КЪСМЕТ
Стоим с директорката в клуба и бистрим политиката. От чашите ни се носи аромат на кафе. Блажено сме се отпуснали на меките кадифените възглавници. ”Кеф!”
На вратата се почуква. Докато кажем “да”, отпред ни се изтъпанчва загорял от слънцето мъж на видима възраст седемдесет. Сините му ястребови очи ни гледат изпитателно, какво ли си казва: “Пият си кафето – чиновници.”
Очите на директорката въпросително зашариха по новото работно облекло и гумените му цървули. Чу се стържеш глас:
-А, бе, тука ли е клуба за запознанства? Тръгнал съм за булка, ако може по-млада да бъде. Може да не е работна. При мене, като огладнее, сама ще намери какво да яде. Дружинка ми трябва…
- Господине, тука се занимаваме с култура!
- А бе, култура, то всичко се върти край онова... ура. Жена ми трябва! Ей това е! – засмя се нахално под мустак.
- Пак ви казвам, тук не се занимаваме с женитби и сватби.
Намесих се, но, а-ха да го пратя по дяволите, нещо ми щукна. Помислих си за моята жена. Сутринта ми каза, че си вдига багажа. Махала се от мен. Нейната мания всеки месец да ми прави цирк. Отива си за ден-два и се връща.
- Мой човек, слушай какво ще ти кажа! Вземи от павилиона по една бира! Няма да те караме да черпиш сладка ракия. Ще ти дам адреса на жена, която е само за теб. - Пръстите му затършуваха по бездънните му джобове и най-накрая извади няколко смачкани левчета.
Директорката ме загледа учудено. Докато й кажа нещо, нашият човек излезе, след малко влетя в канцеларията.
- Давай адреса! Ето ви бирата, да ви е сладко!
Записах адреса. Ръцете му сграбчиха бележката и като хала излетя от клуба. Оставих си бирата недоизпита и тръгнах след него. Той заразпитва за адреса и след малко се спря пред входната вратата на нашата къща.
Скрих се зад будката за вестници и зачаках. Чух виковете на жена ми. След малко излетя цървул, а след него, сякаш гонен от глутница вълци - прелетя бос и моят човек. Грабна цървула. Обу го. Другия забрави. След малко се изсипа и той, като снаряд на улицата. Хукнах към близкия ъгъл с цървул в ръка, но от стареца нямаше и следа.
Изчаках да премине бурята и се прибрах вкъщи. Там жена ми премиташе не зная за кой ли път. Попитах я:
- Кога се върна?
- Никъде не съм ходила. И няма да ходя! Дошъл да ме иска за жена някакъв старец. Преженило му се, ама аз му отрязах мераците.
- Накарах го да измете стълбите. А ти какво чакаш? Отивай за хляб! - Очите й святкаха от злоба и яд.
Късмет… “Калпав мангър и да го подариш - не се губи”.
Когато ровя по сандъците в бараката все ми се мярка един нов цървул. Оставил го бях за спомен.
© Мимо Николов Всички права запазени