявали да подчиняват, но винаги някой е пробивал дебелата стена на обезсърчаващите порядки. Някой, побрал в себе си хиляди желания за обич.
Бащата на Люсил беше тлъст и мазен до безобразие полковник, дошъл на готово в този огромен и студен, беден от към любов палат. И той беше ”изтъргуван” на времето от родителите си, но нямаше нищо против това. Седеше си на креслото по цял ден, тъпчеше се непрекъснато с храна и само си мислеше, че дърпа конците на всичко и всеки в Къщата. Така беше и с всички мъже, прекрачили някога прага на този дом. Толкова слаб и безволеви, че понякога Люсил го гледаше с презрение. Не такъв мъж искаше тя за себе си. Но колкото повече растеше, толкова повече усещаше обръча от наследствените порядки да се затяга около нея. На един от многото приеми, тя беше преднамерено представена на един старши лейтенант, който не сваляше раболепния си поглед от баща ù. Напъваше се с всички сили да се докопа до званието капитан и един евентуален брак с Люсил би го изстрелял доста по-нависоко. Погледът му се замрежваше от копнежиq само щом си представеше лелеяната картинка. Родителите му бяха доста състоятелни, но имаха и други деца, за които трябваше да мислят, така че много биха се зарадвали, ако синчето им се настани в разкошния дом. Присвитите свински очички на лейтенантчето така и не забелязаха погледа, който Люсил му изпрати, наситен с неподправено отвращение. Колкото повече усещаше накъде върви цялата работа, толкова повече тя изгризваше ноктите си до кръв от безсилие. В следващите дни измисляше поне двадесет плана за бягство, но знаеше, че така няма да постигне нищо. Как обаче да си затвори очите и да допусне тоя лигав червей в леглото си. В деня на сватбата Люсил скришом погълна огромно количество алкохол и на другия ден не помнеше абсолютно нищо. Беше ли допуснала този плазмодий до себе си, така и не ù стана ясно. Добре, че послуша старата си бавачка за алкохола, която бе единствената топлокръвна душа в този дом и я обичаше като свое дете.
Сватбата, както се и очакваше, беше изпипана до най-дребната и незначителна за някои подробност, но за света на синьокръвните тази акуратност беше повече от задължителна. Колко ли още сватби бяха уредени тук, на същия този ден. Добре, че са тези събития, за да може това префинено сборище да се увеличава и сплотява и нито едно пиленце да не напуска очертанията на това вонящо и разпадащо се общество, където душата, с нейните копнежи и желания нямаше думата и за да не пречи, биваше изтикана в най-тъмния и отдалечен ъгъл.
Така. Родителите на Люсил можеха да си отдъхнат спокойно и да дърпат конците на младото семейство от привидно отдалечено разстояние. Особено се подчиняваше на това лейтенантът, който нямаше абсолютно нищо против някой да взима решенията вместо него. Той само вървеше чинно след полковника и дуднеше тихичко и то все празнори. Как можаха да я омъжат за този празноглавец толкова млада. Какво щеше да прави до края на живота си. Да яде, да дебелее, да ражда и на свой ред да натика децата си в издълбаните от векове коловози от норми и правила. Бедното пиано, в последвалите дни свиреше в унисон с душата ù само тъжни акорди. Така ù се искаше да отиде и тя на лов и да стреля, да стреля, та дано някой куршум да уцели глупавия ù съпруг и да остане вдовица. Та той не можеше и като мъж да я задоволи, за какво ù е тогава изобщо? И за украшение не ставаше, толкова мазен и потен, а за разговори... да не горим.
Люсил блуждаеше през прозореца навън безцелно. Никога не ù е било толкова безразлично към картината навън. Винаги се бе вълнувала от зеленината на поляните, от умопомрачително цветните градини, от грижливо подкастрените храсти, от вековните дървета, които хвърляха причудливи сенки върху тревата и даваха подслон от жегите на хора и животни. Нямаше ден, в който младото момиче да не погледне навън, да не се усмихне широко, да не поздрави наум, а често пъти и на глас, слънцето и небето. Сега обаче нищо не я радваше. Пред вялия ù поглед деня и нощта се сменяха без разлика. Нима всичко бе загубено?!... И цялата тази обезкуражаваща монотонност до мига, в който в живота и не нахлу Той, адютантът на баща ù и не накара кръвта ù да закипи с оная страст, присъща само на жени с душа и характер. Един ден той просто яздеше към дома им, опитвайки се да озапти буйния кон, който му бяха дали от конюшната, за да го укроти или пък конят него. Пасваха си идеално. Млади, буйни и наперени, горди и изправени, неподдаващи се на дресировка. Е, как да не лудне Люсил по него. Беше неизбежно. Бяха се устремявали един към друг през годините, привличани от порива към неподчинението, дремещо и у двамата. Нищо не бе в състояние да ги спре. Споделената любов ги закриляше и пазеше. Беше разперила крилете си над главите им и беше техен съучастник и покровител. Можеш ли да се изправиш срещу нещо, което и небето и земята го закриля? Само опитай... Нито годините, нито разстоянията, които понякога ги деляха, не бяха в състояние да ги откъснат един от друг за по-дълго време, освен само ако не бяха кратките служебни задължения на адютанта. Така се и появи един ден на бял свят една мъничка Антоанета, която невежият и щастлив лейтенант гледаше с престорено обожание. Мислеше само за заздравените си позиции в това семейство. Да са му честити, щом това е единственото му желание и цел. Двамата влюбени бяха превърнали бавачката в техен единствен съучастник. Тичаше горката всяка сутрин на едно тайно място и се задъхваше от годините си и натрупаните килограми, в служба на това семейство. На това тайно място младите си разменяха писма, съдържанието на които не можеше да се опише с думи, а и само би се развалила магията на връзката им. Колкото повече се набъркваш в една красива любов, тя толкова повече губи чара и обаянието си. Колкото повече се опитваш силом да наложиш волята си над един човек, той толкова повече се стреми към свобода. Колкото повече се опитваш да пречупиш нечий характер, толкова по-непокорен ставаше той. Не можеш да спреш развитието на една душа, стремяща се към простор и красота. Човекът е човек, защото е свободно същество, можещо да изрази волята си по начин, по който той реши и нищо не е в състояние да го спре. Човек от край време е с широко отворени очи и само малодушните позволяват да им ги затварят.
............................................................................................................................................
- Ето, бе, хвани тука и само леко го помести! – даваше нарежданията си Александра на сестра си Мирела. – Стига си мрънкала, можем да го поместим и без да викаме мама. Тя сега опакова приборите долу.
- Добре де, стига си се разпореждала, да не мислиш, че си господарката на тоя мухлясал дом. Добре, че мама се реши да го продаде и без това само се руши. А пък тоя, дето го купи сигурно има много пари.
Антоанета грижливо завиваше сребърните прибори и ги прибираше в големите кутии, приготвени за целта. Мислите ù се блъскаха глухо в чувството ù за вина, което беше способно всеки момент да я накара да заплаче. Но не можеше и не искаше да живее в този огромен и студен дом. Не се беше чувствала щастлива тук. Гледаше често пъти родителите си втренчено и се чудеше кое е общото между тях, какво ги бе събрало. Добре поне, че с мъжа ù се обичаха и с любов отглеждаха двете си дъщери. Които обаче странно се бяха умълчаха на горния етаж, след шумното преместване на бабиното пиано. Когато двете момичета с усилие успяха да го поместят видяха, че зад колоната имаше една ниша, която умело беше замаскирана с някакво подобие на капак. Отваряйки я, от там на земята се посипаха безшумно стотици писма, някои от които бяха запазили аромата на бабиния парфюм. Пианото на Люсил. То пазеше всичките ù тайни...
© Пепи Оджакова Всички права запазени
Увлекателно четиво! Пренесах се там в онова време.
Въздъх и усмих, мила моя :*